|
Тоталитарното общество
изгради разбиране и отношение към закона, което най-просто може да
се обясни чрез две популярни и "поучителни" фрази от този период.
Първата е в стила на станалия популярен "шопски фолклор": "Законът
е врата у поле. Кой е улав - да се бута у ню". Другата
"поучителна" фраза определяше закона като бариера - влечугите
пропълзяват под нея, хищниците я прескачат, а пред нея остават
само овцете. Отношението към "държавата" не се различаваше
съществено от този тип "инструментални" представи за "нещата от
живота" на труженика на "развитото социалистическо общество".
Оценките за онези, които спазваха закона - също. Общо взето с
подобна представа за закона, законността и институциите, призвани
да спазват закона, българското общество навлезе в периода на
радикални социални трансформации, който някак по инерция
продължаваме да наричаме "преход".
Когато днес казваме,
че съществува
криза на доверие в
институциите
без да искаме попадаме
в капана на пост-тоталитарното общество, което непрекъснато се
стреми да се определи като "разпад" на нещо, което е било
действено, жизнеспособно и именно затова - добро.
Трансформациите,
настъпили след началото на "перестройката", бяха усетени не чрез
наставленията на Политбюро на ЦК на БКП, а след като в "немилост"
изпаднаха определени ключови фигури заедно с техните "връзки", а
останалите започнаха да се държат предпазливо по отношение на
работилите преди схеми на достъп. По сходен начин, но в несравнимо
по-големи мащаби, бе усетен трусът на 1989 г., когато изведнъж се
наложи да бъдат "актуализирани" връзките и контактите, практически
на всички равнища. Това постави началото на онази тревога за
практическата недостъпност на частния интерес до обществените
дела, която и до днес изгражда базисните нагласи към властта у
нас.
Отношението към
държавата е дълбоко и трайно корумпирано
В масовото съзнание
никога не съществувал ясен образ на онова, което функционираше под
името "социалистическа държава". Всички знаеха само, че зад
абстрактната представа за държава съществуваха конкретни хора,
които имаха роднини, близки приятели или най-малкото - на свой ред
имаха нужда от определени услуги. Другата част от това масово
споделено знание достигаше до разбирането, че "държавата никога не
губи", че губещите сме само ние. Това знание и готовността да
бъдат "посрещнати нуждите на другите", за да ти се "уреди
работата", беше напълно достатъчно на социалистическия човек, за
да постига целите си с умерен успех, но без съществени провали,
стига да следваше негласно установените, но вездесъщи правила на
играта.
В разстояние на
прекалено дълъг период от време, в рамките на съзнателния живот на
поне три поколения българи, идеята за разделението на властите
системно бе заличавана. Извън и над изпълнителната,
законодателна и съдебна власт, съществуваше властта на Партията,
която единствена можеше да определи кой и какви постове би могъл
да заеме в рамките на другите три власти. Под лозунгите за
"единството на социалистическата държава и нация", основният
принцип на демокрацията бе подменен от късно-феодални форми на
обществени отношения, маскирани зад социалистическа фразеология.
Изненадващо е, колко лесно социалистическата идеология "прилепва"
към онова състояние на обществото, което не друг, а самия Карл
Маркс е нарекъл "азиатски начин на производство" и съответстващото
му обществено устройство. Точно затова не е изненадващо, че
"комунизмът" си отива най-трудно там, където азиатските форми на
обществено устройство са съществували най-дълго време. Всичко
това, може би ни дава отговори на въпроса за разликите между
България и останалите страни кандидат-членки за Европейския съюз,
но в никакъв случай не може да ни успокои.
традиционната
представа за властта в България
винаги е била
свързана с една личност
Републиканската
история на България е прекалено кратка и подменена изцяло от
тоталитарното общество. В утвърдените вековни монархии, т. нар.
