|
Позабравихме Владимир Василев, според мен и според още мнозина,
най-големият
ни
литературен критик. Той познаваше в тънки детайли и нашата
литературна история, и световната – особено европейската, беше
също така отлично подготвен теоретически и това го доказваше в
полемиките със своите опоненти, като ги сразяваше с аргументи от
материя, които те и не подозираха, че владее перфектно (така той
обори марксическите тази на Тодор Павлов, разбивайки компетентно
несъстоятелността им), но си остана винаги на територията на
критиката. Не го полакоми академичната поза, не предяви никога
претенции за научност. Пишеше трудно и бавно, но сътвореното беше
с артистична освободеност, с художествен блясък и затова някои го
определиха за импресионист. Наистина той пресъздаваше невероятно
увлекателно и заразяващо впечатленията си от литературните
произведения, и когато го възторгваха и когато го възмущаваха, но
нелепо е да се твърди, че оставаше на равнището на импресията. Той
се оттласкваше от нея, за да премине към дълбоки прозрения и
обобщения както за индивидуалността на писателя, така и за
цялостния ни национален литературен процес. Той е от най-успешните
ни портретисти (на Яворов, Йовков, Лилиев, Багряна, Емануил
Попдимитров и много други), но също така и автор на прегледи,
синтезиращи характерни тенденции на книжовния ни живот. Сякаш
погълнат от злободневието и точно отреагиращ на актуалните факти и
явления, той съумяваше да ги вмества в контекста и на миналото и
на бъдещото развитие на литературата ни. Съумяваше да се извисява
над идейните и политическите пристрастия и
ДА ТЪРСИ ОНОВА
ТРАЙНО И ВЕЧНО
което е израз на
дълбочината и неповторимостта на българската душевност. Това той
правеше и в редактираното от него в продължение на почти четвърт
век списание “Златорог”, което се превърна в нещо като антология
на най-значителните постижения на литературата ни за периода
1920-1944 г.
Тъкмо това списание,
в което той вгради и като автор на десетки статии, но и като
редактор с рядко дарование да привлича най-стойностните
литературни фигури своята голяма критическа личност, изгражда
авторитета му на своеобразен законодател на художествения ни
живот. Владимир Василев става институция, макар да не е облечена в
никакви административни права, наричат го Папата и със
страхопочитание, но и с ненавист, защото той е убедителен и
категоричен, както когато утвърждава талантите, така и когато
заклеймява посредствеността. Но освен прицел на личната омраза на
засегнатите съчинителски амбиции, Владимир Василев е постоянна
мишена и от страна на фронта на така наречената
пролетарско-класова литература, защото за него е недоразумение да
се създава творчество на основата на политически идеологеми,
основа тенденциозно-доктринерска и в последна сметка преходна,
както предупреждаваше той. И се видя колко е бил прав и
далновиден: класовата и партийна конструкция се срути просто пред
очите ни.
Това той не го
доживя. Но доживя “историческия 9 септември 1944 г.”,
когато опиянени от пировата си победа апологетите на
социалистическия реализъм, т.е. застъпниците на тезата, че
комунистическата партийност е единственият и безпрекословен път за
развитието на литературата, просто го лишиха от правото да е
участник в нея. Той беше в най-хубавите години на човешките и
творческите си възможности, но
ТЕ СЕ БОЯХА
НАЙ-ВЕЧЕ ОТ АВТОРИТЕТ КАТО НЕГО
Той им се беше
противопоставял, беше ги разбивал на пух и прах, беше ги правил
смешни, като например “корифеят им академик” Тодор Павлов в
дискусията “Бараж от литературни формули”, макар че бе и
справедлив и обективен към талантливите от лявото идейно
пространство и над 22 членове на партията им са сред редовните
сътрудници на “Златорог”. Като член на жури той бе награждавал
Георги Караславов за действително силната му книга “Снаха”. Като
дългогодишен директор на Народния театър никога не беше зависим от
политическата конюнктура и никакви обструкции не му повлияха,
както например в случая с Ружа Делчева, когато от най-високо място
му внушавали да не я назначава в театъра, защото била комунистка.
