|
Според
чл.129, алинея 2 от сега действащата конституция, главният
прокурор се назначава и освобождава от президента на републиката
по предложение на Висшия съдебен съвет за срок от седем години без
право на повторно избиране. Според чл.132 пък “съдиите,
прокурорите и следователите се ползват с имунитета на народните
представители”, а “в определени от закона случаи решение за
снемане имунитета на съдия, прокурор или следовател се приема от
Висшия съдебен съвет”. Най-сетне чл.70 уточнява какво се разбира
под имунитет на народния представител: “Народните представители не
могат да бъдат задържани и срещу тях не може да бъде възбуждано
наказателно преследване освен за тежки престъпления, и то с
разрешение на Народното събрание, а когато то не заседава – на
председателя на Народното събрание. Разрешение за задържане не се
иска при заварено тежко престъпление, но в такъв случай незабавно
се известява Народното събрание, а ако то не заседава –
председателят на Народното събрание.”
Без да
съм юрист, не мога да се отърва от усещането, че конституционните
правомощия на главния прокурор го правят едва ли не недосегаем.
Още на времето си Монтескьо беше казал, че абсолютната власт
корумпира абсолютно. И ангел да си, с такива правомощия просто не
можеш да издържиш. Не ми е работата да коментирам дали и доколко
са верни обвиненията срещу главния прокурор Никола Филчев. Мога
само да кажа, че като всяко човешко същество той очевидно не може
да поеме страшните отговорности, които са му определени по
конституция. Освен от всичко останало това си пролича и от
лековатия начин, по който той се съгласи един телевизионен
журналист да се обръща към него на “ти”. Такава фамилиарност може
да допусне гражданинът Филчев или лицето Седефчов, но не и
главният прокурор или президентът на Република България, поне
докато осъществяват своя мандат.
Не може да не се
отбележи и това, че и Седефчов, и Филчев, и Кеворкян видимо се
страхуват дори да споменат името на Иван Костов, макар че той също
е обвиняван в какви ли не смъртни грехове. Очевидно рубладжиите не
могат да простят на Иван Костов, че в течение на четири години той
е оглавявал най-успешното, демократично избрано българско
правителство от 19 май 1934 г. насам поради простата причина, че
след 19 май 1934 г. правителствата се избираха по недотам
демократичен начин, а след 9 септември 1944 г. правителствата у
нас просто не бяха български.
Непосредствено след “дългоочакваното” интервю с главния прокурор
дойде новината как правителството на Съединените щати препоръчва
на иракския диктатор Саддам Хюсеин да се оттегли доброволно от
властта с обещанието, че тогава нито той, нито близкото му
обкръжение ще бъдат обект на съдебно преследване без оглед на
многобройните им злодеяния. Наистина това би било възможно
най-безболезненият начин за излизане от кризата около Ирак, но
предложеното решение не може да не навява на нас,
източноевропейците и най-вече на българите, най-мъчителни емоции.
На
времето си България беше на границата на съветската империя с две
натовски държави, едната от които имаше най-голямата армия в
рамките на Атлантическия съюз след тази на САЩ. Оттук и контролът
на Москва върху България по каналите на репресивните служби беше
най-силен, а съответната номенклатура – най-мощна. С падането на
Берлинската стена и на съветската империя американците бяха
изправени пред проблема за “следвоенното уреждане на света”. За да
се избегнат кръвопролития, много по-страшни от войните, придружили
разпадането на титова Югославия, Западът обеща на
източноевропейските комунистически апаратчици, че няма да бъдат
преследвани заради престъпленията си срещу човечеството.
Непокътнати останаха и капиталите им в западните банки, макар и да
се знаеше много добре, че тези средства са натрупани благодарение
на наркотрафик, на нелегална търговия с оръжие и на безогледно
ограбване на народите, имали злополучието да попаднат под ботуша
на болшевишка Русия.
Надали може да има съмнение, че комунистическото мнозинство на
Седмото велико народно събрание прие приведените по-горе текстове
за имунитета на депутатите, съдиите и прокурорите, за да избегне
съдбата на демократичната опозиция, унищожена през 1946-1947 г.
пак от комунистите. През 1990-1991 г. рубладжиите действаха под
натиска на инстинкта за самозапазване, но именно това е и основата
на демокрацията, която по афоризма на Чърчил е най-лошата форма на
управление с изключение на всички останали. С други думи,
демокрацията е най-ефикасният начин да се предпазваме от вродените
си несъвършенства на човеци, най-малкото поради това, че в рамките
на едно прозрачно, многопартийно представително управление колкото
е по-голяма отговорността на дадена личност, толкова по-силна е
светлината на прожекторите върху същата тази личност. Дали в такъв
случай не е най-добре конституцията да се промени така, че властта
да се разпредели по възможно най-равномерен начин между центъра,
регионите и общините, между законодателя, изпълнителя и съдията,
за да не бъде никой занапаред натоварван с непосилни задължения.
Дали най-сетне самата система за избор на общински съветници,
кметове, евентуално областни съвети, народно събрание и съдии не
трябва да бъде уредена така, че да не дава възможност на никоя
политическа сила да обсебва изцяло властта?# |