|
Кръстю Тотев Никифоров
е роден през 1838 г. в гр. Ловеч. На млади години се занимава с
търговия. През 1862 г. завършва духовна семинария в Белград. Тук
се запознава с Раковски, Левски и с други участници в Първата
българска легия. След завършването на семинарията учителствува две
години във Враца, където се оженва през 1864 г. В семейната книга
на махала Вароша в Ловеч с дата 3 януари 1879 г. е записано:
Поп Кръстю – 40 години
Мария поп Кръстева –
35 години
Христо поп Кръстев – 5
години
Тотю поп Кръстев – 2
години
Даца поп Кръстева – 9
години
След завръщането си в
Ловеч Кръстю Никифоров се запопва и служи в храма “Света
Богородица”. Той е изтъкнат борец и водач на ловчанлии за
независима българска църква. От амвона на храма в присъствието на
владиката Иларион през 1869 г. държи пламенна реч против него и
гръцките владици.
Свещеник Кръстю
Никифоров е един от най-видните граждани на Ловеч не само като
духовник, но и като просветител и общественик.
ВАСИЛ ЛЕВСКИ ВИСОКО
ЦЕНИ ТЕЗИ КАЧЕСТВА НА СВОЯ ПОЗНАТ ОТ БЕЛГРАД
В писмо на Апостола до
Любен Каравелов от края на юли – началото на август 1872 г. има
следните думи: “Наш свещеник, на име поп Кръстю, ще доде при вас
да се разберете ще може ли на вашата печатница да издава вестник,
който ще бъде слободен за в Българско.”
Феликс Каниц пише за
посещението си през 1871 г. в гр. Ловеч: “За щастие намерих в
главния учител на българското училище господин Никола поп Ковачев,
Митю поп Костов, Мачуганов и особено в поп Кръстя високо
образовани хора, които толкова любезно, колкото и неуморимо ми
спомогнаха в моето изследване в моя труд.”
Свещеник Кръстю
Никифоров е поет, публицист и преводач. Някои от творбите му са
публикувани във вестника на Петко Рачов Славейков “Целокупна
България” през 1879 г. Той е един от основателите и касиер на
революционния комитет в Ловеч. Поп Лукан, бащата на председателя
на комитета на града Марин поп Луканов, често казва: “Тоя проклет
поп Кръстю подкокороса момчето ми, та го хвърли в тази беля.”
Свещеник Кръстю
Никифоров е противник на насилието, обирите и убийствата. Той
единствен подкрепя Левски като се обявява против обира на хазната
от Димитър Общи.
В 1876 г. с идването
си владиката Йосиф, бъдещият български екзарх, изпраща поп Кръстю
за архиерейски наместник в Орханийска духовна околия, като му дава
най-високото звание за един свещеник – “свещеноиконом”. Тук той
престоява до края на Руско-турската война, след което се връща в
Ловеч.
Мария поп Кръстева
през 1901 г. разказва на доктор Параскев Стоянов: “Попът умрял
преди двадесет години, 4 години след морабето, една неделя след
Кръстовден. Умрял от охтика, кашлел, плювал, слабеел. Имал скътани
пари 2000 гроша, но ги изхарчила по болестта му, защото цели седем
месеца лежал. Като умрял, я оставил съвсем бедна. Попадията понеже
била оставена без средства, се е препитавала с пране, мазане и
хорска работа”. Когато доктор Стоянов разговаря с жената на поп
Кръстю, забелязва в стаята му портретите на Гьоте, Чарлз Дарвин,
Хегел.
Свещеноиконом Кръстю
Никифоров умира на 21 септември 1881 г. на 43-годишна възраст.
Погребан е в старото гробище на Ловеч – Стратеш.
СВЕЩЕНИКЪТ Е ЖЕРТВА НА БОРБИТЕ
между Православната
църква – реалният защитник на българщината през турско, и
управляващите след Освобождението. Нагледен пример за надмощието
на политическата власт е избора на епископ Партений за Софийски
митрополит през 1891 г. Решаващи в този случай са думите на Стефан
Стамболов: “Аз искам за владика човек, който да ми бъде послушен и
да не пречи на моята политика. Ученост, благочестие, морал и други
подобни не са ми потребни. Антим (другият кандидат) не е за мен.
Аз ще туря Партения”.
