|
Джонатан Гълибъл, или здравият
разум на всекидневието*
Лъчезар Богданов, Институт за
пазарна икономика
Когато човек се зачете в “Приключенията
на Джонатан Гълибъл”, не може да не започне да си задава
въпроси за обществото, в което живеем и за
|
|
моралните ценности, върху които изглежда
то е основано. Когато животът се изпълни с абсурдни
ситуации, когато традиционните общочовешки разбирания се
отхвърлят от модерното мнозинство на деня, единственият
начин за връщане към здравия разум е сатирата.
Преди повече от 150 години френският
журналист Фредерик Бастиа (а по мнение на мнозина – сред
най-брилянтните икономисти!) пише примерна петиция от
производителите на свещи за забрана на слънцето. Така
той показва какво представляват аргументите срещу
свободната търговия и до какви резултати биха довели,
ако се приложат навсякъде. За този похват се казва, че
довеждал до абсурд (reductio ad absurdum). Но
нима истината не е истина навсякъде? Нима универсалните
закони не са универсални точно защото са валидни при
всякаква ситуация? Нима ако по-евтиното вносно месо
трябва да се забрани, за да се пазят местните
производители (спомнете си протестите от края на юни
2003), не трябва да забраним и слънцето, защото е
“нелоялен конкурент” на свещите и електрическите лампи?
Джонатан попада на остров, който има
политическото и икономическо устройство на съвременна
Европа и Северна Америка. Но пътешественикът разказва
една поредица от случки, които представят житейските
ефекти на множеството регулации и ограничения на
свободата върху конкретни хора, а не, както често
напоследък се говори, “върху обществото”. Джон е в
положението да задава въпроса “защо” всеки път, когато
се сблъска с определена намеса на държавата, и най-често
не получава рационален отговор. Но нека се замислим
колко често в България, а и в други страни, се приемат
закони, ограничаващи свободата и предписващи как да
управляваме живота си, без да имаме друго обяснение,
освен “така се прави в Европа” или “това е много важно и
трябва да се регулира”.
Тогава се оказва, че всички икономически
заклинания на централните плановици са пълна глупост,
ако се видят през погледа на засегнатите. Печатането на
повече пари може да изглежда на някой докторант като
изкусен метод за увеличаване на брутния продукт, но на
острова това предизвиква страдание за конкретни
личности. Социалната сигурност и придобивките на
работниците звучат прекрасно на синдикалните лидери и
социалистическите професори; на острова те предизвикват
затваряне на фабрики и безработица.
Ако всеки от нас наистина започне да
мисли за това как се създава богатството, как хората
просперират и какво им пречи, естествено ще стигнат до
извода, че това са частната собственост и доброволната
размяна. Частната собственост означава гаранция, че ако
положиш определени усилия в преследване на дадена цел,
ще може да запазиш резултата и да се възползваш от него.
Това е стимул за повече изобретателност и работа.
Частната собственост дава и възможност за взимане на
дългосрочни решения – ако не можехме да притежаваме
нищо, каква е мотивацията да спестяваш и инвестираш?
Свободната размяна е естествено следствие от правото на
собственост. Тя ни позволява да специализираме в това,
което правим най-добре, като същевременно се възползваме
от производителността на останалите. Свободната търговия
носи ползи и на двамата участници – това е принципът,
който се отрича последователно от всички социалисти. За
тях работодателят “експлоатира” работника,
производителят печели “на гърба” на потребителя; затова
доброто правителство трябва да се намеси и да изравни
резултата. За сметка на това грабежът (отнемането на
частна собственост) винаги предполага загуба на
ограбения, за да спечели крадецът.
Когато говорим за справедливо общество,
неизбежно споменаваме нуждата от “равенство” на всички
граждани. Но традиционното разбиране за справедливост в
свободното общество предполага равенство пред закона;
предполага липса на насилие от държавата спрямо
индивидите. А в съвременния свят се стига дотам, че
някой влиза в университета с предимство само защото е от
определена раса или етнос, или частни предприемачи са
принудени да наемат неспособни работници, само за да не
ги обвинят в дискриминация.
И накрая, не е зле да помислим за
обърканата ни представа за морал, когато принуждаваме
хората насила да плащат за някоя “добра” кауза. Не
предполага ли моралното разграничение на “добро” и
“лошо” свободата на индивида да избере дали да подкрепи
“доброто” решение? Може ли да има герои, меценати,
дарители, може ли да им се възхищаваме, ако всички са
задължени да плащат еднакво за “общото благо”? В крайна
сметка, свободното общество е това, в което индивидите
имат право на избор, дори когато грешат!
- - -
*
Предговор към българското издание на книгата
За
книгата>> |
