Тази книга - Chienne de guerre - е разказ за различните ми пребивавания в Чечения през войната между септември 1999 и средата на февруари 2000 г. Войната, такава, каквато я видях: отнася се до едно чисто свидетелстване.  

Бях журналистка на свободна практика, кореспондентка на два френски всекидневника - Либерасион и Уест-Франс. От началото на конфликта отправих към руската страна молба за акредитация ad hoc; не получавайки я, реших да наблюдавам войната от чеченска страна.  

За нещастие, това противопоставяне, което не спира да кърви и да изтощава разположените един срещу друг лагери, не е завършило и може би няма да завърши никога. Трябва също така да се продължи с отиването на място, за да се каже какво е там.  

На мен, която бях общувала с войната само чрез историческите книги, тя преподаде теглото си от жестокост, от отчаяние и смърт. Надявам се, че тези страници ще накарат читателя по-добре да схване трагичната последователност на събитията, а също така - по-добре да разбере този народ, тези чеченски мъже и жени, с които разделях неделимото.  

А. Н.  

Епилог  

вместо предговор    

Най-тежкото е минало, но аз още не го зная. Събуждам се рано, ставам и засичам в кухнята моята домакиня Елена. Видът й е мрачен, изглежда разстроена:  

“До гуша ми е дошло от тази война - признава ми тя. - Виж отшелническия живот, който водим. Като затворници сме. Още през октомври, когато започна това, предложих на моя мъж да напуснем. Но той ми отговори, че е наше задължение да останем, цялото село е забило очи в нас. Всички чакат да заминем точно защото имаме такава възможност. Обаче не, оставаме. Така ще им покажем на руснаците, че не ни е страх от тях! Не мога повече. Времето минава, най-хубавите ми години са зад мен, а и не виждам нищо пред дъщерите ми.”  

Тя отива да наточи вода от цистерната, отстрани на гаража: “Сложи вода да се топли, ще закусим заедно. Така ще можем, най-малкото, да си подрънкаме спокойно” - добавя тя, отдалечавайки се по коридора.  

Драскам една клечка и отварям крана на газта. Като се обръщам, за да поставя кибрита до хладилника, очите ми са привлечени от някаква суматоха в двора. Там се промъкват сенки. Приближавам се до прозореца на кухнята и забелязвам дузина силуети в камуфлажно облекло, закачулени в черно, с тела, препасани с муниции, калашникът в дланта и с пръст върху спусъка. “Къде е господарят на къщата?” - гневно крещи на руски мъжки глас в утринния въздух, сияещ с ледена светлина. Макар и да не съм стигнала дотам - да го повярвам (пък и всичко става с такава бързина, че нямам време да премисля), аз съм убедена, че тези мъже са пристигнали да ме търсят, че аз съм единствената причина за това нахлуване.  

Притеснена съм за семейството на Анзор и желая само едно: този епизод, който ми изглежда срамен, да трае възможно най-малко време, за да може и неприятностите, причинени на моите домакини, да бъдат най-кратки.  

