|
“Великата
Октомврийска социалистическа революция, като разрушава до край
устоите на стария живот, внася също така дълбоки промени в
обслужването на психично болните.”
проф. Л. Рахлин
“Какво
искате от съветските лекари-психиатри, възпитаници на идеите на
марксизма и ленинизма! Може ли, според тяхното мнение, да не бъдат
смятани за шизофреници онези, които прекалено много се увличат от
философия и на всичкото отгоре дори предлагат концепция за промяна
на държавата?”
Анатолий Прокопенко, “Безумна психиатрия”
Едно
от най-ужасяващите прояви на социалистическата репресивна машина е
създаването на мит за лудостта. Този мит се оказва изключително
удобен за справяне с политическия опонент, защото обезсмисля не
само в юридически смисъл правната процедура, продукт на която е
политическата репресия, но и в моралния смисъл прави излишна
каквато и да било нравствена преценка, продукт на каквато
неминуемо би била съпротивата срещу режима. Всъщност именно
обезсмислянето на размисъла за системата и за правотата на
нейните противници е основна задача на комунистическата репресивна
машина, а не извършването на самата репресия. Устойчивостта на
комунистическата власт се крепи именно върху изпразването от
съдържание на всичко онова, което в традиционните култури
предизвиква размисъл. “Лудостта” се оказва твърде удобен аргумент
за лишаване от смисъл на всяка по-сериозна съпротива срещу властта
точно поради способността на приписването на такова състояние на
психиката да обезсмисля. Комунистическият вариант на
клинично и съдебно приписване на “лудост” прави невъзможно
всякакво разсъждение върху правилността или липсата на такава в
действията на критикуващия системата. С диагнозата “луд”,
поставена от придворната психиатрия, приключва разговорът за всеки
проблем на социалистическия строй.
Тази
манипулация на човешката психика и
издевателство над човешкото достойнство
изобретение на строителите на съветския социалистически съюз, се
провежда във всички бивши социалистически държави в течение на
десетилетия. По този начин, както отбелязва д-р Гушанский, една от
най-хуманните медицински науки – психиатрията, е превърната в
послушна държанка на спецслужбите и управляваща КПСС. В бившия
СССР антисъветската пропаганда и антисъветската дейност се смятат
за най-опасните престъпления. Ето защо всички лица, от които се
търси наказателна отговорност във връзка с тези престъпления, са
били подложени на съдебно-психиатрична експертиза. Затова
съветската съдебна психиатрия се превръща в едно от най-острите
средства за прилагане на политическа репресия, широко практикувано
в бившия СССР, особено през 60-те, 70-те и 80-те години.
В Русия и в страните
от бившия социалистически лагер вече има сериозна научна
литература по този въпрос, в която се обяснява с научни аргументи
ролята на мита за лудостта в тоталитарното съзнание. Едно от
най-значителните изследвания е книгата “Безумна психиатрия” на
Анатолий Прокопенко, някогашен консултант на Комисията за
реабилитация на политическите репресии при Президента на РФ.
Негови източници са Държавния архив на Руската федерация и
Архивът на ЦК на КПСС.
Показателен е
фактът, че Московският изследователски център за правата на човека
и Независимата психиатрична асоциация не проявяват никакъв интерес
към документите, изобличаващи репресивната психиатрия. До ден
днешен Министерството на здравеопазването в Русия отказва да
разпространява факти, свързани с тази деликатна тема. Според д-р
Гушанский, прощаването с миналото и разкаянието плашат
ръководството на руската психиатрия, както и поемането на вината и
отговорността за безобразията, извършвани с хората, през
социалистическия период. В книгата на Прокопенко подробно е
описана системата и методите на съветската власт, анализирана е
симбиозата между съветската съдебна психиатрия и нейният
работодател, КГБ, дадени са редица примери с реални случаи.
Употребяването на медицината за целите на
комунистическата власт
е доказателство не
само за вредата, която тя причинява на науката, а и за нейната
дълбока античовечност и лицемерие. Онази власт, която претендира
от екрана, радиоточката или трибуните на манифестациите и
партийните конгреси за любов, равенство и братство, която се
описва и говори за себе си като за власт, която се грижи за народа
си за разлика от безчувствените експлоататорски капиталистически
правителства, в действителност погазва безцеремонно и по
изумително драстичен начин най-елементарните човешки права. И
паралелно с обезсмислянето на размисъла, се обезсмисля и науката.
