Според изследване на НЦИОМ, 60% от българите смятат, че няма партия, способна да управлява страната. Повече от 80% харесват Бойко Борисов. В печата реабилитират правителството на Беров. Значи ли това, че се оспорва ролята на плуралистичната партийна система?

Звучи парадоксално, но отговорът е "по–скоро да". В България има натрупана огромна традиция в заклеймяването на "разрушителната", "разяждащата", "разложителната" и т. н. роля на партиите. Понятни са и рефлексите, които поражда названието "партия" в контекста на ролята на тоталитарната БКП. Налага се обаче да отидем много по-назад в историята - отричането на плуралистичната демокрация и на участието на партиите в политическия процес у нас датира още от края на ХХ век.

Преди 9 септември 1944 най–откровените изразители на идеята за отричане на партиите са радетелите за създаване на корпоративна държава - политическият кръг "Звено", организирал преврата от 19 май 1934. Срещу партийната система, работи и царската институция - в различна степен по време на Цар Фердинанд І и на Цар Борис ІІІ. Силни антипартийни настроения има и земеделският лидер Александър Стамболийски. 

Ерозия на общественото одобрение към партиите по времето на Цар Фердинанд І.

В чисто исторически план би трябвало да започнем с усилията на Фердинанд І да превърне политическите партии в подчинени на короната политически котерии. Не може да се отрече, че в тази насока той постига успехи. Политическите партии допускат да бъдат манипулирани, да бъдат "поканвани във властта" от Царя и сами да ограничат властовите ресурси на Народното събрание. По този начин те на практика се компрометират и обезценяват. Серията от промени в Конституцията, след които международните договори се сключват не в "името на държавния глава", а "от държавния глава" и то без знанието на Народното събрание, са най – блестящата илюстрация на тези “успехи” на Княз, а впоследствие и Цар Фердинанд І.

Впрочем, дори титлата си "Цар" тогавашният Княз Фердинанд І постига по откровено противоконституционен начин, пренебрегвайки Великото народно събрание, а оттам и всички политически партии. При обявяването на Независимостта на 22 септември 1908, успоредно със самото отхвърляне на васалната зависимост от Султана, Фердинанд І побързва да си присвои царско достойнство – акт, който не може да бъде извършен без санкция от Велико народно събрание. ВНС бива свикано едва през 1911 (!), като тогава се узаконява постфактум царската титла на Фердинанд І. Управляващата Демократическа партия става съучастник в този акт, без да си дава сметка за опасният прецедент, който се създава. През 1908–1910 опозиционните партии хронически протестират срещу самоуправството на княза, но впоследствие въпросът е потулен "в името на националното единство". 

Александър Стамболийски – съсловните организации срещу политическите партии.

След Първата световна война, когато обществото е силно разочаровано от ролята на т. нар. "буржоазни партии", земеделският водач Александър Стамболийски отива още по–далеч, като поставя под съмнение смисъла от съществуването на политическите партии и формулира тезата за упражняване на властта от съсловните организации. Следвайки тази логика, Стамболийски започва истинска война на селото срещу града, създава партийна, паравоенна (но кой знае защо, слабо въоръжена) организация – “оранжевата гвардия”, провежда реформи в образователната система и в съдебната система, които откровено целят обслужването на интересите на селското съсловие.

Деветоюнският преврат години наред беше квалифициран по идеологически, но не и по научни причини, като "фашистки". Без да го одобряваме, се налага да признаем, че той отразява уникалният консенсус за необходимостта от възстановяване на партийната система, възникнал сред “силите на града”. Консенсусът е постигнат между:

- политическите партии - от Народната до Социалдемократическата;

- голяма част от интелектуалците, много от които се организират в т. нар. "Народен сговор”;

- военните - поставени в изключително тежко положение от мирния договор, подписан в Ньойи сюр Сен, с които Стамболийски на моменти просто се гаври;

- ВМРО, в чието лице Стамболийски си спечелва смъртен враг с подписването на Нишките спогодби.

