Добре дошли на Земята

Субективни репортажи III

© Милен Радев

Както обещах последния път, продължавам разказа си за някои от направилите ми впечатление филми от конкурсната програма на Берлинале 2011.

Дължа преди това обаче на интересуващите се кратко обяснение за обичайния график на фестивала и за свързаните с него закъснения в коментирането и рецензирането на завъртелите се заглавия.

Първата фестивална прожекция за пресата е в 9:00. За да влезеш гарантирано на нея (въпреки наличието на акредитационна карта) е нужно поне половин час по-рано да си заел стратегически удобна позиция в подножието на парадната стълба на Берлинале паласт. От тук нататък прожекциите в различните секции следват почти без паузи, а дори застъпвайки се. Придвижването до следващата зала или кино налага притичване от няколко стотин метра до няколко километра. Някои от интригуващите и може би важни филми започват в 22:30.

Мисля, че това обяснява защо съвестен и информативен разказ за струващите си внимание (или негодувание) фестивални заглавия изисква по-добри условия от няколко следполунощни часа на замътена глава. В по-друго положение са разбира се онези журналистически колеги, които чувам понякога по опашките преди поредната прожекция да съобщават доволни, че са успели вече да предадат своите 6 реда за следващия брой на вестника…

И така, на ред е американският

„Margin Call“

по сценарий и режисура на Джей Си Чандор. Заглавието на филма е термин от борсовата сфера и то маркира рамката на филмовия сюжет: преживяваме напрегнати, наситени с лични и с професионални драми 24 часа преди началото на голямата финансова катастрофа през 2008 г. Във фиктивна световна банка рисков анализатор установява посред нощ, че финансовите баланси и цялото бъдеще на банката са основани на манипулирани данни и кухи инвестиционни продукти. От този момент тревогата се понася вихрено към най-високите етажи, помита принципи, характери, завлича милиарди в пари и в човешки съдби.

Действието е така перфектно инсценирано, надигащата се трагедия скърца с всеки кадър по нервите на зрителя така непоносимо, актьорите така вещо излъчват от екрана своя лепкав страх и готовност на всеки компромис за да „спасят положението“, че на човек му е трудно да повярва, че става дума за дебютен филм на режисьора. Нещо повече, младото трио продуценти, начело със Захари (нека така изпишем името му на български, какво ще се кълчим със „Зей-хей…“ и пр.) Квинто, който играе и водеща роля във филма, прави с Margin Call също своя пръв игрален филм!

Син на банков служител Джей Си Чандор познава от малък финансовия свят и успява да предаде на един все пак популярен филмов език сложните технологични процеси, водещи до катастрофата. Прави го разбираемо, поучително и силно увлекателно. Актьорският ансамбъл е на висота, сравнима с надоблачната висота на банковия небостъргач, надвиснал над Уол стрийт в който се разиграва действието на филма: Джереми Айрънс е големият безскрупулен банков бос, цинично нареждащ на финала да се пуснат в продажба съвършено безсмислени финансови пакети, за да отклони най-страшния удар. Кевин Спейси, както най-често, внася и тук проникновената човешка нотка – в безизходицата той се терзае, оставайки все пак професионалист и реалист до края. Деми Мур е високопоставена мениджерка, ледена кариеристка, която е поразена от предвидената за нея роля на изкупителна жертва. Ще се запомни и силното присъствие на Пол Бетани („Кодът на Да Винчи“), без ефекти, сдържан, точен.

За Вашия рецензент същественият принос на този филм се състои в отказа от така популярната напоследък елементарна лява канонада срещу „капитализма“, срещу „неограничената власт“ на банките и „хищната лакомия на Уолстрийт“.

В Margin Call няма място за такива плакативни тези. Тук не се разграничава на по-добри и по-лоши, чисти и неомърсени. Нещата са сведени до основните движещи сили както за обществата на земното кълбо, така и за повечето от населяващите го човешки създания: да вземеш колкото се може повече, да натрупаш материални блага и от тук власт, да се наложиш в конкуренцията с ближните си. Това важи както за средните, така и за висшите етажи на Уол стрийт, но то важи и за милионите акционери на банките, за потребителите на фондове и кредити, за всички нас. Защото, както на някои постоянно трябва да се напомня, живеем на Земята, а не в земен рай. И всички опити той да бъде построен – съгласно възвишените рецепти на Русо, кървавите програми на Ленин или по-лиричните мечтания на Ленън – са водили винаги до провал.

Margin Call е една моментна снимка, безмилостна и вълнуваща, на conditio humana. Която си струва гледането и за твърде далечния от банковия и финансов свят зрител.