Той слага името си и в подписка за освобождаването на арестувания
Тодор Павлов, въпреки че е от най-яростните му и злобни опоненти.
Тая злоба впрочем не излиня и когато Тодор Павлов стана едно от
най-влиятелните лица в новата власт. Някои именно с него обясняват
злощастната съдба на Владимир Василев, макар че когато и двамата
бяха вече покойници, нищо не се промени. Даже на Богдан Филов
издадоха преди 1989 г. Дневника, а томче със статии на критика,
въпреки усилията на мнозина, така и не разрешиха да излезе.
От 9 септември 1944
г. до смъртта му в края на 1963 г. Владимир Василев си остана
изгнаник в литературата ни, за която толкова много беше направил.
В най-ранния период на така наречената революционна ярост е
застрашен и живота му. Той е арестуван, изключен е от Съюза на
писателите и ако е имало и най-малък повод, сигурно е щяла да го
сполети участта на много от видните интелектуалци от
предкомунистическото време, но той така или иначе
ОЦЕЛЯВА, ЗА ДА
ПРЕКАРА ОСТАТЪКА ОТ ДНИТЕ СИ
В НИЩЕТА И
МИЗЕРИЯ
Великодушно за
кратък период му разрешават да е коректор, а в периоди на временно
разхлабване дори успяват да се промъкнат в печата негови
публикации. Но всеки такъв пробив е последван от поредно унижение,
защото партийните и писателските големци тутакси си припомнят, че
той идейно не се разоръжил, че не си е направил самокритика и все
в тоя дух до края на дните му.
Една от тези негови
инцидентни публикации буквално ме разтърси през ученическите ми
години, когато ми попадна брой на в. “Литературен фронт” със
статията му “С най-пламенните български песни – Ботевите”. В
тогавашната сивота и идеологическа догматика тази статия с
естествената си човешка реч и с вътрешната си емоционална сила ми
показа каква може да бъде литературната критика, показа ми, че и
тя е творчество, че е изкуство. От тогава името Владимир Василев
ме привлече, от тогава започнах да търся “Златорог” и да откривам
какво безценно наследство е съхранено там. Имах и щастието като
почти юноша да бъда заведен на гости у критика в дома му на
софийската улица “Цар Борис І” № 80, входът беше откъм “Неофит
Рилски”, изкачихме се до третия етаж и Владимир Василев ни прие в
преходен хол. Аз още не бях посегнал към писането, само попивах
звания и впечатления, мълчех си от някакво страхопочитание, а
разговорът се водеше за Александър Вутимски, към когото довелият
ме при стария критик проявяваше голям интерес и действаше да се
съберат творбите му и най-сетне да бъдат издадени. Вутимски е може
би най-яркото поетическо дарование в “Златорог” през последните му
годишнини. Бил тежко болен от туберкулоза и помня, че Владимир
Василев се кахъреше, че го карал да пише по-оптимистични стихове.
Ходатайствал и да му намерят някаква работа от Общината, защото
бил много беден. А те назначили поета с болните дробове за
надзирател сред прахоляка на някаква каменоломна. После го сложили
за пазач в Докторската градина. “Казах на Петър Славински, че така
е поне на чист въздух. А иначе имаше много синекури, но за
Вутимски не намериха. Угасна в санаториума в Сурдулица, от там ми
пращаше стихотворения, а аз му изпращах колети с храна и главно с
лимони, които трудно се намираха.”