Духовенството, ако не
е обвинявано в шпионство и предателство, то постоянно е
преследвано от войнствен атеизъм, като се започне от Любен
Каравелов:
“Не вярвам аз, че
калугер
ще спаси раята –
свободата не ще
екзарх,
иска Караджата”,
и достигне своя връх
през последните петдесет години на миналия век, когато духовните
пастири са избивани, хвърляни в затвори и лагери, а безлюдните
храмове оставени на разрушение. Стремежът на политическата власт
да отслаби Църквата в днешно време има като резултат появата на
два синода. Тази участ на Православната ни църква би била
по-друга, ако тя беше стояла по-близо до своето стадо да го пази
от унищожение и разграбване. Колко намясто днес звучат думите на
поп Кръстю, който от болка и с укор пише против пагубния за
състоянието на църквата морал на свещениците и владиците: “У нас
никаква догма, никакъв обряд, никакво свещенодействие се не
изпълнява тъй, както го иска религията. Нашите свещеници, с
изключение на рядко някои (ако можем да направим такова
изключение), извършват всичко машинално: без набожност, без
точност, само за да докачат парата, в което всичките им длъжности
се съсредоточават. Таковато, като ред, святост, набожност,
точност, тия са всичките назад при тяхното свещенодействие... Тия
знаят... да промърморят над обряда и умът им да бъде повече в
кесията на оногова, за когото се извършва тоя обряд, а не в
правилата на черквата и в Бога.”
Това мислене и
поведение на духовенството ни не се е променило и днес. На 5 май
2002 г. (Великден), в един от българските храмове в Истанбул
свещениците нямат кураж да излязат на двора при чакащите ги
миряни, камо ли да ударят малката камбана, защото: “какво щели да
кажат турците”. Не се кахърете господа. Нашите съседи каквото
мислят, го казват с високоговорител от джамията в центъра на София
всеки божи ден.
КЛЕВЕТАТА СРЕЩУ ПОП КРЪСТЮ
в началото се
разпространява от хора с гузна съвест.
Любен Каравелов –
главният виновник за провала на Вътрешната революционна
организация чрез вкарването в нея на Димитър Общи против волята на
Левски, и който допуска архива на Ловчанския комитет да попадне в
ръцете на софийските съдии, пише в своя вестник “Независимост”
(бр. 43 от август 1874 г.) за поп Кръстю: “Ако тоя изрод излезе в
черковата да раздава нафора, то ни един верующи са не приближава
до него; ако върви из пътят, то секи му обръща гърбът си; ако иде
в някоя къща, то или бягат от него, или го посрещат без език и с
очевидна ненавист, чегато е евреин или чегато е брат на Юда
(Разбира се, че му е брат. р.)”
По същото време
свещеник Кръстю Никифоров, като владишки наместник след убийството
на йеродякон Паисий, произнася слово при посрещането на
новоизбрания Ловчански митрополит Дионисий. В него малко се говори
за църква и религия. То може да се нарече напътстващо слово не
само към тогавашния владика, но и към днешните наши управляващи:
“Недейте мисли – казва свещеникът, - че правдата може да се
погази, а кривдата да възтържествува. Нашият народ вече на никакъв
начин не ще търпи своеволия и насилства на себе си. Прегледайте
училищата, защитете истинските и достойни учители, а шарлатаните
презрете. Работете съвестно. Не мислете, че своеволията и
себичността на някои по горни лица можат да ви направят добър и
самостоятелен. Добър и самостоятелен може да ви направи само
народний глас.” И завършва с думите: “Бъдете защитник на правдата
и строг гонител на кривдата и беззаконието, ако искате да
придобиете любовта на стадото си.”
СЛЕД ОСВОБОЖДЕНИЕТО
КЛЕВЕТАТА СЕ ПОДЕМА
ОТ СИЛНИТЕ НА ДЕНЯ
В книгата “Васил
Левски” Захари Стоянов пише за поп Кръстю: “Две главни причини
обаче са подбудили най-много светиня му да вземе образа на Юда.
Първата осезателна причина е била, че за да отхвърли той въжето от
врата си, което щеше да му се падне като председател на комитета,
то естествено беше, че това въже той трябваше да го метне другиму.
Втората причина, която е подействувала на отец Кръстя да стъпи на
Христовото тяло, е била златният телец. Както казах у него имало
дебели комитетски суми, които нему щели да останат след
предателството на Левски.”
Мария Сиркова-Цвяткова
– най-вярната укривателка на Левски в Ловеч, казва за летописеца:
“И дойде Захари Стоянов и ни измами да му дадем архива срещу
разписки и опис и да го върне, след като напише книгата, тогава се
чуха тези неща и се писаха. Тогава Захари Стоянов написа
казано-неказано, че попът е предател.”