А обезсмислянето на науката прави смешни всякакви лансирани в
нашата съвременност претенции, че в периода на социализма на
науката и на учените се е отделяло особено голямо внимание от
държавата, а днес, видите ли, науката едвам крета, а учените едвам
свързват двата края, защото държавата вече гледа с безразличие към
работата им. “Вниманието”, отделено не само на медицината, но и на
всяка друга наука от всяка комунистическа власт, е насочено към
превръщането на съответната наука в държавен манипулативен
инструмент, от което логично следва нейното обезсмисляне. С това
е свързана и мотивацията на комунистическата власт да се “грижи”
за учените.
В България
използването на психиатрията за политически цели
също има традиция от
социалистическия период. За разлика от съвременна Русия обаче тук
не се намериха за 13 години учени, които да опишат това
безобразие. Този проблем потъна в неясното и неинтересно минало,
превърна се в тайна, както и много, много други проблеми.
“Научната” литература обаче, издавана в България през
социалистическия период, разказва за него. Показателна в това
отношение е книгата на Васил Милев “Психология и психопатология на
религията”, публикувана първо през 1981г., после през 1988г.
Съветска традиция е обвързването на религиозността с лудост.
Религията също е враг на комунистическата власт и нейното
изповядване в бившия СССР се смята също за антисъветска дейност,
защото единствената “религия” би следвало да бъде единствено и
само “съветската”. Българското проявление на това правило е скрито
в блудкавата книга на Милев. Освен с пълно невежество по отношение
на Библията и Християнството, които авторът очевидно познава
твърде зле и то не от личен опит, а от източници, книгата прави
впечатление с понятието “религиозна психика”, често
лансирано и обяснявано от т.нар. “атеистична литература”, макар и
от друга гледна точка. В книгата на Милев се поставя знак за
равенство между “религиозната личност” и личността с психиатрично
заболяване: “Религиозните хора със своята изключително силна
вяра, със затваряне в себе си или свръхактивност, с аксетизма или
мистицизма нерядко попадат на границата между здраве и психическа
болест. В немалко случаи сред религиозните се срещат лица, които
предварително са били психически увредени: психопати, олигофрени,
душевно болни.”. По същия начин с помощта на определения като
“психическа болест” и “психически увредени” се обезсмисля не само
вярата в Бога, но и вярата в абсолютно всичко, което не се вписва
в комунистическата догматика. “Лудостта” изпразва от съдържание
всеки акт, който пречи на комунистическата власт.
Но в
социалистическата диагноза “психически болен” се крие още едно
исконно желание на социалистическия режим – възпитанието, т.е.
лекуването. Разликата между социалистическия затвор и
социалистическата лудница е именно в това. Перфидно се лансира
тезата, че “лудият” е настанен, а не затворен в лудница не за да
бъде репресиран, а защото властта се грижи за него и иска да му
помогне, да го излекува. Именно поради тази причина в съветската
литература по този въпрос умело се промъква терминът “хуманна
психиатрична болница”.
В книгата на Васил
Милев това също е категорично заявено: “В противоположност на
религията психиатрията е високо хуманна наука”. Ненаучното
настояване на “противоположност” между религия и психиатрия е в
синхрон със социалистическото изравняване на лудостта и
религиозността. Авторът задълбочава и пояснява този свой извод,
като съвсем открито и категорично заявява социалистическото
желание за възпитание (лекуване) на “лудите”: “Колкото повече
отстъпва от заетите позиции религията, толкова повече трябва да й
се противопоставя научния материалистичен мироглед и да се
разширява мрежата на психиатричната помощ… Но в цялостното
изграждане на новата личност трябва да се отдели важно място за
възпитаването на социалистическия морал, за да не се получи
“нравствен вакуум”.” Именно социалистическата лудница е едно
от многото места, което е призвано да запълни територията на
“нравствения вакуум”. Символичната фигура на
лудницата като
място за възпитаване на социалистически морал
е много удобно,
защото самото понятие е свързано повече с “болница”, отколкото със
“затвор”. По този начин репресиращите, наказващите се оказват в
ролята на спасяващите, лекуващите – лесно възпроизводим и често
повтарящ се момент на различни равнища и в различни ситуации през
социализма. Това е следствие от бруталното помитане на човешкото в
ценностната система и неговото понякога доброволно, понякога
насилствено подменяне с партийното.