Не подозирах тогава,
че по-късно, когато се посветих и аз на писането, че пътищата ни с
Владимир Василев пак ще се пресекат. Вече съм споделял в печата,
че след моя статия, която излезе в сп. “Пламък” и беше посветена
на Веселин Ханчев, той ме потърси с пощенска картичка и ме покани
да му гостувам у дома, “защото го болят краката, трудно ходи и
почти не излиза никъде”. И аз, получил чрез тая картичка
най-големия комплимент през живота си, защото в нея Владимир
Василев пишеше, че ако сега издава “Златорог”, би ме поканил за
сътрудник, не можех да не се възползвам от редкия шанс да общувам
с него. Приемаше ме вече в кабинета си, беше поостарял, пушеше с
цигара и режеше на няколко къса папиросата, та да имало по-големи
паузи, както съветвали лекарите заради сърцето му. При нас се
случваше да влиза само сестра му Зара Манчева, която очевидно се
грижеше за самотника. Ще оставя за друг път какво сме си говорели
и какво съм запомнил, само ще наблегна на това, че много му се
искаше да види издадена своя книга със статии. Бил направил
съдържанието, имали го Борис Делчев и Симеон Султанов в
издателство “Български писател”, надявали се да я вкарат в
плановете с помощта на Никола Фурнаджиев, още повече, че статиите
били за класици. Така и не я доживя
ТОМЧЕ С НЕГОВИ
РАБОТИ ИЗЛЕЗЕ ЧАК ПРЕЗ 1992 Г.
Радвахме му се преди
десетилетие, макар че тиражът му беше ограничен, а и обемът не
съответства на значителността на критическото му дело. Някои от
най-добрите портрети ги няма, бегло е застъпено писаното от него
за театъра, но като отпушване изигра ролята си. Не последва
никаква по-нататъшна грижа да се събере всичко значително. Добре
е, че се появи сборник със спомени и изследвания за него, даже и
една монография от С. Василев, но и техните рефлекси са главно в
ограничен професионален кръг. А критик от ранга на Владимир
Василев трябва да е застъпен в учебните програми, в които набързо
се намърдаха на мястото на идеологизираните класови разбори
скучновати наукоподобни брътвежи. За Ботев, за Вазов, за Яворов
младите хора трябва да четат Владимир Василев, чийто текстове са
необременени от никакви политически или други модели, там е
доловено и формулирано онова, което е вълнувало поколения българи
и което и днес въздейства пак силно и дълбоко.
Да, ние позабравихме
Владимир Василев, подмамени от чалгаджии, шоумени и прочие ерзац
култура, която ни залива отвсякъде, както и от позабърсали от себе
си тоталитарния слой литературни фаворити, склонни да припомнят
нещо и от миналото, само ако е в името на собствената им
популярност и слава. Ентусиасти писаха и се надяваха, че за такова
явление в културния ни живот, каквото е “Златорог”, и за такава
фигура, каквато е Владимир Василев, ще се направи нужното, за да
се постави възпоменателна плоча на дома на “Цар Борис І” № 80, но
всуе... Вместо това корабите “Малчика”, “Петимата от РМС” и други
подобни порят морета и океани и разнасят славата на България. На
нас не ни остава друго, освен да пишем спомени и да се надяваме,
че някой все пак ще поиска да познава истинската история на
страната си и на националната си култура.
Знам, че спомените
са най-субективния жанр. За хората и събитията в тях е разказано
през призмата на индивидуалното виждане и оценка. Пенчо Славейков
е много по-различен в мемоарите на Боян Пенев, отколкото в
спомените на Кирил Христов. Но
ОТ НАСЛАГВАНЕТО И
НАТРУПВАНЕТО
НА НАЙ-РАЗЛИЧНИ
ГЛЕДНИ ТОЧКИ
все пак в края на
краищата се приближаваме до истината. В едно обаче и в този жанр
свободата не бива да се изражда: това е да се зачитат фактите и да
не се манипулират, все едно с каква цел.
Чета например тия
дни статия-спомен, в която се прави паралел между Багряна и Дора
Габе, според автора вечни съпернички и вечни партньорки. И като се
връща в години, когато го е нямало, той рисува нещо като
образ-метафора: “Краят на юни 1927 г. След ковчега на загадъчния
естет Боян Пенев вървят две още по-загадъчни дами, потънали целите
в траур, вървят една до друга и изпод черните воали си хвърлят
свирепи погледи. Едната е съпругата на покойника Дора Габе, а
другата – любовницата му Елисавета Багряна” (в. “Труд” от
21.І.2003 г.). Добре, но ето какво споделя пред Иван Сарандев в
литературна анкета с нея Дора Габе: “Когато аз се върнах от
Брюксел, нищо не знаех. На гарата беше Стубел и още някой с него,
сега не мога да си спомня кой. Не ме пущат да си отида вкъщи.
