|
Твърде често
повтаряната през последните години китайска мъдрост за кризата не
само като проблем, но и като възможност, включва още един аспект,
който често убягва на онези, които обичат да демонстрират ерудиция
и чувство за хумор у нас. Кризата ни кара да научим нещо ново, а
едно от най-разпространените разбирания за интелигентност се
състои именно в способността да се учим от онова, което ни се
случва. На какво ни учи случващото се в момента в България?
Колцина от нас се опитват да погледнат отвъд вихъра от
некомпетентност, реваншизъм, цинизъм и алчност, които изпълват
всекидневието ни? И освен това - гледайки в една и съща посока,
виждаме ли еднакви неща?
Все по-често през
последните месеци в публичното пространство отзвучават по-силно
или някак между другото, реплики на недоволство. Привидно те
изглеждат като основа за гражданско действие, но при по-внимателно
вглеждане, зад тях най-често прозира добре познатата ни фигура на
местния недоволник. Той отдавна е заел достойно място в културата
на българското политиканстване. Днес той (или тя) са се превърнали
в български вариант на онова, което се нарича "лидер на обществено
мнение".
Публичното
"мърморене"
по отношение на
управлението рядко включва някакъв тип аргументи в подкрепа на
оплакванията си. Този начин на говорене постепенно подменя
реалната критика и дори успява да я компрометира и обезсмисли.
Точно затова, управляващите се стремят да не се отнасят сериозно
към онова, което все пак достига отвъд стените, които изградиха
между себе си и "простолюдието". Благородническата поза на
управляващото парвеню винаги е била основание за политическа
сатира, но в българските условия, тя започва да се превръща в
гротеска с опасни последици.
Именно затова, сега
и днес е време да изговорим ясно онова, което не е наред в
държавата ни и да се опитаме да проверим,
възможно ли е
изобщо да достигнем до съгласие,
дори и само за това,
от какво всъщност сме недоволни. Ако не го направим, ще продължим
да оценяваме управлението с едни и същи думи, но влагайки в тях
различен и често несъвместим смисъл. Когато дойде ред да го
заменим, дори няма да сме разбрали защо се е случило така, а на
негово място ще си изберем нещо, което няма да се различава
принципно от онова, от което сме се оплаквали.
Част от критичното
говорене срещу правителството и управляващото мнозинство ги
определя като външни,
чужди за
действителността ни хора;
като чужденци, които
не познават страната ни, не се интересуват от съдбата на хората
тук и затова правят каквото си искат. Изглежда, че тази критика е
вярна, до момента, в който изведнъж се оказва, че Соломон Паси не
е добър външен министър, защото е... евреин, а Симеон
Сакскобургготски - защото идва от Мадрид или защото е наследник на
германска монархическа династия. Само един подобен "аргумент" е в
състояние да обезсмисли всички верни сами по себе си оценки,
давани на управлението.
Често критика към
управлението се основава на
недостатъчната
"социалност" на политиката,
която то води. Ако
се съди по рейтинга на "социалния президент" Г. Първанов, с
подобни епитети си служат доста хора. Практически цялото
пространство, което се привижда на лидерите на БСП като "ляво"
изгражда критиката си към сегашното управление на тази основа.
Изводът, до който стига този тип критика се свежда до това, че
управлението е "дясно", продължение на управлението на предишното
правителство, следователно е лошо и затова трябва да бъде сменено.
Ако приемаме реалната неспособност на управляващите да изградят
смислена социална политика, която да не разчита на субсидираната
заетост и създаването на фалшиви работни места с конюнктурни
политически цели, казаното звучи по същия начин, както и лозунгите
на ентусиазираните поддръжници на бившите комунисти, но смисълът
остава напълно различен.
Много критични думи
прозвучаха през последните месеци по отношение на съдебната власт.
Много от тях звучат достоверно, но само минута по-късно се оказва,
че говорещите всъщност искат да няма процедури и правила, а да
преминем към някаква форма на
налагане на
справедливост,
която най-често се
свързва с популярната фигура на ген. Б. Борисов. Примерите в тази
насока могат да бъдат продължени, както по отношение на членството
на страната ни в НАТО, (още повече в контекста на нарастващата
заплаха от открит военен конфликт) така и когато става въпрос за
присъединяването ни към Европейския съюз с "ядрената" аргументация
на АЕЦ "Козлодуй" и задаващата се на хоризонта нова атомна
централа.
Всичко това
обезсмисля гражданската критика, превръщайки я в пространство за
публично мърморене, трайно усвоено от местния недоволник, който
обича да "обяснява" политиката, най-често в кръчмата или по
откритите телефонни линии на електронните медии.
Местният
недоволник е гражданин по неволя.
Той знае само това,
което е прочел на страниците на любимия си таблоид, но обича да го
разказва авторитетно, като информация "от първа ръка". Той обича
да казва, че политиката е мръсна работа, че всички са еднакви, но
няма нищо против да се възползва от всяка възможност да "намаже
нещо" от келепира на "мръсната политическа работа". Липсата на
професионална реализация го кара да бъде скептично настроен към
възможностите за забогатяване по честен път, а това го настройва
много радикално срещу богатите изобщо. Когато става дума за
политическа ориентация, най-често обича да се определя за
"центрист" или в краен случай като човек с напредничави
разбирания, сиреч - "ляв". Гласува рядко, но всеки път за различна
политическа сила. Обича да отговаря на социологически и
журналистически въпроси като изтъква, че по всеки въпрос трябва да
се "произнесат компетентните органи".
Именно към този
местен недоволник е насочена пропагандата на управляващите. За
неговото самочувствие работи политическата чалга и политиците на
българския поп-фолк. Ако се съди по резултатите от проучванията на
общественото мнение, тази фигура определя случващото се у нас
днес, независимо дали в ролята на "симпатизант на мнозинството"
или като "опозиция на опозицията". Хоризонтът на сравнение, с
което борави
масовото съзнание
на гражданина по неволя
се изчерпва с
предишното правителство. Представата за добро управление, на свой
ред се изчерпва с даване на повече пари, но не и на съвети.
Свободните български
граждани са и винаги са били малцинство. Те няма да се превърнат в
мнозинство до края на сегашното или следващото управление. Тяхното
мнение не може да бъде чуто или прочетено в българското медийно
пространство. Но, прогресът никога не е разчитал на мнозинството.
То е получавало резултатите от него във вид на стоки за масово
потребление.
Самозатварянето и
изолацията, в която се намира
гражданското
малцинство в България
води
до атрофия на демокрацията. В периоди на изпитание, кризата на
властта трябва да бъде възприемана като възможност за учение.
Агресивната посредственост на днешния български политически пейзаж
трябва да ни научи да ценим възможността за гражданска критика и
като средство за неутрализиране на влиянието на "гражданите по
неволя", които понякога са в опозиция, но по-често успяват да
управляват общите ни дела. Българското общество пребивава в
състояние на неволя вече твърде дълго, отказвайки се от свободата
да избира, от естествената потребност от справедливост и
отговорността за собствената си сигурност и бъдещето на децата си.
Твърде близо сме до превръщането ни в граждани по неволя, според
волята на временните управници. Именно затова, всяка смислена
гражданска критика би трябвало да започне от сравнението не между
различните правителства или политически партии, а спрямо
спазването на свободата и ценностите на демокрацията. |