Двама от учредителите на форум “Де зората” се погрижиха тези дни с фото и със слово да споделят впечатленията си от една – както изглежда – наистина забележителна вечер: на 26 март във Военния клуб след поетично-музикална програма в чест на 100-годишнината от Балканската война се състоя представянето на книгата на Дянко Марков „Свидетелствам под клетва”.
Благодарен и на двамата за това, че помагат и на далеч пребиваващите да се чувстват причастни на такова вълнуващо събитие, искам да споделя с повече читатели техните репортажи.
Anamary:
“…сякаш наистина преобладаваха беловласите, но имаше и млади, и на средна възраст. Те бяха правостоящи и запълваха плътно пространството чак до входа на залата. При откриването Дянко Марков учтиво помоли по-младите да отстъпят седящите места. Един дребен факт, но колко важно е да се напомня това и то по подходящия начин. Нещо, което отдавна липсва на болното ни общество…
Специална благодарност за помощта при написването и издаването на книгата беше изказана на Петър Добрев и приятелката му Виктория, Борислав Скочев, Лъчезар Тошев, дъщерята на Дянко Марков – Мая Маркова, Диана от “Про и Анти” и др. Някои бяха изминали доста километри специално за вечерта – Пейо Делчев и синът му дойдоха чак от Габрово и веднага след това си тръгнаха обратно. Георги Чунчуков и той пътува отдалеко и не пропуска важно събитие. Истината е, че това са шепа хора, но ги има – за наше успокоение, за да не рухнем съвсем…
Много пъти съм слушала Дянко Марков с голямо възхищение и винаги като че ли е за пръв път. Невероятни личности са двамата братя Маркови – пламенни и неуморни, съхранили историческата памет. Публиката ги слушаше жадно, завладяна от от изключителното им обаяние и духовна сила. Поклон и да ги има още дълго време!
На края искам да добавя, че се почувствахме много по-добре след тази забележителна вечер.”
Rhino:
“…Имаше много хора, както написа Анамари, и не само на възраст. А защо младите не бяха повече…
Но нека да се спрем на книгата, издадена от Дянко Марков.
Преди две години, наскоро след като нелепа смърт застигна сина на Дянко в САЩ, ние му гостувахме и останахме отново поразени от несломимия дух на този човек. “Смъртта под вида на някакъв куршум не може да ми го отнеме, той продължава да е с мене: в мислите ми, в съня ми, в работата ми, дори тук, в тази стая”, сподели старият човек. На сина му Георги са посветени и последните слова от въведението на най-новия му труд, равносилен на подвиг: почти сляп, страдащ от глухота, изнемогващ от тежестта на годините, този голям българин успя да довърши спомените си от тежките години около най-голямата ни национална катастрофа.
Тази книга е обърната и към младото поколение, за което истините около загубата на българската независимост дълго бяха скривани и изопачавани от комунистическата пропаганда. С гордост Дянко Марков пише за борбата, която демократичните сили у нас водят срещу съветската окупация и нейните проводници; изтъква, че единствено в България от всички централно- и източноевропейски страни, попаднали под съветския ботуш, опозицията постига една трета от местата в изборите за ВНС през 1946 – въпреки терора и многобройните фалшификации. “Свидетелствам под клетва” отхвърля и опровергава заблудите, съчинени и разпространявани и от съвременни доморасли “историчари” /както иронично ги нарича/, продали съвестта си за паница вкиснал борш.
Книгата е летопис на трагичната епоха, преобърнала съдбата на родината ни. Тя е разказ за доблестта на българското офицерство и за измяната на “черните души”. Свидетелство за обречеността на малките страни, превърнали се в разменна монета при световния конфликт и за разгрома на българското село. Но тя е и нещо много повече: живо и неподправено описание на събития и случки, в които авторът е пряк участник и които той представя увлекателно и с характерната си емоционална приповдигнатост. Не скучно изреждане на факти и дати, а искрено споделяне на станалото, от което ясно прозира истината, така старателно укривана от комунистическите злодеи.
А истината е тази: след като унищожиха цвета на българската нация без съд и присъда и на скалъпени процеси като т.нар. “народен съд”, предателите на отечеството се опитали да вкарат в пъклените си планове и българското легионерство, към които принадлежат десетки хиляди хора от здравата и най-патриотично настроена част от народа. Една група от десните легионери, към които спада и бай Илия Минев, пръв помощник /така го нарича Д.Марков/ на д-р Иван Дочев, опитва пътя на въоръжената борба, но става жертва на предателство. Други, като самия Дянко Марков, се опитват да служат на България, без да потъпкват принципите си и да губят достойнството си. Това обаче се оказва невъзможно в страна, където властват произволът и демагогията. Където дори и висшите комунистически управници не са пощадени, ако се отклонят от основния принцип на безродната диктатура: “Пролетариите нямат отечество!” Затова и авторът бива преследван и наказван, въпреки че остава верен на своя идеал.
Разгромът на българския патриотичен дух, ако не окончателен, бе пълен. Дянко описва случая със свой съкилийник, убеден комунист, който е осъден само затова, че се е опитал да защити националните интереси при сделка с продажба на медна руда на СССР. Продажникът-службаш с ранга на заместник-министър му изсъсква злобно: “Ще гниеш най-малко десет години в затвора, да ти дойде умът! Съветският интерес стои по-горе от нашия!” Резултатите от подобен начин на мислене, насаждан с десетилетия виждаме и днес. Заразата е поразила почти всичко, до което се е докоснала, като дори от тъй наречените днешни “националисти” лъха на фалш и гнилоч.
И въпреки това – надежда има!
Видях на онзиденшното събрание във Военния клуб как баща води сина си (не само примера с Пейо Делчев), дъщеря придружава престарелия си баща, младеж довежда свой приятел.
Благодатните семена могат да виреят даже и на отровена почва. И да дават плодове, които се извисяват над бурени и плевели…”
Откъс от “разговорите ми с Дянко Марков”:
На 18 април 2011 Дянко Марков говори за Левски и Раковски
