„...С други думи, дълбокият комплекс на левите има в произхода си същото, както всеки комплекс изобщо - травма. Изтласкана нерационализирана травма. Или даже травми в множествено число (което ще ни доближи до същинското схващане на самия Зигмунд Фройд)...“  

Андрей Райчев, „Езиците на лявото“, „Сега“, 11-01-2003 

„...Ние приемаме съвсем сериозно това схващане; то ни насочва към едно, нека го наречем икономическо, третиране на душевните процеси. Дори изразът „травматично“ няма друг смисъл освен икономически. Така наричаме преживяване, което за кратко време довежда до толкова рязко увеличение на раздразите върху душевния живот, че преработването им по нормалния и обичаен начин става невъзможно и от това задължително произтичат трайни увреждания в движението на енергията...“  

Зигмунд Фройд, „Въведение в психоанализата“ 

Напоследък все по-отчетливо и с нарастваща сериозност се налага темата за несъзнаваните душевни процеси на „левите“ - нереални неща с множество последствия за актуалната и натоварени с толкова големи очаквания за бъдещата съновна реалност на живота на всички българи. С немалка доза задоволство и с живо любопитство прочетохме резултатите от уникалното за страната проучване на „езиците на лявото“, осъществено от социалдемократическия институт, под ръководството на господата Райчев, Бунджулов и Коев. Те са оповестени на страниците на „Сега“ от 11-01-2003 в статия на г-н Андрей Райчев, озаглавена „Езиците на лявото“. Върху основата на изследване на лявото говорене и мислене на „обикновените хора“, а не на политиците и активистите, социологът определя няколко основни характеристики на тяхното съвременно състояние:    

„Съвременното ляво говорене и мислене: 

1. Не е подплатено с чувство за сила. 

2. Не споменава Русия освен в случаи на исторически реминисценции. 

3. Не съдържа чувство за лична отговорност за състоянието на държавата и нацията. 

4. Не е „властово“, не съдържа в себе си особена амбиция за политическа власт на левите, особено самостоятелна...“   

И още: „лявото“ говорене и мислене в България е: консенсусно, морално/неполитическо, десубективизирано/наблюдателско, нерепресивно, освободено от чувство за вина, консервативно, етатично - говорене на пасивната съпротива.  

Като следваме същинското схващане на Фройд за симптоматичността на изброените по-горе характеристики, приветстваме разкрилата се терапевтична възможност за тяхното отстраняване чрез системното и упорито довеждане до „лявото“ съзнание на извикващите ги несъзнавани процеси (или травматичният комплекс, както уместно ги коментира г-н Райчев, следвайки самия Зигмунд Фройд). Поради естествената склонност на травмите да ни отвеждат в детско състояние и един вид неудобно да ни слагат лигавници, гащички и пеленки със съмнителна откъм чистота консистенция, както и поради знанието, че болните често не помнят преживявания от най-ранната си възраст, се налага - като техни „близки“ и въпреки вероятното им несъгласие - да задвижим анализата като хвърлим светлина върху тяхното незнание. В полза на психичното равновесие и, така де се каже, на научната истина.    

Резултатите от проучванията на съновната дейност на нашия близък „ляв човек“ (за удобството на описанието, заимстваме това възхитително разделение на спящите човеци на „леви“ и „десни“ от г-н Райчев) недвусмислено сочат към два повтарящи се травматични сюжета. Първият от тях може да се определи като сънят на избраността - съдбовен, класов, сюблимен и неизтребим - сън твърде необичаен на пръв поглед за „обикновения“ и премного ценящ своята обикновеност „ляв човек“. Неговите ранни прояви и величествени огненоносни илюминации разпалват и поразяват мъчително и сладостно въображението със сюжета на зачатието. Те ни насочват към генетичната му свързаност с образа на справедливата майка „Партия“ и оплождащите я тържествуващи бащи - бледите конници на справедливостта, водачите на наказанието за „лошите“ и на разгрома за „отклонените“. Няма никакво съмнение, че това ранно детско идентифициране на „левия човек“ с образите на родителите оформя стабилността на неговата картина за света. Задушен от живителна и топла връзка, той рядко се пита „Кой съм аз?“, оставяйки се на удоволственото наблюдение и на освободеността от чувството за вина - щастливата невинност на гледащите „през ключалката“ забранените игри на възрастните.  

Подредил така хармонията на своя свят, охраняван от строги бащи и млекодайни майки, „левият човек“ изпитва известни неудобства, съпровождащи естественото юношеско съзряване. Необходимостта да носи лична отговорност за състоянието на живота си той изживява като болезнено отделяне от семейната общност и категорично отказва да се социализира, сдобивайки се с индивидуалност в друг тип модерна общност. С което, разбира се, си остава родов човек, а не гражданин - предмодерно непораснало дете, изкушено, а сетне изоставено от неблагодарната, своенравна и немлеконадойна демокрация. Като мотивационна оснfва това прави протестът му срещу нея неполитически и дори, в корените си, несоциален, а просто задушевно и трогателно битов и тъй да се каже семеен. Нелеп крах на избраността и край на илюминацията със събуждането.    

Много по-труден за изясняване откъм символиката на множеството си симптоми е сънят на „левия човек“ за онеправдаността. В своята съновна реалност той винаги е чудовищно, кощунствено, вражески наранен: в своите уникални и неповторими патриотични изживявания (квинтесенциално „български“, „балкански“, геофизично и исторически полуостровни); в морализаторския си патос, насочен срещу „злото“ на света, към което е задължително непричастен (имуществено, социално, партийно-принадлежно); в естетическия си устрем към красотата - много хигиенична и много строго облечена. Далеч сме от мисълта, че сме в състояние да разясним напълно този в основата си дълбоко провинциален, да не кажем селския по произход комплекс. Вероятно той е основан на вкоренената в него идея за равенство, без обременяващите я изисквания за общностен живот, за солидарност и за свобода - понятия от гражданския, дълбоко неусвоен и нерационализиран, живот.  

Затова колкото и да призовава духът на възрожданската култура да го снабди с памет, удобно отървавайки го от амнезията за собствения му провален обществен и политически експеримент, той отказва да му съобщи тайната за съвместността на живеенето, съединяваща и обвързваща обществото със здрави политически и национални връзки. Вулгаризирането на идеята за равенството, безпроблемната й обвързаност със собствеността и необвързаността й със свободата, поставят „левия човек“ в унизителната позиция на просител, чакащ благодеяния от държавната трапеза и споделящ парадоксалния възглед: „Повече равни, отколкото свободни“. Лишен от здравословния инстинкт да подобри битието си, непосветен в изкуството на любовта към себе си и благосклонността към другите, той непрестанно и травматично се оказва в икономически дисбаланс - реален еднакво психологически, както и строго икономически (което между дугото демонстрираха левите правителства в актуалната ни съвременност). Така икономията на съзнателни усилия за ценностно осмисляне на света и живота довежда до банкрут собствената му ценностна система. Усещаме се задължени да цитираме тук безусловно точното наблюдение на г-н Райчев:   

„Левият човек, ляво говорещият, живее в дълбоко неизтълкуван свят. И то в свят с неизтълкувано минало и неразбираемо бъдеще.  

Преди всичко той напълно импровизира по фундаментално важния въпрос за миналото, за социализма. За рухването на СССР и на социалистическа България той просто редува версии, повечето от които са заимствани от езика на противниците на лявото (без антикомунистите). И много, много рядко лявото говорене включва в себе си класически соцщампи за „заговора на световния империализъм“ и т. н. И съвсем никога някаква същинска лява версия. Или поне оригинална такава“