"буржоазна революция" просто е заменила, както казваше един
френски икономист, всичко което се е определяло като свързано с
краля с определения, свързани с нацията. Кралските символи,
собственост и институции са се превърнали в национални. Но
републиканското устройство е позволило изграждането на институции,
които освен свързани и контролиращи се помежду си, подлежат на
контрол и от страна на гражданите на Републиката.
Липсата на практическо
знание за това как функционират институциите, винаги е бивало
подменяно в нашата страна с представата за качествата и
недостатъците на онези, които временно ги управляват. Именно
затова отношението към институциите на властта у нас винаги е било
резултат от симпатии и антипатии, а не от оценка за тяхната
ефективност по отношение на обществения интерес. Съществуваше ли
реално доверие в институциите,
което днес да се е променило? Нека си отговорим на този въпрос,
преди да продължим с анализа на данните от проучванията на
общественото мнение, реализирани от Националния център за
изучаване на общественото мнение (НЦИОМ) през 2001 и 2002 г. Ако
приемем, че е съществувало доверие в личностите, които са били
начело на съответните институции, можем ли да различим доверието
към личността от доверието към институцията? Възможно ли е между
полюсите на одобрението и неодобрението да възникне основа за
по-високо обществено доверие в институциите на властта в България?
И ако не, то тогава - към какво доверие се стремим,
какво доверие в
институциите очакваме да възникне като адекватно на демократичното
общество?
В българските условия,
"ръководната роля на Партията" успя да подмени разделението на
властите и да подчини институциите. Това бе състоянието на
общественото отношение и култура спрямо държавните институции
преди началото на промените. Дългият период от време, в който БСП
успяваше да запази изцяло контрола върху развитието на реформите в
България, практически - с малки изключения - до 1997 г., не
позволи налагането на нови норми на отношение към държавните
институции и формирането на обществено разбиране за необходимостта
от ефективно разделение на властите.
В този период от време
може би най-съществените промени бяха извършени в областта на
правните норми. Именно затова регистрираното от
изследванията на общественото мнение отношение към институциите не
може да бъде разбрано вън и независимо от равнището на правно
съзнание на българските граждани.
Регистрираното в
изследванията на НЦИОМ одобрение за дейността на Народното
събрание през септември 2001 г. е 37% при неодобрение от 23%.
Съществена част от изследваните лица (40%) са посочили, че все
още нямат мнение по отношение на Народното събрание. През декември
2001 г. картината вече е радикално променена - одобрение към
дейността на НС изразяват 21%, неодобрението вече е в рамките на
64%, а само 15% от изследваните лица все още нямат мнение по
отношение на дейността на новото Народно събрание. Тези стойности
продължават да се влошават и през февруари и март 2002 г.
Одобрението през март 2002 г. вече е едва 17% срещу неодобрението,
изразено вече от 69% от изследваните лица. Април и юни 2002 г.
бележат тенденция на лек ръст на одобрението, което достига до 19%
срещу 64% неодобрение през юни 2002 г., но още през септември
одобрението се връща на стойностите от март - 17%, а неодобрението
вече е 67%.
През декември 2002 г.
одобрението за дейността на Народното събрание постига
най-високите си стойности от повече от година насам - 22%
одобрение и 63% неодобрение. Също толкова устойчив е и
относителният дял на онези, които нямат мнение и не се интересуват
от дейността на НС - между 15 и 20%. Но независимо от това през
почти целия период на дейност на сегашното Народно събрание
неодобрението към
дейността му остава
в рамките на 60 - 70%.
При тези стойности на
неодобрение можем да твърдим, че поне засега Народното събрание не
може да разчита на необходимото обществено доверие.
По отношение на
одобрението за изпълнителната власт данните показват сходна
тенденция. През септември 2001 г. одобрението за Правителството е
било 54%, а неодобрението - 11%. Още през декември 2001 г. тези
стойности вече са 29% одобрение и 54% неодобрение. Най-високите
стойности в одобрението към Правителството са постигнати през
месец април 2002 г. - 33% от изследваните лица са посочели, че
одобряват дейността на Министерския съвет, но дори и тогава 54% са
оставали на обратното мнение.
