|
Беше готов да стане
посред нощ, за да изпълни поредната задача. Още с основаването си,
СДС стана за него съдба. Цялата енергия на своята средна възраст
включи в битката за синята идея. Полезен беше и с логичната си
мисъл, калявана с инженерни проекти и с научна работа в сянката на
бездарни партийни величия. Отговаряше и на условието “добър
произход”, макар че такива като него не го изтъкваха. Години наред
бе патил от непролетарското си родословие и с присъщата си
почтеност след промяната отказа да се грее край бащини и дядови
заслуги. Имаше само един-единствен недостатък – нито умееше, нито
искаше да вдига шум около себе си. Усетили тази негова черта,
някои кандидати за слава и власт го ползваха безогледно. Понякога
дори го и наругаваха, знаейки, че той търпеливо ще премълчи.
Заради идеята. А вероятно са потривали ръце, че един готов
конкурент за някой пост се оказва удобен наивник. В навечерието на
едни от многото избори го срещнах. “Ще спечелим!” – каза той
уверено. “По какво съдиш?” – попитах. “По това, че от известно
време някои мои съмишленици почти не ме забелязват...” – обясни
той с горчива ирония.
Познаваме ли
механизмът, който издига хората в СДС?
Как покрай стойностни
личности се промъкнаха въжеиграчи, евтини гръмовержци и нагли
печалбари? Оказа се, че първото изпитание за синята кадрова
политика беше оптимизмът. Не онзи оптимизъм, който е двигател на
обществения дух, а оптимизмът като лениво усещане за
предопределеност. С приспиващата увереност, че след като
демокрацията е стартирала, нещата ще се придвижват от само себе
си. Пазарната икономика ще си регулира цените, плурализмът ще даде
автоматично шанс на истината... Още в първите години след 10
ноември разговарях със син лидер и употребих думата “трябва”. “Ох,
колко ми е неприятна тази дума – потръпна гнусливо той. –
Намирисва ми на петилетка.” Вярата, че всичко ще се оправи самò,
противопоставена на комунистическата принуда, създаде особен тип
съзерцатели. Те бяха добре дошли както за “кредитното”
доразграбване, така и за закъснели кариеристи, пътьом догонили
СДС. Така наивният оптимизъм нанесе поражения и в кадровата
политика. Нямаше и елементарна предварителна селекция.
Декларациите за вярност, казани в движение, бяха достатъчни. Дори
когато онзи, който ги изричаше, беше живото им опровержение. Не е
ли това някакъв спонтанен отглас на марксическата догма? На
насадената от нея фаталистична вяра в неизбежното тържество на
комунизма? Точно тази стерилна философия, лишена от нормална жива
тръпка, осъди на провал предишната система. Като я лиши от
личности и узакони инертността. Любимата сентенция на Маркс
“Подлагай всичко на съмнение” бе валидна само за тогавашните тайни
служби.
Дългият управленски
опит на хората от БСП ги научи да се вглеждат по-детайлно в себе
си, да долавят онова, което ги отдалечава от аудиторията. Те
просто са имали време да прецизират някои оръжия на демагогията. И
да предадат уменията си на своята млада смяна. Това проличава
особено релефно в кадровата им политика през последните години.
Най-вече в кандидатурите им за местни избори. Ограничени осезаемо
от своя консервативен електорат, те нямат друг шанс да разширят
кръга на своите избиратели освен чрез заемки от арсенала на
опонента. И в някои случаи го направиха твърде сполучливо.
Паскалев и Калчев са най-ярките примери за една усъвършенствана
демагогия. И двамата като изява не са част от същността на БСП. Но
са блестящ неин орнамент-примамка. И двамата внушават онзи тип
прагматизъм, който бе най-много преследван от комунистическите
идеолози. Те неслучайно се страхуваха от подобно мислене, защото
практиката най-бързо опровергаваше социалистическите миражи. Но
точно такива “бели врани” сред комунистическата върхушка бяха
някаква, макар и тясна, пролука към един нормален свят. Подобни
фигури, митологизирани допълнително от жадното за въздух
обществено съзнание, все още будят задрямали рефлекси. Ето как БСП
се опитва да разтвори ветрилото на народната любов. С изграждане
на образи, неприсъщи на нейната основна философия. Това върви
най-вече по линията на тяхната демонстрирана често
самостоятелност. Когато Паскалев отказва да прави преценка на
сегашното управление, позовавайки се на своята лоялност, не трябва
да му хващаме вяра и за две пари. Защото това е пример за
типичната “буржоазна почтеност”, хулена и осмивана десетилетия
наред от злъчни пролетарски пера. А уж реформираната БСП с нищо не
е доказала досега, че прилага този тип почтеност. Пируетът, който
направи около НАТО за твърде кратък срок е достатъчен пример.
Случаите с Паскалев и Калчев доказват, че тази партия си изгражда
една ведра периферия, за да опази своята същност. Като пъстри
шамандури над дълго напластяван сероводород... Скулптираха
Паскалев като честен самотен воин, за да пуснат цяла серия
паскалчета за предстоящите местни избори. Защо в най-мрачния
комунистически застой хората се изтрепваха да четат романите на
Богомил Райнов? Защото усещаха западен полъх от червения шпионин,
галено наречен разузнавач. Оправданието за този полъх бе, че
трябва да се преструва сред вражеска среда. Удобно и за автор, и
за читател. Подобна роля е отредена и на “независимите” фигури,
пуснати от ателието на “Позитано” 20.
Както става ясно, по
стар тоталитарен навик БСП отново залага на човешката инерция,
трупана в една нечовешка система. Псевдоиндивидуалностите, които
тя ще украси и предложи на местните избори, не бива да
предизвикват аналогична потайност у СДС. Напротив – на червената
конспиративност трябва да бъде противопоставена максимална
откритост. Най-силният коз на СДС е неговият демократизъм, който
не би могъл да бъде отнет. Но може да бъде занемарен. Издигнатите
личности не е нужно да бъдат съобразявани с предварителни
абстрактни критерии. Тях просто ги има. Остава да бъдат
забелязани. И тук е мястото на обществения избор, а не на
лабораторни сметки. Случайността в избора ще бъде сведена до
минимум, ако местната общественост почувства своята енергия и
намери простор за нея. Като предварително на тези хора е ясно, че
изборът им не е еднократно усилие. Той включва и техният контрол
впоследствие. И усилието да бъдат чути.
|