Втурвам се в спалнята, където е зълвата (снаха, балдъза, етърва) на моята домакиня. Цялото домочадие спи, трябва да ги събудя. “Руснаците са в двора” - рязко казвам на Табарка. Тя има време точно да надене един чорапогащник под полата, която си е оставила за през нощта - от началото на войната жителите на Чечения спят напълно облечени за в случай, при който ще трябва да тичат и да се укрият някъде. Те вече са тук. Петима от тях обкръжават крилото, в което спят жените и децата (три момичета на 8, 13 и 16 години). Обикалят в кръг из стаята; момичетата се разхленчват. Табарка си поправя прическата надве-натри, очите й са разширени от вцепенение. Питам се къде са Елена и Анзор, как те ще реагират на това нахълтване. Тутакси маскираните мъже се хвърлят да претърсват и най-малките скрити места. Един от тях ни подхвърля, сякаш говори на деца: “Бързо ще се споразумеем. Всичко ще мине добре, ако вие не мърдате оттук и останете спокойни в тази стая.” Табарка неопределено клати глава. Аз не казвам нищо. Опитвам се да мисля и стигам до заключението, че би трябвало да намеря техния командир и да се обясня, преди да са ме забъркали. Но никой от тях няма вид на загрижен за нашите самоличности, те действат сякаш не съществуваме. Сдържам желанието си да наблюдавам какво правят те, по-точно с личните ми вещи, които знам, че са разхвърляни върху холната маса, в съседната стая, където прекарах нощта. Знам, че ще намерят там сателитния ми телефон (моята единствена връзка с външния свят и моето оръдие на труда - по него диктувам статиите си), моите статии, редактирани на ръка и подредени в мека папка, тефтерчето ми със записки, бележника ми с адреси и телефони, френския ми паспорт, руската ми виза и картата ми за акредитация, доказваща, че съм чуждестранен кореспондент, оторизиран да работи на територията на Руската федерация. Изопачена от матовото стъкло върху вратата на спалнята, една гигантска сянка се отдалечава, ръцете държат чудноват инструмент, от който висят шнурове: разпознавам моя сателитен телефон. Около двайсет и пет минути по-късно, възползвайки се от миг невнимание на един от офицерите, напускам стаята, придружена от двете дъщери на Анзор. Холът е с главата надолу: мокетът е преобърнат, килимът - вдигнат и издърпан до стената, диваните - изтърбушени; хвърлям се върху пластмасовата чанта с личните ми вещи, за да се уверя дали е още там калъфът с личните ми документи. Ако са го прибрали, по никакъв начин няма да мога повече да докажа нито самоличността си, нито статута си... Уф! Там е!  

Искаме да видим какво става на двора, където Анзор, който вече е облякъл палтото си, търпеливо чака инспекторът от ФСБ* да напълни кутиите с конфискуваните предмети. Те са отклонили стотици видеокасети (същите, за които през декември 1999 г. Анзор с гордост ми говореше като за своя лична документация), куп различни книжа, самозалепващо се фолио с цветовете на независима Ичкерия**. между другите дреболии. Забелязвам моя телефон в една отделна щайга. Придвижвам се към мъжа, който демонстрира недоволен вид, сякаш мисията, която ръководи, не е била плодотворна, и му казвам на руски: “Аз съм френската журналистка; това са моите вещи, тук, в тази кутия. Готова съм да отговарям на всички ваши въпроси.” Тишина. Той невъзмутимо продължава работата си и просто нарежда, придружавайки своето нареждане със сух жест: “Махайте се оттук!” - намеквайки, че му преча на задачата, очевидно и без това достатъчно сложна.  

Вече не зная какво да правя. Свидетел на моя опит, Анзор също дава вид, че не иска да се бъркам. Не бих могла да кажа дали това е от желание да покаже на ФСБ доброто си разположение, или защото е разбрал нещо, което ми убягва. Мислех, че ще ме приберат, впрочем няма нищо подобно. В края на краищата те отново си заминават с Анзор в техния джип, следвани от армейски камион. Жените плачат. Аз съм смаяна: как ФСБ може да “забрави” да разпита индивид, който му се представя като журналист, следователно като “натрапник”, в страна, където тече война, която, официално, не носи дори това име?  

Веднага след тяхното заминаване жителите на селото, близки или далечни познати, започват неописуемо шествие. Техният обичай изисква като жест на солидарност да дойдат и да засвидетелстват своята болка. Жените, които се притискат върху вратите на къщата, са задължени да пристигат, плачейки шумно, “както ако Анзор беше мъртъв; иначе после, според нашите обичаи, аз бих могла да им се разсърдя, че недостатъчно са ми демонстрирали своята мъка”, ми подхвърля Елена, невъзмутима в статута си на отчаяна вдовица, но не и измамена от това изпълнение на роли. “Само да не го бият, неговото здравословно състояние е толкова крехко”, ще се ограничи да повтаря тя, мислейки за своя съпруг.  

