|
Защо не се чува гласът
на дълбоки, истински, университетски интелектуалци у нас, се питат
с нарастващо недоумение ... някои от самите интелектуалци,
неспособни да приемат очевидни факти. Вярно е, че не е за вярване.
Неестествено е, ако се занимаваш с логика на разбирането (каквото
би трябвало да е по същество всяко
интелектуално
занимание) да се вреш в мъртвите хватки на опростителството,
каквото е по същество цялото “комуноидно мислене”. Вярно е, че е
невероятно т.е. невярно, но е вярно, че се намираме в страната на
наградения с най-високото държавно отличие развратител на
българския език Тошев, на комуноида Райчев, на интелектуалния дъб,
Трифонов. Живеем в страната на ченгето Димитров (наградено с
най-висок държавен орден). Грешките са верни, абсурдите –
коректни, а дърветата растат с корените нагоре. Тук живеем ние, в
страната, където “преходът свършил”. Вярно е.
Затлаченият интелектуалец
Не бях
присъствал на научна сесия в България от години. Затова приех да
участвам и присъствах. Самодоволни заради накълваното, но и
дълбоко нещастни хора отчаяно се правеха на учени по
най-сбърканата формула – колкото по-обширен енциклопедизъм,
толкова по-авторитетни изказвания. Или обратно, колкото по-тесни
познания, толкова по-универсална приложимост. Да слушаш –
тягостно, да гледаш – мъчително. Единствено четящият си разбира
казаното, а едно-две подидякончета поддакват умъдрено. Само двама
души с изгледи за спасение. Камара от цитати, чужди мисли,
откъснати от обобщаващите ги концепции и налепени по невзрачни
хрумвания, физически напъни за произвеждане на значения. Тотално
разминаване с каквито и да са световни тенденции, които очакват от
съвременния учен изследване на системите за произвеждане на
значения, структурирането им в модели и връщането им обратно в
реалността като способни да променят тази реалност. Все същата
тежка, немска мъгла от лошо усвоени класически философии,
произволно приложени към обекти от друг разред на мислене. Гъсти
пластове лошо настроение в залата. Да подчертая – това не са
инкубаторните “интелектуалци – политолози”, с още несмислената си
псевдонаука,
без собствен понятиен апарат и обект за изучаване. Това бяха тъкмо
“интелектуалците”, с които неграмотните журналисти си уреждат шеги
или сериозни срещи в медиите, според степента на своята
професионална непригодност. Но всички искат тъкмо от тези
интелектуалци “идеен ресурс”, както биха се изразили същите пишещи
недоразумения.
Поради каква основна
причина е погрешно да се очаква точно от набедените учени да
“оплодят” народния гений? Разбира се, най-външният пръстен от
отговори, в стила на лъскавия Гологлавец, ще трябва да изрече
съждението “заради интелектуална немощ”. Тя произтича от порочната
практика да се въздигат в ранг “интелектуалец” мазни послушковци,
начуголени по клоните на академичните палми. Те са точно толкова
интелектуалци, колкото
споменатите палми са
академични. Интелектуалци ли са професорите, оглавили “народното
недоволство” срещу затварянето на АЕЦ, набиващи крак в една редица
с бичмета, веещи безсмислени байраци? Но да се спуснем към
по-вътрешните “рингове” на обяснения. Да не умееш да проясниш
собствения си Аз, а да искаш да разбираш “Другия” е “противоречие
в определението”. Разбирането за “Другия” т.е. разбирането за
света е пропорционално на “степените на яснота”, до които твоят Аз
се е добрал. Тези степени се определят от добре усвоения минал
опит, от постигнатите градуси на прояснение, притежавани от
собствения Аз и от способностите за разгадаване на непосредствено
възприемания, външен свят. Ако стремежът да се познава света по
този начин е налице, интелектът на познаващия “прозира”, той е
ведър и вибриращ, подсказващ за огромен потенциал. Ако е останал в
плен на мъглявото и неясното, той е затлачен, мъчен, злъчен,
саркастичен.
