|
Духовното
завещание на поета и мъченика Георги Мицков
Вече
месеци наред мнозина с изненада узнават от мен, че Георги Мицков е
покойник. Той почина на 2 май миналата година, на Велики
четвъртък, но не само празничния отдих, който си бяха дали
вестниците, бе причината и с един ред да не съобщят за смъртта на
поета, преводача и есеиста, излязъл от обществената анонимност
едва след падането на живковия режим. Чак тогава стана възможно да
се появят негови книги с оригинална поезия и читателите да се
убедят, колко прави са били Николай Лилиев, Атанас Далчев,
Елисавета Багряна, Радой Ралин и други в оценките си, че Мицков е
сред големите ни съвременни поети. Тъжното е, че преследван и
унижаван през комунистическото време, той си остана принудителен
отшелник, както го определи Радой Ралин, и след настъпването на
демокрацията. Столичният град, в който му бяха забранили да живее,
а той така го обичаше и му посвети едни от най-хубавите стихове,
които в една антология за София биха заели най-представително
място, не го приюти. Не му отпуснаха скромно ателие, за да е близо
до редакциите и издателствата, до приятелите и колегите си, а и до
лекарите, защото с напредването на възрастта и след мизерията, в
която беше прекарал дните си, здравето му беше сериозно подкопано.
Обречен бе да е изолиран в Сливница, да губи часове за пътуване с
влака, за да може да си гледа и професионалната работа, а и да
решава налегналите го битови проблеми. Любимците на предишната
власт си останаха любимци и в новото време, те са обграждани с
внимание, те са медийни фаворити, те продължават да са
награждавани и почитани. Георги Мицков не доживя и предвкусваната
от него най-голяма радост: с една антологична книга да отбележи
осемдесетгодишнината си с избор на най-доброто от преводаческата и
поетическата си дейност. Това бе една същинска агония, докато се
намерят пари за издаването, а сетне пък в стремежа то да е
наистина представително, да изглежда и като полиграфически продукт
добре, отпечатването му се забави. Наистина във всяко отношение
този том “Отчаян пешеходецо” е чудесен, но Мицков не го доживя, не
го взе в ръцете си, за да му се порадва, както така силно желаеше.
Но и посмъртна премиера няма, която би могла да бъде и един помен
за поета, както
замисляха от Сдружението на български
писатели, чийто член-основател е той.
Последните си дни
Георги Мицков прекара в Горна Оряховица при своята сестра и
семейството й, които се грижеха за него. Пишехме си и той не
криеше, че не обича този град, макар иначе тук да имаше повече уют
от студената къща в покрайнините на Сливница. Но тук издъхна, тук
го и погребаха, далеч от обичаната София, където би предпочел да е
последният му дом.
Успях да направя
с него една литературна анкета, която е автентичен документ за
горчивата му човешка и творческа съдба. За пръв път я предлагам на
“Детонация”, издание на “ПРО & АНТИ”, вестникът, който той ценеше
и четеше до края на голготата си.
- Георги, разкажи
нещо повече за фамилията, от която произхождаш. Нали на нея се
дължат “черните петна” в биографията ти и страданията, на които
беше подложен след 9 септември 1944 г.
- Произхождам от род
на българи, преселници от град Крушево, Македония, градът, който
вдигна второто по размери въстание след Априлското за
освобождаването и обединението на милото ни отечество България.
Баща ми Христо Мицков след смъртта на майка му бива прогонен от
мащехата и отива в Солун да учи занаята на бакърджиите. И там още
като младеж се включва в революционното движение за
освобождаването на Македония от турско робство. Майка ми произлиза
от еснафско семейство, родът на Бъчварови, които са имали
работилница за бъчви и са били доставчик на империята. След
подялбата на Македония от сърби и гърци, майка ми става учителка в
основното сръбско училище. Брат й Коста Бъчваров е виден деец на
македонската революционна организация и по нареждане от нея майка
ми трябва да напусне учителстването. За да стане това
по-безболезнено и да не й искат обяснения, вуйчо ми Коста подпалва
училището. Заловен от сръбските власти, той е осъден на 18 години
строг тъмничен затвор с 45-килограмови пранги на краката. При
злощастния край на Първата световна война баща ми емигрира в
България, след него идва и майка ми. Първо живеят в София, след
това в Пазарджик, където се раждам аз на 3 април 1921 г. После
приятелят на баща ми от детинство и негов съгражданин Ташко
Янакиев, секретар на македонската организация в Гара Белово, го
убеждава да се преместим да живеем там.