Доволна съм от отсъствието по време на този епизод на Ислям, моя придружител в пътуването, защото те неминуемо биха го отвели. През целия ден си припомням, неколкократно и внимателно, последните събития, разбирайки малко по малко, че без съмнение не съм присъствала случайно на този обиск, следствие на точни заповеди и предвиден отдавна.    

Дните минават: вторник, сряда, четвъртък... Безкрайни. Обзета съм само от една мисъл: да направя така, че в московското бюро да пристигне съобщение, удостоверяващо, че съм жива, на свобода - до нова заповед, - но лишена от оръдията си на труда, което обяснява моето мълчание. Изкушавана въпреки себе си от Ислям, който всяка сутрин се опитва отново, всяка минута си поставям същия въпрос: какво да правя? Да замина или да остана? Ако замина, те ще ме търсят и това би могло да се изтълкува като бягство. Ако остана, губя време и предоставям избрана цел за неприятните одумки на селото, в което, поне някои, вече ме обвиняват, че съм “тази, чрез която пристигна нещастието”. За щастие, Елена не дава ухо на тези особено забавни сплетни. Решавам да остана, защото трябва да възстановя нещата си, за да продължа да работя. Трябва да чакам Анзор. Зная, че законно той не може да бъде задържан повече от седемдесет и два часа. В четвъртък сутринта още го няма. Тогава решавам да съставя писмо на руски, в което накратко да обясня ситуацията си, и да го поверя на Ислям, който би могъл да го прочете по телефона в редакцията на вестника. Но как да намеря телефон? От началото на войната в Чечения всички линии са прекъснати. Миналата седмица бях чула, че в Урус Мартан, бившето седалище на вахабитите (1), днес под руски контрол, може би е останала една линия. Умолявам Ислям да го занесе там, това е по пътя към Ингушетия (2). Но зная, че за него ще бъде изключително трудно да се придвижи. Руснаците отварят и затварят пътища и контролни постове, както си поискат, и арестуват поголовно “местните”, най-вече младите мъже като него. Той сгъва писмото и го слага в джоба на ризата си, до сърцето: “Смятай, че е станало. Не се безпокой повече” - ми казва, преди да изчезне.  

Успокоена съм и разтревожена едновременно. Ако той не се върне до събота вечерта, за да заминем заедно, и ако Анзор не се появи междувременно, трябва да си тръгна на всяка цена. Достатъчно с “шегите”. Нервите ми не траят повече.  

Едва няколко дни по-късно, на връщане в Москва, щях да успея най-после да вляза във връзка с Ислям, който по телефона развълнувано щеше да ми обясни как е успял “да прокара съобщението”. Действително в Урус Мартан една телефонна линия била напълно достъпна, но пък се намирала в самите предели на комендатурата! Без да се колебае, Ислям се наредил на опашката, изцяло от жени, която криволичела чак до улицата, и търпеливо зачакал реда си с наведена глава, мъчейки се да се спотаи, да възприеме възможно най-нормалното поведение, въпреки че руските военни се разхождали край него. Чакал повече от два часа. Най-накрая, стигайки до двата апарата и след като информирал телефонистката за номера на позвъняване, той си дал сметка, че вътре в кабината липсва светлина. Как тогава да прочете моето послание? Като издраскал цялото съдържание на една кибритена кутия, щастливо запазена в джоба му, той успял да прочете и да препрочете текста на помощника в бюрото на Liberation в Москва, който го записал. Лошата връзка подтиквала към повишаване на гласа, нещо, което било изключено, тъй като щял да издаде съдържанието на съобщението.  

На другия ден вечерта съседите се стичат при Елена с падането на нощта. Те обясняват, че са чули извадки от моето писмо по радио “Свобода”. Какво облекчение! Бюрото в Москва би трябвало да кипи, си казвам аз, но най-малкото там знаят, че съм жива.  