Нищо чудно няма в
написаното за поп Кръстю от този голям българин, щом за
документалното наследство на Левски казва: “Не само че се е вардел
да напише някое писмо, не само че е унищожавал всякакви отправени
до него писмени документи, с които да украсим страниците на
биографията му (при положение, че е притежавал документите и не
само е имал представа за съдържанието им, но е правил бележки по
тях – б.м. В.К.) (“Васил Левски – документално наследство”, 1973
г., ДИ “Наука и изкуство”). Твърдението на Захари Стоянов не е
случайно, защото тъкмо писмата на Левски съдържат най-тежките
обвинения по адрес на неговите съпартийци Марин поп Луканов, Иван
Драсов и Димитър Пъшков: “Д. Общи да се отреди по Орханийско и да
му се даде упълномощение таквоз, решихте всички вий, като повече
даваше гласът си Анастас от Плевен, Ваню (Иван Драсов) и Пъшков
(Димитър Пъшков)”, “От тоя град е и Грую (псевдоним на Марин поп
Луканов), който пише... да не дохождам, като преувеличава
предирванията на турците уж, че били търсили и у тях и пр., та
нямало място де да сляза. И още казал, дето бях оставил припас,
тефтери и пр. Да се хвърлят в заходът! Видиш ли работа от
страхопъзльовци!”, и още: “У председателят (Марин п. Луканов) има
пренесени от други комитети пари, по напред ги исках, а той ми
писа, че ги употребил за ден-два в своя работа. Той не е ли чел
уставът?! На комитетската пара минутата се не знае кога ще се
поиска.”
ТУК Е УМЕСТНО ДА СПОМЕНА ЕДИН
ИНТЕРЕСЕН ФАКТ
Иван Лалев, директор
на Историческия музей в Ловеч, в една своя публикация казва: “През
1974 г. при изкопни работи в непосредствена близост до музей
“Васил Левски”, построен на мястото, където е била къщата на Марин
поп Луканов, се намериха 1364 златни монети с последна емисия 1867
г. По-голяма част от тях са турски и въпрос на по-нататъшно
проучване е доказване на произхода им, но наличието им в дворното
място на Луканови почти сигурно ще ни насочи към революционната
организация, т.е., че това са средства на частните революционни
комитети, събрани и предоставени в ръководния център.”
Клеветата срещу
свещеноиконом Кръстю Никифоров в продължение на 120 години се
обогатяваше с нови лъжи, “явни улики” или само “улики”. Особено
след 9 септември 1944 г., когато се превърна в официална политика
на “народната” власт.
Вестник “Народна
култура” (бр. 34 от 21 август 1976 г.), с публикацията “Защо и
портретът на поп Кръстю?” от Маргарита Петринска
ПОВТАРЯ КЛЕВЕТАТА НА В.
“НЕЗАВИСИМОСТ”
като пропуска само
думите “чегато е евреин”. Материалът е по повод на това, че в
музея на Левски в Ловеч има поставена анонимна снимка, на която
свещеник Кръстю Никифоров е седнал в средата сред дейци за
независима българска църква. Публикацията завършва с
предупреждението: “Предстои обновяването на експозицията в
Ловешкия музей на Васил Левски. Близо десет години тя проповядва
документираната истина за безсмъртното дело на Апостола. Така ще е
и в бъдеще. Но за снимката на попа в нея няма място. Време е така
да помислят и уредниците на музея, ловешката общественост. Защото
въпросът не е местен ловешки, а национален, и защото още с
азбуката децата научават, че поп Кръстю предаде Васил Левски.”
Днес в един от
четирите учебника по история за ХІ клас, одобрен от Министерството
на просветата, за последните дни на Левски четем: “На път за
Румъния, той се отбил в Ловеч, за да прибере комитетската архива,
но бил предаден и заловен в ханчето на село Къкрина и изпратен на
съд в София.”
Дали ще намерят кураж
нашите учители, преподаващи по този учебник, да отговорят на
лъжата, както е сторил Гено Иванов от Ловеч през 1927 г. на
страниците на в. “Стремление”: “Като учител по история няма да
казвам, че попът е предател.”
Нашите истински учени
отдавна са доказали, “че Левски е бил предаден задочно от тези,
които били изправени пред софийския съд”, но не и от дейците на
комитета в Ловеч при неговото последно идване в града, а самото му
залавяне е случайно.
Темата за
предателството и за клеветата е била винаги актуална за цялото
общество. Това е въпрос, който стои пред всеки един от нас, и
доколкото имаме силата и смелостта да търсим истината, дотолкова
ще бъдем и свободни.# |