Резултатите,
регистрирани през декември 2002 г. се доближават до най-високата
регистрирана стойност на доверие към Правителството - през
декември 30% са посочили, че одобряват дейността на
Правителството, но делът на неодобрението остава неприемливо висок
- 56% от изследваните лица продължават да не одобряват дейността
на Министерския съвет.
Одобрението за
дейността на съда през септември 2001 г. е в рамките на 17%, а
неодобрението е 46%. Почти 38% от изследваните лица не са изразили
мнение по отношение на съдебната институция. Както и при
стойностите на одобрение при Народното събрание и Министерския
съвет, и по отношение на съда декември 2001 г. откроява рязка
промяна -
одобрението остава
относително постоянно, но безразличието рязко намалява
до 20% за сметка на
увеличаване на стойностите на неодобрение - през декември 2001 г.
те достигат 64%.
През цялата първа
половина на 2002 г. неодобрението остава високо - през юни 2002 г.
то достига 65% срещу само 13% одобрение за съда. През октомври
2002 г. одобрението за дейността на съда достига най-ниската
регистрирана през този период стойност - едва 12%; безразличието
към съда достига 25%, при положение че неодобрението остава високо
- 63% са заявили, че не одобряват дейността му. Ноември и още
повече - декември 2002 г. бележат начало на промяна.
Одобрението за
дейността на съда нараства слабо през ноември и декември 2002 г.
През ноември намалява относителният дял на онези, които нямат свое
мнение за съда (22%) при запазване на високото равнище на
неодобрение - 65%. Декември регистрира повишаване на одобрението,
което достига стойности, съизмерими с регистрираните през март
2002 г. - 15%, а неодобрението за първи път след юни 2002 г. спада
под 60%. Това разместване съответства на ново увеличаване на
онези, които изразяват безразличие по отношение на съда - те вече
са 26%.
Отношението към
съдебната институция е определящо за изграждането на демократична
гражданска позиция. Честите, понякога взаимно отхвърлящи се
промени в българското законодателство през изминалите години,
доведоха до почти масово споделеното разбиране за непознаване на
закона, а оттам и за отказ от следването му, което през последните
години все по-отчетливо започва да се изразява като "отказ от
справедливост".
След 1992 г.
най-осезаемата форма, в която мнозинството от българските граждани
се изправиха пред променената правна среда, бе свързана с процеса
на възстановяване на собствеността върху селскостопанската земя.
Болезненият личен опит не повиши доверието в справедливостта. При
отсъствието на обществено разбиране за върховенството на закона и
равенството на всички пред него, отношението към останалите власти
остава зависимо в много по-голяма степен от качествата и
недостатъците на конкретните личности, които управляват.
Регистрираните
стойности в изследванията на НЦИОМ от последните два месеца на
2002 г. дават основание да се твърди, че в общественото мнение по
отношение на местната власт е настъпила съществена промяна. През
ноември 2002 г. одобрение към управлението на собствената им
община са изразили 39% от изследваните лица, неодобрението е в
рамките на 45%, а без мнение са били само 16%. Един месец по-късно
одобрението за местната власт нараства до 43%, неодобрението
остава без съществена промяна (38%), а без мнение са 19%. Макар и
неразличима все още като самостоятелна, местната власт започва да
придобива все по-висок авторитет и се превръща в единствената
властова институция, която се ползва с по-високо доверие.
Следващите
месеци ще покажат дали одобрението за местната власт не нараства
във връзка с падането на авторитета на останалите власти, но от
всички положения предстоящите местни избори ще продължат да
определят стойностите на одобрение на отделните власти,
пречупвайки образа им пред мащаба на местната власт. Може би това
е единственият начин да преодолеем корумпираното отношение към
държавата и държавността - започвайки от най-конкретния мащаб, в
който нашите граждански права и интереси трябва да бъдат приети
като единствен коректив на управлението - от нашата община.# |