В събота сутринта, докато се лутам из всекидневните си занимания - от чисто бездействие, внезапно от журналистка аз се преобразявам в модела на чеченската жена: шетам из кухнята, беля картофи, чистя килими с метла от тръстика, нещо повече, пресичайки двора, се озовавам лице с лице с военни. Необходими са ми няколко секунди, за да съобразя, че Анзор се е върнал жив и здрав.  

Инспекторът от генералната прокуратура, който го разпитвал в Моздок (3), го освободил по липса на доказателства. Инспекторът от ФСБ, ръководил обиска миналия понеделник, също е тук и този път е по-приветлив:  

- Вие ли сте, Ана? - пита ме той. - Доволен съм да ви видя. Може ли да поприказваме няколко минути?  

- Аз също, представете си, съм твърде доволна да ви видя - отвръщам, смеейки се. - Вие употребихте много време, преди да предизвикате този разговор. Аз не бях толкова трудна за откриване! Накарахте ме да загубя цяла седмица! И какво щяхте да направите, ако връщайки се при Анзор, не ме бяхте намерили?  

Тонът е шеговит, но все пак не съм много успокоена.  

- Щяхме да започнем да ви търсим отново! - рязко и бързо отговаря той.  

Бързи погледи, разменени с Анзор, ми позволяват да разбера, че всичко би трябвало да мине добре. Не мога обаче да разговарям свободно с него, защото не сме сами. Инспекторът от ФСБ, придружен от свой колега и от друг инспектор - от прокуратурата, желае внимателно да разгледа тетрадките ми, преди да съм заминала. Тръгвам да ги търся във вътрешността на къщата и ги намирам в банята. Те вече са седнали, пушат, имат присмехулен вид, но в същото време са и изненадани: «И така, ти си журналистка? Тази измислица самата истина ли е? Какво правиш тук съвсем сама, а? Да не би по-скоро да си шпионка?» - пита на влизане в играта един от тях.  

Питам се дали са сериозни и се залавям да им покажа, че наистина съм само журналистка, която върши работата си в страната, която си е избрала за дом вече повече от година. «Да, но нелегално - набляга същият мъж, за когото сетне разбрах, че се казва Аркадий и е на моите години.  

- Нелегално във вашите очи, но не и в моите - повтарям спокойно.  

- Как си се придвижила по тези места, без да привличаш вниманието?  

Този път не мога да се сдържа и да не се позабавлявам:  

- Попитайте по-скоро отговорните военни от контролните постове. От пет месеца, откакто съм тук, нито веднъж не са ми проверили документите.  

Те безмълвно и слисано се споглеждат.  

- Добре, ще дойдеш ли с нас? - повтаря инспекторът., присъствал на обиска.  

- Къде по-точно?  

- В Моздок.»  

Размислям бързо: най-напред, наистина нямам избор и ако говорят истината, репатрирането чрез тези военни ще ме избави от осъществяването на рискован път с мои собствени средства. В някакъв смисъл това е улесняващ изход. Още повече, те ме уверяват, че нещата ми се намират в Моздок и че ще мога да си ги прибера, ако ги придружа. Приемам предложението им, но преди да замина, оставям бележка за Ислям, която може да се окаже полезна, ако не на шега изчезна:  

«Тази сутрин, събота, 11 февруари, в 12.30 часа приех да напусна Нови Атаги с двама инспектори от ФСБ и един инспектор от прокуратурата в посока, за която те казват, че е Моздок.»  

Пъхам я на Елена, докато се прегръщаме преди моето заминаване.  

Преведе от френски Чавдар ЦЕНОВ  

................................ 

1 Мюсюлмански религиозни фундаменталисти. Това наименование е съвсем ново в Русия. б. а.  

2 Съседна на Чечения република в рамките на Руската федерация, б. а.  

3 Главната квартира на руските сили в Северен Кавказ (Северна Осетия).  

* Руските служби за сигурност, новото име на КГБ, б. пр.