Създаването на Демократическия сговор е също опит за реабилитиране на партийната система чрез създаване на нова обществена сила. По първоначалната си концепция той по никакъв начин не би могъл да бъде квалифициран като “фашистка” или "крайно дясна" формация – при основаването си Сговорът възприема програмата на Радикалдемократическата партия. Идеолозите на сговористите по-скоро търсят “политическия център”. В тази посока работи и почти насилственото вкарване на Демократическата партия в състава на Демократическия сговор. Начинанието обаче се компрометира напълно, поради протеклите през периода 1923–1925 трагични събития. 

Опитът да се създаде "корпоративна държава". Политическият кръг "Звено" и "обществената обнова".

Опитът за реабилитиране на партийния плурализъм с идването на власт на  Народния блок (демократи, БЗНС "Врабча 1", националлиберали и радикали) също се оказва неуспешен. Деветнайсетомайският преврат от 1934 практически не среща никаква обществена съпротива. Той успява, опирайки се на масови антипартийни настроения, които удивително приличат на днешните. Офанзивата на "Звено" срещу политическите партии, квалифицирани като "котерии" и "главно обществено зло", започва още от 1926, когато се полагат основите на въпросния политически кръг.

Опитът на правителството на "обществената обнова" да създаде корпоративна държава, по подобие на Италия на Мусолини завършва с пълен провал. По непонятни причини днес се премълчава, че правителството на Кимон Георгиев успява само за шест месеца да докара страната до ръба на икономическа катастрофа. Смяната на Кимон Георгиев с ген. Пенчо Златев се дължи далеч не само на политическите маневри на Цар Борис ІІІ, но и на стопанския хаос, създаден от първото звенарско правителство. 

Цар Борис ІІІ и дирижираната "демокрация".

С падането на режима на "Звено" за Цар Борис ІІІ не е проблем да "забрави" да отмени забраната за функциониране на политическите партии. Той въвежда "ограничена" и във висша степен дирижирана "демокрация". Всеки, който е чел дневника на Богдан Филов, е запознат с "логистиката" на взимане на решенията по онова време. Царят съобщава намеренията си на “четворка”, състояща се от министър председателя, минстърат на отбраната, министъра на външните работи и изповеданията и министъра на вътрешните работи и народното здраве. Те от своя страна, "свеждат" решенията до знанието на правителственото мнозинство в Народното събрание. То механично ги гласува. Когато според Конституцията ВНС трябва да избере регентите, такова изобщо не се свиква с благовидното обяснение, че страната е във война. 

          Отрицанието на партиите в наши дни.

Риториката на всички противници на политическите партии в България и за описания период, и в наши дни, по забележителен начин съвпада с писаното от лорд Болинброук, в неговата "Дисертация върху партиите" от 1735: "Управлението чрез партии, всякога завършва чрез управление на фракцията... Партията е политическо зло и фракцията е най–лошата от всички партии". Фракцията е група от хора, притежаващи власт и действуващи "като безпринципна партия, без представа за общественото добро ...". В съвременна България, тази формулировка на лорд Болинброук е актуална. Терминологичната разлика е в това, че вместо терминът "фракции" се използува терминът "групировки".

Трябва да се прави разлика между чисто икономическия смисъл на понятието "група" или "групировка", което присъствува в названията на някои юридически лица, регистрирани по смисъла на търговския закон, и по–общия негативен смисъл, който мнозинството хора влагат в него. То включва в себе си както самия икономическия субект, така и политическите сили, свързани с него, заедно с мрежата от клиентели, които са оплетени между тях. В крайна сметка там се включват и предполагаемите "силови", т.е. почти криминални структури, които много често са първоначалният център, около който впоследствие се е изградила политико–икономическа "мрежа". В много голяма степен, може да се сложи знак на еквивалентност между натовареното с негативен смисъл понятие "фракция" от ХVІІІ век и днешното понятие "групировка".