Дали да питаме към кой
тип принадлежат умовете на описаните български интелектуалци –
мнозинство? Събрали се дор то три синджир-марки интелектуалци –
все отбор комуноиди, Райчев, Георгиев, Емил-Митев, Асланов и сие,
че решили, обявили – преходът у нас свършил е. Пак да кажем, тези
не са дори “онези”, мрачните, и злачните, тези са “политолози”,
“социолози”, “етнолози”, някогашни фолклористи, марксисти и
БКП-исти. Но мощните ни журналисти все на тях налитат, че и питат,
та пък народецът вярва ли вярва. Щото техни са медиите частни и
държавни и те выбират кой на кадро да ги изкара, кой микрофон под
устите им да тикне. И така имаме: затлачени интелектуалци –
нещастници, отъпели журналисти – послушковци и купени медии,
червеногушковци. Всичко може да се обяви, а най-паче,
най-желаното: преходът свършил, вече не сме комунисти. Разслоени
сме и си нямаме митове, най си имаме представката “полу-“ пред
всичко що определяме като продукт на ума. Да живей и три пъти
“ура”.
Диагноза и развитие на болестта
Комунисти те не са –
комунизъм беше диагноза за смъртоносен вирус, покосил
плиткообразовани, екстатични люде от първата половина на миналия
век. Комуноиди – това е името, под което са известни днес хората,
развили болестта от този вирус в последното десетилетие. Да
видим, дали е възможно характеризирането им с едно определение.
Това би дало ключ към тяхната душевност, привички, ъгъл на
тълкуване, с една дума, на всичко онова, кото определяме като
форма на комунистическо мислене. Защото нашето твърдение е, че то
не е исторически ограничено, не поразява определена социална група
или общност от индивиди. Комуноидното мислене е продължение на вид
живот, обособило групи хора в комуни, със собствени норми за
не-мислене и неназоваване на очевидности.
В книгата си
“Прагматизмът” (издадена за пръв път през 1934г.) наскоро
преоткритият български философ Иван Саръилиев пише:
“Високообразованите хора са религиозни. Религиозни са и неуките.
Атеисти са полуобразованите...”. А какъв е “затлаченият
интелектуалец, комуноид”? Това е човек, расъл в комунистическо
семейство, генетично обременен от неяснотата и безсмислието на
системата, възпитала родителите му, а отчасти и него, и с
имплантиран чип в главата, подаващ най-безсмислената команда в
света – да люби Русия. Този човек е правил кариерата си, или поне
по-голямата част от нея, по комунистическо, когато това се е
наричало “жизнен и творчески път”, а самият той е бил титулуван,
впрочем и до днес, “научен работник”. Да бъде наричан “учен”,
“изследовател”, “философ”, “литератор”, просто не може, не е
прието и е някак смущаващо. Той се е мъчил безуспешно да си
отговори на въпросите защо не е удовлетворен от своето развитие,
защо все му е мъчно, когато чете западни колеги през зле усвоени
езици, защо се чувства най-добре в “оборския топлик” (Ницше) на
родната кошарка от нему подобни. Защо и те като него са потиснати
или неестествено весели, поддакващи на несмелите му разсъждения,
за които той си мисли, че единствен знае, че са “полу”-крадени.
“Полу” – новият мутант, на български интелектуалец. Със
затлачената си мисъл той не прояснява, а “облатнява”, не предлага
нови идеи, а напластява зле прочетени чужди, не разведрява, а
омрачнява публиката. Отговорът на въпроса, защо мълчат е, защото
са “полу”. Това е нашият ресурс за нови идеи по пътищата, които
предстои да извървим. Отчайващо е, че тъкмо от тези хора се
очаква проява на демократичен рефлекс в ситуацията на живот в
комуноидно общество, в което се намираме. Жестоко е, че най-малко
те притежават радикално мислене за ориентация към културните
ценности на останалия свят, а проповядват ченгешки тип родолюбие и
див провинциализъм. Тъкмо тази метастаза тръгва от тях към всички
капиляри на омаломощения, българския организъм.
“Национално” възраждане
Ако не броим
най-големия в света санаториум за провалени ченгета, наречен
“руско посолство”, в България гастролират все по-меки руски
политици. След разните “хард” ченгета от серия “Б” на
номенклатурата, стигнахме до Йосиф Кобзон, Борис Немцов и Лужков,
предстои “руски десант” с Путин за честванията на 3 март догодина.