Всичко
това е проблем на миналото – на забравеното минало, на
неизследваното минало, на миналото, непожелало чрез разказа за
себе си да изрече своето разкаяние. Репресивната лудница остана
някъде там, далече от нашата съвременност. Митът за лудостта обаче
продължава да се възпроизвежда и, най-важното, продължава да
обезсмисля нашето настояще. Както някогашната комунистическа
власт е използвала психиатрията за немедицински цели срещу
съпротивляващите се на системата, така и днешната масова култура
използва определението или още по-точно етикета “луд” срещу
съпротивляващите се на статуквото.
Този
модел започна да се налага от медиите още в началото на 90-те
години. Тогавашната пресгрупа “168 часа”
цинично и недостойно измисли и приписа “лудост”
на
Филип Димитров и Едвин Сугарев. Това не е нищо друго освен проява
на типичния комунистически манталитет, за когото човешкото
достойнство и уважението към личността нямат абсолютно никакво
значение, от една страна, и обезсмисляне на действията и тезите на
политическия противник посредством типично комунистически метод,
от друга. Цитатите от лятото от 1993 г. на страниците на
българската преса са много показателни в това отношение. Те просто
заместват някогашните т.нар. “психиатрични карти”, подробно
описани и представени в “Безумна психиатрия” на Прокопенко:
“Ф. Д.
прекали с психотерапията. На хората му вече се привиждат блянове
на сива колиба.” (“168 часа”, 29 юни, 1993 г.)
“Гладуването на Еди кой си е последното доказателство, че
психотерапевтичната комуна “Един живот срещу лъжата” се нуждае от
сериозни лекарски грижи” (подзаглавие на първа страница на “168
часа”, 15 юни, 1993г.)
“…говореше се, че Филип е възобновил психоаналитичните си сеанси,
докато Едвин изпитвал въпиюща нужда от психоаналитик” (“24 часа”,
13 юни 1993г.)
Ето
това беше изказът, това се четеше по вестниците през лятото на
1993г. Този език и тоталното погазване на човека продължи да
придобива още по-грозни размери по-късно. Но тук по-важното,
струва ми се, е друго. Докато най-тиражираните вестници усилено
изясняваха кой от НКС е луд и на кого каква му е сексуалната
ориентация
в
България се извършваха чудовищни икономически престъпления
Именно
тогава бяха заложени лостовете за икономическата разруха,
сполетяла България няколко години по-късно. Говоренето по този
перфиден и циничен начин за противниците на Беровото управление
(за което, между другото, до ден днешен нито една политическа сила
не желае да поеме отговорност), скри всичките му сериозни
недостатъци и слабости. Разиграваната от медиите гавра с мнимата
лудост на Сугарев обезсмисли изнасяните от него данни за сериозни
нарушения на правителството на Любен Беров.
Този
модел продължи да се повтаря на различни етапи от прехода по
отношение на различни личности. Тук няма да даваме примери с
всички тях, защото това не е толкова важно. По-важно е
обезсмислянето. Етикетът “луд” наистина продължи и продължава да
скрива, да замъглява и да маргинализира. Което говори, че една от
най-отвратителните характеристики на комунистическата репресивна
машина, е изключително продуктивна в нашето настояще. Любимото на
комунизма изпразване от съдържание продължава да бъде устойчиво и
използвано в периода на прехода. В миналото целта е била
обезсмисляне на съпротива срещу системата. В настоящето целта е
обезсмисляне на съпротивата срещу статуквото. Лепенето на етикета
“луд” заменя функцията на някогашната психиатрична диагноза. Това
е много тревожен факт за българската нация, защото е поредното
доказателство за продължаващото осезателно присъствие на
подчертано тоталитарно мислене. Причини за това също има.
Употребата на психиатрията за целите на репресивната машина на
комунистическия режим би следвало да бъде обяснено още в първите
години на прехода. В България такова научно обяснение до ден
днешен няма. Митът за лудостта на политическия противник, създаден
от комунизма, остана един от многото неизобличени митове. А
липсата на изобличение, съчетана с устойчивия тоталитарен
манталитет и обезценяването на понятия като “достойнство” и
“човечност” от масовата култура, помага на този грижовно отгледан
от репресивната машина на КПСС мит да продължава да бъде
продуктивен в нашата съвременност.#
|