Подобно възприемане на партиите, разбира се, е несправедливо, но самото поведение на т. нар. "управляваща класа" (в смисъла, който влага в това понятие Гаетано Моска), спомага за възникването на подобни оценки и обществени настроения. Какво ли би станало, ако днес се появи някой нов Едмънд Бърк, който да заяви, че "партията е група от мъже, които, обединени върху основата на определен принцип, който те всички приемат, се стремят да осъществяват националния интерес чрез техните общи усилия". Той ще бъде обявен или за наивник или за демагог. Най–благоприятната оценка, на която партиите могат да разчитат от страна на средностатистическия гражданин, е може би тази на Алексис дьо Токвил, дадена в книгата му "Демокрацията в Америка" - "партиите са присъщо зло за свободната държава". 

Народопсихологически причини за общественото неодобрение на партиите.

В народопсихологията на българите е заложена равнозначност на понятия като "различие" и "разединение". Българинът е толерантен към определени различия – основно религиозни и етнически, но се отнася със сериозна нетърпимост към “различния себеподобен”.

В историческата памет на българина е закодирано, че е постоянна жертва на разединението. Така например, като основна причина за падането на България под турска власт винаги се сочи разделението на България на Търновско и Видинско царство, както и на Добруджанско деспотство. Не оспорвам основателността на тази теза, но не можем да третираме феодалната разпокъсаност на България по онова време, като нещо уникално - така е било в цяла Европа.

Неосъществяването на националния идеал, влияе в същата посока. Комплексът, че сме "разкъсана" и "осакатена" нация, непрекъснато кара българина да мечтае за някакво абстрактно и от само себе си решаващо проблемите му единство. Фактът, че "бащите на нацията" не се поколебават да препишат дословно девиза от белгийския герб  - "Съединението прави силата", отразява по най–красноречив начин болезнения ни комплекс за разединеност. Над всичко това тегне иронията на съдбата - ние сме заимствували девиза за единството си от една твърде разединена държава с почти конфедерална структура.  

Вината на политическия елит.

В заключение може да се каже, че в обществото няма разбиране за партиите като инструмент за осъществяване на демократичния процес и като междинен механизъм при делегирането на властта. Самата "управляваща класа", носи в голяма степен отговорността за девалвацията на значението на партиите в очите на общественото мнение. Може да се направи кратък списък на факторите, ерозирали значението на партиите в очите на българите:

- ниската политическа култура на политическия елит;

- ниската или липсваща специална подготовка на политическия елит;

- убеждението, че когато дойдеш на власт "ти е за последно" и мотивираните от това действия на голяма част от политиците;

- арогантното държане на голяма част от елита, нежелаещ да отчете уникалната комбинация от имуществен егалитаризъм и личностен индивидуализъм у българина;

Всичко това създаде условия за възраждане на идеите за "експертна власт", за "технократично управление" с недвусмислен уклон към суспендиране на плуралистичната демокрация и осъществяване на дълбоко познати модели на "националното единство". Като особено показателно действие в тази насока може да се прецени "неконсултираното с никого" предложение на военния министър Свинаров, направено преди време, с което се сондираше отношението на обществеността към идеята за разпускане на парламентарните групи и обединяването им в общ съюз с оглед на постигането на "важна национална задача". Смелостта, с която беше лансира подобна идея в публичното пространство, наред с липсата на всякакво отграничаване или осъждане от страна на колегите на военния министър (воглаве с главния му "колега" – министър председателят), показва, че опасенията от възможни опити за суспендиране на плуралистичната партийна система в България, съвсем не са параноя на изплашени за бъдещето си политически партизани. Добре че 2007 не е далеч ...

  ...............................

* Авторът е един от създателите на Института за интердисциплинарни изследвания. Бил е заместник министър на труда в правителството на Иван Костов през периода 1998–2001.