Цвета Трифонова – да пишеш за да можеш да живееш

cveta2Милен Радев

Отиде си Цвета Трифонова.

Отиде си след като написа едни от най-важните книги на последното десетилетие. За тези книги, чрез тях и със тях тя живееше – в непрестанна борба с „обстоятелствата“, с академичните и извънакадемични нрави, живееше въпреки многото горчилка и разочарованията, които не й бяха спестени, но кога ли те са били спестявани на българския творец?

Живееше разбира се и за своите две прекрасни внучки, за майка им в далечна чужбина, живееше за приятелите, за които бе готова да се самораздаде ежечасно… живееше за да поздравява всяка сутрин синята грамада на Вихрен над любимото й Банско.

От вчера тя остава да живее в нашите спомени, в книгите, които написа, в подаръците, с които щедро ни даряваше.

Цвета бе чедо на Ямбол, където е родена през 1944 г. Семейството й е далечно на литературата, самата тя завършва съобщителна техника и работи 15 години (!) като техник в телефонни централи. Водена от непрестанния порив на сърцето и душата, тя успява да влезе в Университета, където се дипломира по българска филология и история през 1979 г. Постъпва през 1981 г. в Института за литература при БАН и остана на работа там до пенсионирането си.

Безброй са статиите, рецензиите и изследванията й в сборници и литературни издания до средата на 90-те години. Четейки ги днес, още там срещаме типичния цветинтрифонов остър поглед и присъщата й аналитична мисъл. Но с истински размах нейният талант на изследовател, измъкващ потисканите истини от забравата на годините, се извиси през първото десетилетие на XXI век.

Помня как ме порази „Писатели и досиета“ през 2004 г. Направих всичко възможно да се запозная с неизвестната ми до тогава авторка. Свърза ме приятел и след като тя ми отговори с необичайна откритост и добронамереност, от там се разви – смея да кажа – близка дружба, поддържана с възможностите на днешната интернетна комуникация и от лични, винаги обогатяващи и радващи душата срещи.

Книги от Цвета

В уникалния, пръв по рода си, сборник „Писатели и досиета“ тя се бе потопила в кошмара на милиционерските досиета на „прокълнати“ големи наши личности от миналото и буквално ги възкреси от забравата, даде на образа им нови, автентични черти. Не мога да не назова тук и изследванията й „Данаил Крапчев и в. Зора“, „Текстът и сянката“ – независим и прозорлив нов прочит на стиховете и биографията на Вапцаров, който през погледа на Цвета е преди всичко цинична жертва на собствените и на московските партийни другари – и разбира се подготвения и коментиран от нея непознат роман на Георги Марков „Покривът“.

Георги Марков бе големият идеал на Цвета Трифонова – като писател, гражданин и човек. В течение на години тя живееше с неговата личност и успя да вникне в същността му, както малцина изследователи и почитатели. Връх на Цветините „страсти по Георги Марков“ бе литературоведският сборник „Да пишеш за да можеш да умреш“ (2012). Есетата му са амалгама от учен, наситен и оригинален анализ и от читаеми и поучителни и за нас, редовите читатели, размисли и обяснения.

Цвета не бе лек и лесен човек за околния свят. Според словото на любимия й Ботев тя силно любеше и мразеше, бе страстна в привързаността си и непримирима, когато откриеше нечестност и несправедливост. По това се родееше с друг неин любим и уважаван поет – Николай Кънчев. Какъв знак, че както се оказва, именно на него бе посветен последният постинг на Цвета на профила й във Фейсбук.

Цвета Трифонова почина внезапно на 1 декември. Тя оставя две внучета и любима дъщеря, и многобройна приятелска и читателска аудитория. Неуспели да посещаваме тъй често, както ни се искаше, приживе нейното Банско, от сега нататък то ще бъде за нас място за мил спомен.

До следващата среща…


4308 Total Views 3 Views Today

Comments

comments

You can leave a response, or trackback from your own site.

Leave a Reply

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

Subscribe to RSS Feed
Post Navigator Supported By WordPress Plugins