|
Напоследък у нас
постоянно се говори и пише за православната ни църква. Говорят и
пишат блестящи умове и стойностни люде, както и разни “неразумни и
юроди”, които посягат към духовната тема със същата лекота, с
която доскоро посягаха към кобурите си. Струва ми се, че става
дори модерно да се завъртиш около “църковния въпрос”, да го опипаш
и обласкаеш с “чисти ръце, хладен ум и горещо сърце”. “Горещи
сърца” у нас се намират в изобилие и атмосферата допълнително се
нажежава. Ако влезе в сила новоприетият закон за
вероизповеданията, ще се напече допълнително. Ако не влезе в сила,
пак няма да е по-леко, понеже ще почне поредният етап от
християнския ни епос за “добрия” и “лошия” синод. Ще започне и
умуването какъв още по-засукан закон да се изфабрикува, та хем
“наште” да са сити и доволни, хем и да се вписва в новото време,
което ще замени старото “ново време”. Никой освен Господ Бог не
може да каже отсега кои ще са “наште” като обществено мнозинство,
нито пък като как ще изглежда новото време след “новото време”.
БПЦ – целокупната,
ако ми е позволено така да се изразя, - не седи със скръстени
ръце. Тя всекидневно ражда проблеми, които пък дават повод на
легионите тесни и широки специалисти у нас (естествено – и
свещениците) да коментират и ругаят на воля, да проклинат и
анатемосват, колкото им християнската душа иска. Такава
“надстройка” идеално пасва на “базата”, от които се състои онова
нещо, което ние любезно, родолюбиво и по навик все още наричаме
“нашата” България.
Аз не съм нито
широк, още по-малко пък тесен специалист, но твърдя, че основният
ни проблем като народ не е в състоянието на църквата ни, а в
“състоянието” на
ВЯРАТА НИ В БОГА!
Без вяра няма
църква. Първа е била Вярата, а после е съградена Църквата на тази
наша изстрадана вяра в Отца, Сина и Светаго Духа. Първо е бил
подвигът на Христа и вярата в подвига на Спасителя, а чак после е
издигната институцията, призована свише да укрепва, а не да руши
тази вяра.
Понеже не съм
специалист, ще се опитам простичко, кратко и, доколкото мога,
логично да защитя усещането си, че всеобщата липса на вяра в Бога
е основната, голямата, първопричината за драматизма на живота в
България, включително и за драматизма на материалното ни дередже.
Нека да се запитаме
само за момент: има ли на тази земя народ с история, който да е
просъществувал до днес, без да е бил обединен около някаква
най-висша ценност? Няма, нали? Именно тази ценност е превръщала
населението върху дадено парче територия в народ. Коя е тази
най-висша ценност? Колкото и да мисля, не мога “да измисля”
по-висша ценност от вярата в Бога (в Абсолюта, Универса, Висшия
Дух, Висшата Душа, Висшата Сила, Висшата Справедливост,
Абсолютното Добро и т.н. – както и да са Го наричали хората Бога).
Именно вярата ни в Бог е вдъхновила най-величествените дела на
човеците, тя е била в основата на най-светлите им подвизи и
най-значимите им постижения. Няма стойностна изява на
човечеството, във и зад която да не стои вярата ни в Бога. Вярата
в онази сила, която е сътворила мирозданието с разум и любов и
част от която сме и самите ние с нашия разум и нашата любов.
Ние, християните,
притежаваме нашата си вяра и ще говоря само за нея. Сега не ни
интересуват външните, показните прояви на вярата. Нека се обърнем
към вътрешните, същностните й изяви. И така, какви са
“характеристиките” на вярващия православен християнин? На първо
място той изповядва символа на вярата. Той вярва в “един Бог Отец,
Вседържител, Творец на небето и земята, на всичко видимо и
невидимо. И в един Господ Иисус Христос, Сина Божи, Единородния,
Който… заради нашето спасение слезе от небесата и се въплъти от
Духа Светаго и Дева Мария и стана човек; …И пак ще дойде със слава
да съди живи и мъртви, и царството му не ще има край.” Това е
малка част от “Символът на вярата”. На второ място в пантеона на
вярващия християнин са десетте Божи заповеди, дадени на Мойсей в
Синай, Втора книга Моисеева – Изход, 20:2-17. Малцина са
християните през вековете и до днес, да си го кажем открито, които
са спазвали всичките заповеди, но мнозина са се стремили да
спазват поне повечето. Гнетили са се от нарушаването им, мъчели са
се според силите си да следват примера на най-светлите и
достойните. Особено трудно им е било (и ни е) от петата заповед до
края. С почитането на майка и баща, с краденето и лъженето, с
пожелаването на дома, жената, и имота на ближния.
