о

Още инфо

Анти&Про: Детонация 5

online от 10-01-2003

Матей Стоянов

Заместител на вдъхновението

Конкуренция или съперничество винаги е имало и ще има във всички области на живота. Състезателният дух, заложен в човешката природа, ни придвижва напред. Той събужда неподозирана енергия, освобождава въображението. Този естествен стремеж обаче понякога изкарва на повърхността демонични сили. Нечия амбиция за утвърждаване се изражда в неистов копнеж за надмощие. Първият благороден тласък за професионално доказване бива изместен от острия дъх на омразата. Подобни деформации са особено ярки и отчетливи в областта на изкуството. Разбира се не по-малки страсти за превъзходство е имало и ще има в научните среди. Но там, за да навлезеш в същността на конфликта, са нужни специфични и по-дълбоки знания. Така, че широката публика по-трудно би съпреживяла драмата на съответната битка. В изкуството – театрално, изобразително, словесно – непрекъснатото усещане, че си на показ предизвиква по-титанични сблъсъци. Там опонентите чуват дишането на публиката и то ги въодушевява. Като същевременно притъпява задръжките.

В човешката памет са останали драстични примери за непримиримост и яростно противопоставяне на двама творци. Независимо от степента на таланта си, в тези сблъсъци те не винаги се представят от благовидната си страна. Проявяват дребнавост, а използват понякога и удари под кръста. В края на краищата и това е част от човешката същност. Дори и гениите не могат да бъдат паметници приживе. Всеизвестен е случаят със спора между Ван Гог и Гоген, който едва не стига до убийство. А двубоят Моцарт-Салиери именно с литературната си интерпретация накара обществото да се вгледа по-внимателно в пресечната точка изкуство-власт. И все пак е имало нещо, което е надделявало авторската самовлюбеност, което е бивало преграда пред първичната неприязън. Това е професионалният морал. Той е започнал от необходимостта майсторите да обединят своите усилия, за да оцелеят в борбата за хляба. Още по времето, когато занаятът и изкуството са били свързани с понятието умение. Ритуали, спазвани векове наред, са вдъхвали уважение и респект у индивида към гилдията.

През изминалия век всичко това се оказа в състояние да бъде пометено. В името на класовата борба или расовото превъзходство. Усещахме го десетки години наред, люшкани насам-натам от поредната кампания. Срещу дребнобуржоазния мироглед на Вазов, срещу втория период в поезията на Яворов, срещу “Недостоверен случай” на Емил Манов… Най-долнопробната омраза и завист можеха да тържествуват. Достатъчно беше да се позоват на някой идеен постулат. Посочваш съответният цитат от Ленин и унищожаваш някого. Идеологията гарантираше анонимност:

“Не съм ни Радевски, ни Христо,

аз съм безимен твой войник.”

Анонимността гарантираше до безотговорност. Сатърът на идеологията изкушаваше и най-незначителната фигура да влезе в ролята на “последна инстанция”. Твърде удобно с мъртвите класици и не по-малко удобно с низвергнатите живи автори. Тяхната изолация ги лиши от правото на отговор и правото на творчество. Комунизмът извърши най-парадоксалния ход – под знамето на колективизма противопостави писател на писател, художник на художник, музикант на музикант. Боричкането за облаги и интригите станаха като задължителната физзарядка в казармата.

Задвижен от тази мелница, лично в себе си всеки автор имаше някаква своя битка за нравствено оцеляване. Дори като илюзия за битка тя съществуваше. Не можеше Прокрустовото ложе на соцреализма да не събуди поне елементарни човешки реакции. С малки изключения на откровени консуматори, разбира се. Някои дори приели партийния калъп, опитваха с малки дози човешко присъствие в творбите си да откраднат някаква своя хармония. Ние, които живяхме в онази епоха, четяхме стиховете на Стефан Цанев, гледахме пиесите на Джагаров. Времето ще избистри мястото на всеки. Може би ще открие нечия драма или ще попадне на нечия тънка игра. Същественото е да не си присвоим ролята на съдници. Нагледахме се и се наслушахме на сочещи вярната посока партийни влъхви. Никой не може толкова сполучливо да забрави комунистическите автори, колкото самите комунисти. Техните закони на вътрешновидовата борба ще си останат непонятни за нормалния човек.

Неотдавна един откъс от мемоарна книга на Стефан Цанев ни върна в онези години. Поетът разказваше за своите някогашни взаимоотношения с Георги Джагаров. Но ретронастроението не дойде от дъха на епохата, а от лошия дъх на разказа. Има елементарни нравствени правила, когато се говори за покойник. Те са залегнали дълбоко в българската традиция, в българския морален кодекс, на който често се позовава Стефан Цанев. Особено, когато се изживява като съвест на нацията. Най-неприятното в тази историйка е, че той не описва Георги Джагаров, а себе си. Покойникът за него е само враждебен фон, на който трябва да се открои последователният борец срещу диктатурата Стефан Цанев. Когато знаеш, че някой не може да те опровергае от небитието, дълбоко непочтено е да наместваш на главата си лавров венец за негова сметка. Героичните откровения пред тогавашния поет-държавник, които си приписва авторът, звучат неубедително. Като в евтин приключенски роман. Явно до такава степен се е вживял в месианската си роля, че е изгубил всякакво чувство за мярка. Не биха му навредили малко доза самоирония и респект към отвъдното. Дебелянов беше писал, че мъртвия не ни е враг. Но за болшевишкия рефлекс не е така. Той се разпорежда с историята, прекроява я в своя угода, за да бъде в крайна сметка “последна инстанция”.

Двама мои познати, бивш концлагерист в Белене и емигрант, който се върна след промяната, ми разказаха случка от началото на 90-те години. Бяхме в ресторант, бивш творчески клуб. Новият собственик беше го украсил с кичова пластмасова зеленина. На една маса с компания седеше Джагаров. Вече не държавник, а само поет. Пристигнала някаква дама и Джагаров шеговито й поднесе цветче, паднало от изкуствената украса. Сервитьорката го обвини, че го е откъснал, наруга го, сравни го със земята. Знаейки много добре кой е Джагаров, моите познати не злорадстваха. С възмущение казаха: “Откъде накъде някакъв слугинаж ще унижава човек на перото?”

За жалост, такива нормални гласове не се чуват. Заглушавани са от натрапчиво тупане на гърди.#

H Начало    Горе 5


© 2002 Още Инфо