По време на
Септемврийското въстание бельовските комунисти, които са били един
файтон хора, са спасени от македонската организация и от баща ми
от преследване. По същия начин се застъпват за тях и пред
жандармерията, която гонеше помагачите на партизаните. В
навечерието на нахлуването на болшевишката армия в България баща
ми емигрира в Гърция. От този момент започва трагедията на нашето
семейство, на беззащитната ми майка, сестра ми, мен и по-малкия ми
брат Митко, когото убиха, макар той да е бил заедно с Георги
Панков ятак на Чапай (Александър Пипонков), но за повечето
комунисти понятието благодарност не съществува...
-
Как се зароди влечението ти към литературата, кой те поощри? И
каква беше мотивацията ти да се насочиш към френската поезия,
френската култура?
- Макар да бях
записан студент по Романска филология, участвах в първата фаза на
войната, обявена от България на Германия, а след това продължих
следването си. Завърших в 1948 г. и станах учител по френски език
в гимназията на Гара Роман. На 18 януари 1949 г. майка ми почина
от сърдечен удар след преживяните страдания. Завръщайки се в Роман
от погребението, още на гарата един мой ученик ми каза, че ме е
търсила милицията. Стоварих си багажа в квартирата и отидох да
проверя за какво ме търсят. Арестуваха ме и вечерта бях отведен
във Врачанския затвор, който беше претъпкан с арестувани като мен.
На третия ден ни конвоираха и с влака ни отведоха в лагера
Богданов дол. За преживяното там не ми се говори... След
излизането от лагера почнах работа на постройка, но още следващата
седмица от милицията ми наредиха да напусна. През 1951 г. бях
въвлечен в един процес и като френски шпионин, и като битово
разложен. След смъртта на Сталин ме пуснаха от затвора през 1953
г. Ясно ми беше, че в София няма да мога да живея и се насочих за
някаква работа на Витоша. Постъпих на строежа на хижата “Белите
брези”. Там срещнах един мой приятел, еврейчето Марсел, който
работеше по алеите в парк Витоша. След негова препоръка пред
горския преминах на работа към парка по трасирането на алеите. А в
понеделник чистехме боклуците след неделните излети на туристите.
Не ми разрешаваха адресна регистрация в София, направих я във
Владая. Но през пролетта на 1955 г., като отидох да я подновя, ми
отказаха без всякакво обяснение. Отидох в Управлението на парка,
което беше срещу Радио София и като обясних на инженер Чернев,
който беше отговорник за тоя район, той ме прехвърли в източната
част на Витоша в горския дом Брезовица. И там преживях до 1971 г.
Влечението ми към
литературата е още от най-ранно детство. Закърмен съм, както се
казва, с тъжните македонски песни и с героичния епос за Крали
Марко, майка ми познаваше отлично народното творчество. Тя
притежаваше и едно непринудено чувство за хумор, за което много я
обичаха многобройните й приятелки. Любим поет й беше Елисавета
Багряна. Майка ми изстрадала лично стихотворението й за болното
дете, когато аз съм бил на смъртно легло от малария терциана.
Окончателното ми влечение беше дооформено от учителката Анастасия
Христова Пройчева, висшистка, която преподаваше български език,
история и география Тя беше учител-Апостол. И сега при спомена за
нея душата ми се изпълва с обич и преклонение. Преди гимназията
учих френски при съпругата на генерал Рачо Петров, първата съпруга
на сръбския държавник Балуджич, когото напуснала, когато се
запознала с генерала като губернатор на Скопие. И от тук по
индукция моето отдаване на френската култура и поезия. Още като
гимназист започнах да превеждам Ламартин, Андре Шение, Сюли
Прюдом, Пол Верлен и др.
Благотворно са ми
влияели и моите учители от Трета мъжка гимназия “Уйлям Гладстон” в
София, които без изключение бяха апостоли на българската
духовност. Още като гимназист с Николай Лилиев ме запозна моят
съученик Димитър Константинов от Сливен, който беше ученик и в
театралната школа при Народния театър. От чистата личност и
прекрасния поет Николай Лилиев ми остана завинаги възхищението, а
и благодарността, че ме запозна с Елисавета Багряна и Константин
Константинов. Те, заедно с Атанас Далчев, гениален поет и пример
за неподкупност, са хората, чиято пътека исках да следвам.
