о

Още инфо

Анти&Про: Детонация

online от 28-11-2002

Крум Славов

Оправните хора

“Оправните хора”, които безпрепятствено шетаха из родината преди ноември 1989 г.,са си същите и днес, макар подвизаващи се под актуализираното прозвище прагматични професионалисти или професионални прагматици. А това е едно и също.

Тъй като и преди, и сега активността на “оправните хора” трудно се вмества в законовите рамки, спокойно можем да приложим юридическото определение за това явление. Погледнато обаче от позицията на една социологическа диагноза, с не по-малка сила се налага медицинската формулировка, а именно като рецидив на заболяване на обществото. И то твърде сериозно заболяване, което пречи и ще продължава да пречи на България по пътя й към Брюксел.

И така, преди 1989 г. на почит у нас бяха онези “оправни хора”, които можеха по втори, че и по трети начин да си осигурят охолното битие – с партиен билет, с дебели връзки, с кражба или интрига, но никога по първия начин; почтеният, скромният човек действаше само по първия, спазвайки реда, закона, морала и слушайки собствената си съвест – затова той бе прицел на подигравки, наричаха го наивен, глупак, будала и т.н.

За жалост, и след 1989 г. инерцията от комунизма продължи повсеместно. Пошлостта и вулгарният тон заляха медиите, които иначе са призвани не само да осведомяват коректно и честно гражданите, но и да възпитават, образоват, облагородяват – ако щете! Да ги правят по-добри, да ги приобщават към морала и ценностите на света, към който искаме да принадлежим.

“Оправният човек”, който около промените леко се беше поснишил (следвайки съветите на хитрия Тато) и се ослушваше за посоката на вятъра, много бързо се ориентира в хаоса и ентусиазма на първичната освободеност, наизусти клишетата на “свободното” слово и смело яхна политическата вълна. Тази вълна отново го изстреля в онези познати води, в които той най-добре умееше да плува – мошеничества, измами, интригантство, корумпиране (с постове или пари), заиграване с обикновените бандити и организираната престъпност, благословена от високопоставени червени политици (да не забравяме, че новоизбраният председател (президент) на Републиката Петър Младенов амнистира още в началото на 1990 г. над 4000 (четири хиляди) углавни престъпници и рецидивисти!) – мафия, която днес по парвенюшки нафукана и безочлива се самоназовава “бизнессреди”, “национално отговорен капитал” и пр. с претенции за “възрожденски дух”(?!).

А къде остана почтеният, честният и моралният българин?

Той пак беше избутан встрани, тоест там, където му беше мястото и при социализма. Това обаче не е само един от парадоксите на нашенската демокрация; това по-скоро илюстрира отчайващо категорично манталитета и начина на мислене на по-голямата част от българските граждани. Щом като мнозинството депутати, които вкарваме в родния парламент на изборите, независимо от политическата окраска (оправният няма цвят!), не способстват за промяна на модела на управление и на мислене в България, а отново и отново възпроизвеждат цитираната по-горе комунистическа инерция, какво остава за останалите българи и за обществото като цяло (доколкото има общество у нас). Народното ни събрание е огледало на народа ни, с всички гладуващи, гласуващи, негласуващи, разочаровани, тържествуващи и псуващи – това е България, такава я искат явно повечето от нас!

Каква ерозия, даже липса на обществен морал!

Какво разпадане на ценностната система на българските граждани за близо 50 години комунистическа диктатура. Разбиранията и схващанията за добро и зло, за чест и безчестие, за добродетелност и разпуснатост, за благоприличие и безсрамие – всичко бе и, уви, остава обърнато с главата надолу.

Няма Левски, Раковски, Ботев и Ангел Кънчев, няма Каравелов, Волов, Каблешков и родът Обретенови, няма ги възрожденците днес, дори духът им е натикан някъде вдън земя и прах покрива техните свети ликове и светли житейски примери – на тези някогашни будали, кой знае защо наричани будители, които вместо да си оправят дереджето някъде в Европата (щото повечето са били и учени, и умни, и будни българи!), взели да се трепят и тормозят, завалиите, за някаква си свобода и национална независимост!...

Тарикатът, оправният, няма нужда от свобода и независимост, от демокрация, от ясни правила и правова държава – той си е добре в тяхното отсъствие; обича мътното, мъглата, блатото на безвремието, по неговия вкус са вулгаризмите и цинизмите, чалгата във всичките й измерения: политическа, икономическа, културна, образователна и музикална.

Не е необходимо да си Делфийския оракул или Ванга, за да прозреш пълния разпад на държавността у нас, но и предстоящото закриване на държавата и превръщането на тези 111 хил. кв. километра в резерват за анахронизмите, парадоксите и абсурдите на човечеството от края на ХХ и началото на ХХІ век. Един паноптикум, който онагледява всичко онова, с което съвременният човек от останалата част на Стария континент се разделя. Завинаги.

H Начало    Горе 5


© 2002 Още Инфо