Новите гастрольори вече не ни заплашват по старому. Те дори ни се
радват, само дето “трябвало първо Русия да влезе в НАТО, пък
тогава ние”. Само ние да си ориентираме икономиката към новата
“блага” Русия, те всичко щели да ни простят, ама те даже няма да
забележат, че влизаме в НАТО. Само те да ни закачат към изгнилите
си петролни (газови) тръби, пък ние всичко останало – както си
знаем. И в тази наша страна не се намери един да се попита, като
какво всъщност искат руснаците? Разговори с лъчезарния русолюбец,
Софиянски, ама, моля ви се, най-приятелски, та Немцов е десен
политик. Разговори с Гологлавеца, който напоследък е иззел ролята
на пръв дипломат и говори от твое и от мое име:
“средностатистическият българин” не мрази, а люби руснака, той се
възхищава на Кобзон, Немцов, Лужков, а също така горещо поздравява
победителя от Кремъл по тенис. Трифонов е повярвало си селянче, в
неговата глава работят стереотипите на комунистическата пропаганда
– че България е “велика” страна, че нашите жени са най-хубавите в
света, че армията ни, че мъжете ... На него дотам са си му
възможностите, но да повярваме ли на “шеговитото” му изявление, че
най-малко “двама” от екипа му са ченгета? Само за броя ще се
усъмним, защото специфичният дъх на пошлост не ни оставя избор.
Същият Гологлавец си
позволи пак от името на “по-голямата част от българите” да каже на
американския генерал Уесли Кларк, че не сме били съгласни с
бомбардировките в Косово. Представяте ли си, какво ще кажат
влиятелните Кларк и Немцов на своите правителства, от името на
българите, читателю, от твое и от мое име? Никога ли в България
няма да се появи политик, който да изрече думи като тези на
латвийския премиер: “Ние искаме нормални отношения с Русия, и
защото искаме нормални отношения, затова се стремим към НАТО. Само
страните – членки на НАТО имат нормални отношения с тази страна”.
Кой български политик може така да се изрази за Русия? Така, че да
го цитират в западната преса, а не като Панто Професора – да
съветва Гологлавеца да се ежим на Запада и последният дума по дума
да изпълни ченгешкия съвет. Да добавим, че по предаването на
Маринкова – Конакчиев “Неделя – 150 ченгета” буквално дивее
антиамериканска, проруска, но най-паче, проченгешка пропаганда.
Същото е в “Свободна Европа” (да, читателю, и там “умират трудно”
онези, които са залегнали “на всеки километър”), същото е в
казионната телевизия с нейните всекидневни провали. От тази
най-повърхностна страна, обратно по посока на интелектуалците,
тръгва друга метастаза, за да се срещне с първата, пронизвайки
всеки отсек на обществото. Пред хóра на ченгетата днес в България
Вердиевият Набуко е като звън от камбанки на момини сълзи.
Сега нека затворим
“отпочнатите” (по Волгин) теми от началото. Първо, преходът в
България не е свършил, защото не е започнал, това ще стане едва
след окончателното ни влизане в НАТО. Досега се лутахме в
предначален хаос. Преходът само проходи. Доказателство – защо са
луди-пощурели всичките ченгета български? Второ, митът за
комуниста не е отмрял, защото само за комуниста той е бил “мит”.
За всички останали е “хард-действителност”. Трето, обществото не
се е разслоило естествено, а изкуствено, според директиви на
държавните ченгаджийници, а не според икономически процеси,
характерни за всеки преходен период. Четвърто, това никак, ама
никак не са митове. Доказателство – защо останахме последната
източноевропейска страна, която не отвори досиетата – за да се
“радваме” на най-сивата посредственост, заливала някога културния
фон на една държава – да опъваме нервите дори на най-набедения за
интелектуалец в България с едничката струна на ченгето –
примитивното патриотарство, усвоено в казармените “вузове” и
проповядвано от “професори” под пагон.
Борис Немцов отговори
на Гологлавеца защо е употребил в книгата си епитета “жесток” за
руския живот. Русия не е преминала през период на културно
възраждане. Там човешкият живот никога не е постигал реалната си
стойност. Защо ли в България винаги говорим за “национално”, а не
за “културно” Възраждане? Преминали ли сме ние през такъв
(културен) период, върху тънката книжица на Отец Паисий? Какво
друго, освен нея, няколкото свезки “даскалска поезия”, един
пътепис от Раковски, нещо от Каравелов, и биографията на Софроний
е капитела, върху който гордо сме изсекли надпис “национално
Възраждане”? Защо не “културно”? Боже, как ще потъмнее дори
смуглото лице на ченгето Димитров, ако “зачете” (дума, изричана
всяка вечер от устата на Гологлавеца) тези редове! Питам, защото
днес хората, които са част от “златния милиард” живеят в държави,
които са познали културен подем, но, за разлика от нас, се гордеят
не с “корените”, а със “стеблата” – с това, което са сътворили
като цивилизовани нации. Последното съчетание у нас не се
употребява, говори се само за “великото” ни минало, говори се ...