Как мислите, дядо
Максим истински вярващ християнин ли е?
Сложно е, нали? Ами
да го направим по-просто и по-лесно. Да загърбим строгия канон и
се обърнем към обикновената, всекидневната, повсеместната вяра в
Бога, която именно е крепяла и крепи народите и обществата по пътя
им към светлината. Обикновената, масовата ни вяра ни учи да вършим
добро, да помагаме на ближния си, да спазваме нравствените
принципи, завещани ни от хилядолетия – все такива неща. Защо
трябва да постъпваме така ли? Защо сами налагаме такива
ограничения над животинската си природа? Ами нали вярваме в Бог,
във висшата ценност на сътвореното от него! Ами нали вярваме, че
сме част от неговия висш разум и висша любов, затова!
И КАКВО ПРАВИМ,
АКО ВЯРВАМЕ ИСТИНСКИ В БОГА?
Когато
трябва да избираме между добро и зло, избираме онова, което
припознаваме като добро.
Когато ни
се налага да постъпим морално или аморално, постъпваме по начина,
който припознаваме като морален.
Когато сме
изправени пред изпитание на съвестта си, ние бягаме далеч от
онова, което припознаваме като безчестие и подлост.
Когато
застанем пред истината и лъжата, винаги посягаме към онова, което
припознаваме като истина.
Когато е
въпрос на доблест, ние никога не тръгваме по пътя, който
припознаваме като път на нищожествата.
Как мислите,
дядовците от разните синоди през последните 50 години истински
вярващи християни ли са?
Как мислите,
истински вярващи християни ли определят политическия и обществения
климат в отечеството ни през последните “християнски” години след
1989 г.?
Как мислите, самите
ние истински вярващи християни ли сме? Ако не греша, не сме.
Какви са приоритети
на църквата ни – целокупната, без да броим тук-там някое
светоносно изключение?
Най-напред –
пари, сгради, земи, всякакви други имоти, да не забравя
свещоливниците… Вярващият в Бога
човек би се замислил как да подпомогне българското семейство да
възпитава децата си с вяра в Бога, тоест в Любовта и Доброто.
Други
приоритети – власт, почести, славолюбие, старческа ревност и
злоба, корист, завист, твърдоглавие, мракобесничество.
Истински вярващият християнин щеше да се
замисли как да подпомогне българското училище да възпитава децата
ни с вяра в Бога, тоест в Хармонията и Справедливостта.
Други
приоритети: блюдолизничество, угодничество, най-долна руско- и
съветскообразна лакейщина с привкус на византийско лицемерие,
съчетани с надменност, горделивост, високомерие и суета.
Вярващият в Бога щеше да се замисли как да
подпомогне българското общество да възпита самото себе си с вяра в
Бога, тоест в Истината и Служенето на общото благо.
Ако не греша,
излиза, че не можем да разчитаме на църквата ни в този й вид.
КАКВО ДА ПРАВИМ?
Не знам, не съм
специалист. Знам само, вярвам го, защото така ме учи моята си вяра
в Бога, че ако моят народ е решил да живее в безверие, няма да
преуспее “по пътя към храма”. Меко казано. Ако пък намерим сили да
изберем вярата в Бога като темел за бъдещия ни дом, тогава час
по-скоро трябва да изградим обществени (не държавни!) институции,
които да създадат атмосферата, в която всяко наше дете ще знае, че
вярата в Бога е основополагащото условие за същностния успех в
този живот.
А може би така
ще помогнем и на църквата ни да преболедува греховете си, да се
самопречисти.#
|