* * *

„Добре дошли в Алмания“,

с това заглавие Германия откри своето участие в официалната програма на 61-то Берлинале. Веднага казвам, че става дума за един много сполучлив, жизнерадостен, криволичещ между смеха и сълзите филм. Двете сестри, мигрантки второ поколение от Турция Ясемин и Несрин Самдерели, авторки на сценария и режисурата ползват опита и на своята лична семейна история. Повествованието е живо, разказът проникновен. Един истински човешки филм, който няма претенциите на голяма социална драма, но който ще се гледа вероятно с интерес и ще има успех и сред германци, и сред турци.

Преди 45 години напетият, засукал бабаитски мустак Хюсеин пристига от Анадола и само поради вродената си любезност – дава път на КПП-то на друг гурбетчия – пропуска шанса да бъде обявен за 1 000 000-ният гастарбайтер в Германия и да получи подарък блестящо никелиран мотопед…

Днес, след десетилетия труд по изкопи, из мините и леярните, след осъществяването заедно със стотици хиляди свои земляци на икономическото чудо в Германия Хюсеин е пенсионер и глава на многобройна челяд. Всички са повече или по-малко интегрирани. В семейството има немски снахи и зетьове, в къщи се говори смесено на немски и турски. Най-малкото внуче Дженк обаче, си има проблеми със своята идентичност в училище. Когато другите деца се делят на два отбора за да играят футбол „германци“ срещу „турци“, Джен го побутват насам натам и никой не желае да го вземе в отбора си. Нито едните, нито другите го признават за „свой“.

Първолачето Дженк започва да задава въпроси за себе си, за семейството си и чрез разказа на близките му проникваме в историята на рода, която е история на първия сблъсък със съвършено чужда и нова култура: с мъжете без мустаци по улиците в Германия, с „полуголите“ жени, с тоалетните със седалки, с коледните елхи по празниците. През очите и ума на детето ставаме свидетели с много хумор, но и с горчива ирония на ентусиазма, с който в Германия се посрещат първите милиони гастарбайтери, на боричкането на големите заводи за всеки новопристигнал работник.

Виждаме как тежкият труд се заплаща с добри пари, които гурбетчиите пращат на семействата в родината, докато един по един всички членове на семействата пристигат в Германия. За да останат тук завинаги, да си родят деца и внуци. И за да се опровергаят късогледите планове на политиците и бизнеса, че само след няколко години работниците ще се върнат в родината и ще открият място за нови краткосрочни гастарбайтери. Изненадата най-добре обхваща в една сентенция Макс Фриш: „Повикахме работници, а пък то дойдоха хора“…

За зрителя, гледащ филма и с „български очила“ е любопитно да следи културния сблъсък на патриархалната турска, селска среда с централноевропейската действителност на ХХ век. Лекомислено би било да отричаме – извън религиозния, мюсюлмански аспект, който в този филм играе малка роля – много поведенчески, психологически и битови паралели на югоизточните ни съседи с т.н. „душевност на нашия народ“. Една съществена разлика обаче не бива да се пренебрегне! Преди тръгване на дълъг път, изпращите лисват казанче вода след заминаващите – „за да се върнат така бързо както бързо се изпарява водата“, докато мен покойната ми майка винаги ме изпращаше с лисване на вода напред, та „да ми върви като по вода“…

Филмът „Алмания. Добре дошли в Германия“ – макар и замислен и създаден далеч преди бурно оспорваната миналото лято книга на Тило Сарацин – може да се разглежда като цивилизован, уравновесен и талантлив отговор на тезите на бившия бундесбанкер и министър за самоликвидирането на Германия.

Цивилизован и талантлив, но за жалост далеч не общовалиден. Сегментът от турската мигрантска (още по-малко пък арабска и пр.) общност, където се разиграва действието на филма е по мое впечатление много тесен. Интегрирани, двуезични, добре образовани, открити и към немската култура и интересуващи се от обществения дебат в нея семейства, както във филма или каквото е семейството на двете сестри Самдерели, са определено в малцинство.

И съвсем не тях има предвид подложеният на пълен публичен остракизъм автор Сарацин, когато говори с болка и загриженост за перспективите пред Германия. Негов адресат са гетата на Кьолн на Запад, квартали като Вединг и Нойкьолн в Берлин, където героите на „Алмания. Добре дошли в Германия“ биха били посрещнати вероятно със същата неприязън както всяко друго немско семейство, заселило се там. Ако не и по-зле…

2205 Total Views 1 Views Today

Comments

comments

You can leave a response, or trackback from your own site.

Leave a Reply

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

Subscribe to RSS Feed
Post Navigator Supported By WordPress Plugins