- Дълголетното принудително
усамотяване на Витоша сигурно има и свои положителни страни?
- Да, случаят е като
във френската поговорка “келк шоз е бон”: всяко зло за добро.
Витоша се превърна в мои несвършващи университети. Там изучих
задълбочено Пол Клодел, Андре Жид, Роберт Музил, Херман Брох,
Томас Ман и най-вече Франц Кафка, чийто прототип се смятам в много
отношения, на този най-трагичен автор и визионер, който предвиди и
описа като античните драматурзи трагедията на толкова мъченици от
Средна и Източна Европа, попаднали в гетото на Съветския съюз,
унищожил и милиони невинни хора от собствения си народ... На
Витоша общувах и с любимите си поети, които ми поддържаха духа: Ф.
Песоа, Сен-Джон Перс, Р. М. Рилке, Рене Шар, Мишо, Унгарети,
Монтале, Саба, Т. Елиът, Езра Паунд...
- Позволяваха ти да се изявяваш само
като преводач, това не ти ли създаде комплекси в личното
творчество, на което всъщност ти никога не изневери?
- Превеждах световните
поети, за да контролирам личното си поетично творчество, превеждах
и едновременно пишех стиховете си, сравнявал съм се с техните
достижения и съм търсел начин да изразя онова, което ми е било
заложено от природата и отразява собствената ми съдба. А всяка
лична съдба неволно отразява и общата народностна съдба. Не съм
имал никакви комплекси от двата натюрела – поет и преводач, за мен
те са едно и също нещо. Нима поетът не превежда с думи онова,
което става в неговата душа и това, което става около него във
всекидневния трагизъм изобщо на всички хора?
- Гладът ти за общуване със световната
литература винаги го съвместяваше и с желанието да популяризираш
хубавото, до което си се докоснал. В името на какво го вършеше?
- Този град беше
едновременно и егоистичен, защото чрез допира с чуждото исках да
постигна максималното в личната си поезия, но беше глад и
абсолютно алтруистичен – исках от това, на което аз съм се
насладил, да се насладят и тези, които са около мен. Защото
щастието, което съм преживявал, ако не го споделях с другите, щеше
да е самотно и голо щастие, все едно, че не го е имало.
Сега, след 10 ноември
1989 г., уж е друго положението, имаме някаква свобода на печата,
но в нея си личи една тенденция да се утвърждават левичарски
философи от рода на Сартр, Дерида и тути кванти. Очевидно духът на
нашата интелигенция е покварен и тя не търси да се запознае с
наистина големите мислители като Хайдегер, Хусърл, Макс Шелер, да
не говорим за един от философите на ХХ век като Чарлс Пърси,
когото май единствено познава моя любимец Иван Младенов. Много
мъчно ще се измъкнем от марксическата тиня.
- Съпоставени с другите култури, имаме
ли свое национално лице?
- Имаме, но то личи в
периода главно до девети септември. След тая дата всичко почти се
подлага на разрушение и на политическа манипулация. И епохалното
българско Възраждане биваше претупвано от историци и учители.
Сближавахме се с Азия, а се откъсвахме от Европа. Ние, страната,
която при цар Симеон І е имала Златен век за завист и пример на
другите народи.
- Упованията ти за бъдещето?
- Какви упования лично
за себе си да имам? Аз съм на преклонна възраст и водя своите
диалози със смъртта. Но си задавам въпроса, ще оцелее ли България
след положението, до което я докараха нашите безродни комунисти. А
те, спасили се от гнева на българския народ, и сега продължават да
смятат Русия за своя родина. Те ни унищожиха живота, а ние взехме,
че им простихме всичките престъпления и апашлъци. И докъде я
докарахме – до Симеон Сакскобургготски, до сговор на монархисти,
комунисти и ислямисти?!
И все пак
българинът е непредсказуем, неочакван, той ще намери сили в самия
себе си да се спаси от сганта на простотията и на ония, които
гласуват заради едно кило олио и сто лева за своите безскрупулни
палачи.# |