Викам:
- Защо не ме пущате?
- Тука ще обядваш!
- Отде-накъде –
викам, - мама ме чака. Защо ще обядвам тука? Бе какво сте
омърлушени? Я ми кажете какво се е случило! Мама ли е, Боян ли е?
- О, значи вие
имахте предчувствието?
- Да! А те казаха:
Вчера погребахме Боян... (Иван Сарандев, “Дора Габе”. Изд. “Наука
и изкуство”, София, 1986 г., стр. 58).
В допълнение ето
какво се казва категорично в книгата на Здравко Дафинов “Боян
Пенев. Документална хроника за живота и научната му дейност”, ИК
“Родина”, София, 2002 г., на стр. 350: “Съпругата на Боян Пенев –
Дора Габе – отсъства в редиците на изпращачите към вечния му дом:
по същото време тя е в чужбина.”
Някаква подобна
деформация има и в повечето мемоари, в които се описва изпращането
в последния му път и на Владимир Василев (28 декември 1963 г.). Тя
несъмнено е от благородни подбуди, защото очевидците са възмутени,
че малко хора присъстват на погребението му и че никой не
произнася на гроба му прощално слово. Едни твърдят, че там са били
трийсетина души, други, че са около петдесет, а някои настояват и
на повече. Но за смъртта на Владимир Василев знаеха малцина,
НЕ МОЖЕШЕ И ДА СЕ
МИСЛИ ЗА СЪОБЩЕНИЕ ВЪВ ВЕСТНИЦИТЕ
Верен на отношението
си към него, Съюзът на писателите не отпечата и некролог. Освен
това беше точно пред Нова година (Коледа не се празнуваше).
Повечето от писателите, които бяха близки или уважаваха критика,
бяха вън от столицата. Една голяма група, сред които Багряна,
Фурнаджиев, Каралийчев и др., са в Хисаря. Вестта стига късно до
тях, а и зимата е свирепа, студът сковава. Помня го онзи леден
вятър, който ни пронизваше на Софийските централни гробища. Помня
и как дълго чакахме някой от писателския съюз все пак да каже
няколко думи пред разровената пръст. Тогава обикновено там се
произнасяха прощални слова, след като е нарушен социалистическия
ритуал да има поклонение в църква. Дочухме, че и на Илия Волев, и
на Петър Динеков е наредено да не говорят.
Не мога да си
обясня, защо някой мемоарист, освен възмущението си (с право) от
този конфуз в официалната, под контрола на СБП част от прощалната
церемония, не се връща към онова, което я предхождаше и което беше
организирано не от институция, а от близките и приятелите на
покойника (може би не са ги поканили или не са присъствали). В
черквата “Свети Георги”, недалеч от дома на Владимир Василев, той
беше опят от свещеници в присъствието на стотици хора. Даже извън
храма останаха някои, по техни си, може би атеистични съображения.
Помня, че говори архимандрит Василий, дребничък, розовичък, но със
силен, кънтящ глас. Не беше църковна реч, а светска и с ясна
оценка за огромната роля, която има Владимир Василев в българската
култура. Не отмина и огорченията, които са му нанесени, но убедено
каза, че в бъдещето ще бъде оценен справедливо. Тогава думата взе
и Константин Кисимов, бележития актьор. Чувал го бях да произнася
чужди думи, но не подозирах, че е способен на толкова силно лично
слово. Той разплака всички, защото говори за неблагодарността към
човека, без който и българската литература, и българският театър
биха били на много по-изостанало равнище. “А нас, моето поколение,
той ни създаде, направи ни и творци, и човеци.” Кисимов отсрами
спотаяващите се интелектуалци, доказа, че не са се свършили хората
с чест и достойнство. Какъвто бе Владимир Василев.#
|