от ченгетата. Говори се така, сякаш България е построена на голо
поле и не зависи отвсякъде от всички други страни, от контекста на
своите желания, от обкръжението на своите омрази. Коя страна, била
някога в пределите на руската империя днес е икономически
напреднала? Къде измерват прогреса си, движейки се с гръб напред,
за да виждат, не къде отиват, а откъде идват? Кой, къде се гордее
с такъв рачешки ход?
Ченге-управия
Ще разкажа една
история за ченгето Димитров. За да се знае какъв достоен българин
е той. Пристига при него специализант от Америка, пожелал да
надникне в наши исторически архиви. Посрещнал го ченгето Димитров
с пяна на уста и заклинания като “империалисти”, вий искате да
ограбите нашето светло минало. Сетне внезапно се смирил и
“изненадващо” отсякал: сто долара! Специализантът, човек много
видял и широк свят пребродил, мълчаливо бръкнал в джоба си,
извадил банкнота от един долар, и я замачкал между пръстите си.
Направил от нея хартиено топче и замерил нашия “учен”. Ченгето
Димитров се навело и взело топчето. Специализантът се обърнал и си
тръгнал. След години ченгето Димитров получил най-високият
български орден за родолюбие. Закачил му го лично “шаяка” от село
Сирищник, Радомирско.
Знам толкова подобни
истории. Знам ... и все ми се иска да не знаех. Да си седя и аз
вечер през вечер пред телевизора и да коментирам тъпотиите, които
гледам – по български, без база за сравнение с предавания по
света, без да се мъча с някакви научни или поне естетически
критерии, “по нашенски”, с малко лучец за кадем и някоя попържня
за адет. Та и да ме мислят за парче интелектуал трудовашките
газетари и суха пàра всеки понеделник да ми броят. Че и за
“средностатистическия българин” щях да се загрижа – тозчас общия
знаменател ще намеря, между софиянеца и полуциганина от Мало
Атлантидово. Ще “поблъскам” заедно с двамата пубертета, поднесли
към устата си лъжица, от която само дръжката съзират, ще поиграя
да стана богат с мазника-доволник и ще се разприказвам с
лапацалото Волгин, самопровъзгласило се за глас народен и език
скандален. Ама като ми е едно душно, душно, като в българска
сауна, дето не знаят с вода камъните да поливат.
Какво и как?
Знам, читателю, ще ме
попиташ “что делать”. Неизбежно. Но ако си стигнал дотук, ако си с
мен, ако си разбрал болката ми, усмихни се. Защото ти си от онези,
духовно-ведрите, които ще узнаят и ще се възрадват. Ти ще
разбереш, ще се спасиш, довери ми се. Само не помрачнявай с
тяхната безнадеждност и безпомощност. Те са такива, защото си
вярват – че преходът свършил, че няма вече комунисти, че е дошло
новото време, пак добро за тях, че са извън митологията, но
вътре в настоящето.
Вярват в стиропорни замъци, вярват в казаното от себе си за себе
си, в “своята” социология, философия, статистика.
Затова са
диви-полудели като за последно гърди си с орден да закичат, като в
пенсия кога човек излиза. А за нас е дошло време усилно – да ги
посочим. Сега светът ще ни чуе, нищо, че ще се поизмъчим още.
Натам, закъдето сме тръгнали, ченгета през дупката на праведните
няма да се проврат. Само трябва да ги покажем – тях и кирливите им
дела. С нови митинги, с реагиране всеки път, когато по техните
медии, техните гласове се разлаят. Затова не е нужно за ръка да ни
държат и на улицата да ни изведат. Лидерите са сред нас, ние сме
си силата, ние не сме комуноидите. Докато дойде време истински да
ни приемат в НАТО – това трябва да свършим. Да ги изметем барабар
с ордените им, с платеното им родолюбие, с накървените им очи.
Веднъж завинаги.
А ти, читателю, вярвай
във ведрия, спокоен разум, който ще ти донесе мир и успокоение,
вярвай в смисъла на истината. Усмихни се! |