|
Митът
за качественото българско образование е един от най-натрапваните в
последните години. По българските медии редовно се чуват мнения,
изказвани дори от сериозни наглед хора, че образованието ни е от
най-високо качество, че е поне толкова добро, колкото и в страните
от Западна Европа и САЩ, и че българите били втори по
интелигентност в света. Тези мнения обикновено са придружени от
криворазбрани патриотични нотки в гласа на говорещия и готовност
да се окачи табелка с надпис "Родоотстъпник" на всеки, който
изрази несъгласие с тях.
За
съжаление обаче нищо не е по-далеч от истината, а тя е
безрадостна: днес българското висше образование е в много лошо
състояние и конкурентността му със западното практически не
съществува. Може би нямаше да напиша тези редове, ако една
щастлива случайност на ме беше направила свидетел на тъжния
контраст между начините на работа в един български и един
английски университет. Когато след едногодишното си преподаване
във Великотърновския университет бях приет да правя магистратура в
Англия, разликите, които дотогава знаех само на теория, сега
придобиха за мен съвсем реални измерения.
Още
преди да започне академичната учебна година във Великобритания
студентите сами избират много от предметите
които
ще изучават. Тоест още в началото се поставя ударение върху
способността за самостоятелна преценка - способност, която е в
основата на всяко гражданско общество. Оттук-нататък
целият академичен път на студента
e
от вземане на самостоятелни решения и изразяване на лична позиция
в писмените разработки и устните изпити. Възпроизвеждането на
заучен материал се смята за недостатък и показател за ниска
критичност.
А у
нас е точно обратното! След съмнителното и крайно неблагонадеждно
сито на кандидатстудентските изпити (където възпроизвеждането на
нечия "вярна" гледна точка се смята за ценно умение),
кандидат-студентите биват подложени на една порочна до абсурд
процедура, наречена класиране. Класирането - първо, второ и т. н.
- не е нищо друго освен полумеханично разпределение кой какво ще
учи - тоест студентите не могат да изберат сами дори специалността
си, освен ако не получат пълна шестица. Така още от самото начало
на студентите се отказва правото на преценка. Този отказ е
символичен, почти ритуален, тъй като оттук-нататък
целият им академичен път ще премине в такива откази. След като
българският студент е бил разпределен в дадена специалност
на
него му се налагат учебни предмети
които
са задължителни за всички. Смисълът на това е: "Ти не можеш и не
би трябвало да мислиш и да правиш преценки и затова ние ще ти
казваме кое е добро за теб. Безотговорността е най-подходящото за
теб поведение." По този начин се появява усещане за
задължителност, което е изпитано оръжие в борбата с ентусиазма и
любознателността.
Пряко
свързан с това е и интересът на студентите към академичното
обучение въобще. В западния университет студентът знае защо иска
да учи. Той си е поставил конкретна цел и висшето образование е
пътят му към нея. Тъй като сам е избрал специалността си, тя е
свързана с професионалните му цели, а избраните от него предмети
покриват сферите му на интерес. Затова той с желание ходи на
лекции, подготвя се за упражненията, чете цялата препоръчана
литература и с ентусиазъм взема участие в сблъсъка на мнения по
време на дискусиите.
За
голяма част от българските студенти ученето е едно необходимо зло
по пътя им към дипломата. У тях няма интерес към академичните
занимания, те не се стремят да станат качествени професионалисти;
на малкото будни студенти, които проявяват интерес и ентусиазъм,
се гледа като на някакви странни птици, които се занимават с
глупости, вместо да обръщат внимание на важните неща в живота,
тоест забавленията. Неприязънта е основното чувство, изпитвано към
тях. Изглежда на никого не му хрумва, че точно тази шепа хора са
истинските студенти, а останалите изобщо не са за университета, не
стават за студенти и са такива само защото почти всеки
кандидат-студент рано или късно бива приет в произволна
специалност на някое от местата, на които е кандидатствал. Съвсем
естествена последица е, че атмосферата на лекциите и упражненията
е потискаща, че няма ентусиазъм, няма дискусии и сблъсъци на лични
позиции. Много от упражненията са формални, а предварителната
подготовка за тях се смята за особен вид ексцентричност. Ако някой
преподавател действително изисква от студентите си да четат много,
да мислят, да изразяват мнението си и ги държи в час пълните
деветдесет минути, гледат го обидено и го смятат за "лош". Ако
обаче той зареже упражнението и отиде със студентите си на кафе,
това се казва преподавател! В тази среда много от качествените
студенти и преподаватели също изгубват ентусиазъм и желание за
работа.
Капак
на тази гротескна ситуация е
почти
пълната липса на гражданско съзнание у студентите
което
личи по липсата им на позиция по повечето обществени и политически
теми. Отношението им към тези теми е същото като на "средния
българин", което вече е много тревожно, защото тогава каква е
разликата между средния българин и представителя на интелектуалния
елит? Възможно ли е да се нарече качествено образованието, което
произвежда толкова интелектуално безразличен и обществено
неангажиран "елит"?
Вината
обаче не бива да бъде стоварена изцяло върху студентите и
университетите, защото проблемът се заражда една степен по-рано -
в средното образование, където ситуацията е още по-лоша. Към
учениците се подхожда по безднадеждно остарял и в много случаи
бездушен начин. Вместо в тази податлива възраст да бъдат научени
да мислят, повечето излизат осакатени в духовно отношение и с
ясното съзнание, че разсъждаването и критичният подоход са символ
на твърдоглавие, на който не се гледа с добро око. По една тъжна
ирония добрите, мислещи студенти стават не тези, които са следвали
изискванията на образованието си, а онези, които са успели да им
се противопоставят.
Митът,
наречен “качествено българско образование", вече не работи и това
се вижда с просто око. Той обаче пречи на трезвата оценка на
ситуацията, дава храна на шовинизма и спъва всякакви опити да се
направят отдавна необходимите промени, защото какви промени са
нужни в нещо, което поначало е добро? Наложително е да унищожим
този мит, защото той е много опасен за и без това само
теоретичното ни гражданско общество.# |