Всеобщото
образование е нещо, което среща всеобщо одобрение. Стигнем ли до
плодовете му, обаче, нещата не са така еднозначни. Както отбелязва
историкът Тойнби, това, което наричаме жълт печат, се появява в
Англия двадесетина години след законовата реформа, даваща широк
достъп до образованието. За това време така образованите маси са
станали икономически самостоятелни и са потърсили своята духовна
храна. И тя услужливо им се поднася. Или ако цитираме автора:
“Едва хлябът на всеобщото образование е хвърлен във водата, когато
стадо акули се появява от дълбините и го изяжда пред смаяния
поглед на образователите.”
Оттогава насам
медиите са станали такова силно средство за въздействие, че не
случайно ги наричаме “четвърта власт”. Разбира се, далеч не всички
частни медии са жълти, но всички те, наред с икономическите си
предимства, имат и един съществен недостатък, роден от смесването
на икономиката със задоволяването на духовни потребности: частната
медия съществува, за да носи печалба и/или влияние на собственика
си. Тя не може да работи против интересите на собственика си. Ако
тези интереси и интересите на обществото не съвпадат, толкова
по-зле за обществото.
В едно
истински плуралистично общество би трябвало да има достатъчно
много медии с разнопосочни интереси, които да покриват целия
спектър на обществения интерес. Не знам дали някъде по света има
подобно общество. Вероятно не, щом и в страна като Англия
съществува такава мощна корпорация, каквато е ББС, създадена
именно с цел да компенсира разликите между интересите на частните
медии и тези на обществото. В България нуждата от такава
институция е многократно по-голяма: медийната обстановка в
страната е ужасна. Само един пример: 70%
от вестникарския пазар у нас се държи от групировката ВАЦ, което е
чист монополизъм.
Тази регулираща
институция неизбежно трябва да бъде държавна. Държавната
“собственост” също притежава един голям недостатък, и това е
причината да я изпишем в кавички - размитостта на субекта, който я
притежава. Тя принадлежи на всички, т. е. на никого и в крайна
сметка се получава така, че лицето, назначено да я управлява, я
използува като своя лична собственост. За да не се случва това, за
да може една държавна медия да служи не на отделни групови
интереси, а на обществения интерес, е необходима строга система от
правила за нейното управление, които да я превърнат в
обществена медия.
Двете институции,
които биха могли да изпълняват тази роля у нас, са Българската
национална телевизия и Българското национално радио. След като
преди малко повече от десет години престанаха да са собственост на
ЦК на БКП, те се превърнаха в обикновена държавна собственост с
типичните й недостатъци - възможността отделни водещи или цели
програми, прикрити зад свободата на словото, да провеждат нечия
политическа линия, при това съвършено безплатно - за сметка на
данъкоплатеца. Появяващите се междувременно медийни закони не
променяха нещата - борбата се водеше главно за квотите за
представителство в надзорния орган.
Един единствен опит
да се направи от Българското радио обществена медия беше извършен
преди две години от тогавашния НСРТ с избора на Иван Бориславов за
генерален директор. Не съм запознат отблизо с концепцията на г-н
Бориславов, зная само, че тя залагаше на културната насоченост на
радиото, но сигурно ще да е била радикална, защото той беше
разпознат веднага от всички, ползуващи Националната радио за
частни нужди като заплаха за статуквото. Реакцията им напомняше
действията на хищници, на които някой се опитва да отнеме
плячката. Накрая опитът за промяна се провали и това показва колко
трудно стават истинските промени у нас.
Не можем да виним за
станалото работещите в НСРТ интелектуалци. Те се оказаха лоши
кадровици, но да очакваш от един добър писател, например, да бъде
и добър администратор е почти толкова недалновидно, колкото и да
искаш от един добър администратор да напише роман. Това, което
трябва да направим, е да установим причините за този провал, за да
можем следващият път да действаме успешно.
Тези дни
мнозинството в Народното събрание се кани да внесе за разглеждане
поредния медиен закон. Едва ли в него има нещо от казаното
по-горе. Тишината, с която го посрещат заинтересованите среди
говори, че съдържанието му не ги безпокои. В суматохата около
скандалите в съдебната власт той може да остане и незабелязан.
Това значи, че решаването на въпросите по създаване на обществени
медии отново се отлага и трябва да бъдат обезпокоени всички
останали. Защото вероятното въвеждане на такси за телевизия е
най-малката злина, която ще ги сполети.# |