|
Добър
ден!
Още в началото искам да започна с това, че съм особено поласкана
от Вашата покана, защото смятам форум “Българка” за една от
малкото територии на смисленото говорене за политика, които са ни
останали в България.
За мен
определено е предизвикателство да говоря за християндемокрацията,
не само защото съм заместник председател на СДС, а и защото
политическата ми биография от самото начало на прехода е свързана
с християндемократическата идея (имам предвид ОХДЦ, който
несъмнено е сред тези формации, които моделираха СДС и го
превърнаха в десноцентристка партия). Тъкмо защото моята
християндемократичност не може да се постави под съмнение, днес ще
си позволя да Ви дам и една малко по-различна гледна точка към
поставения проблем. Ще се опитам да говоря за християндемокрацията
не абстрактно и с привнесени от чужбина фрази – една от големите
ни грешки през последните години – а с автентичния език на СДС.
Именно чрез този език аз ще се опитам да разделя българската
християндемокрация на отделните й компоненти, за да видим доколко
е възможно разпространението и приложението на
християндемократимните идеи в България.
На
първо място християндемокрацията трябва да се разгледа като част
от политическата традиция на България. И тук е много важно да се
направи едно уточнение: християндемокрацията не е самостоятелно
политическо течение, а част от консервативната политическа
традиция и за да я разберем в нейната пълнота, не трябва сами да
си поставяме безсмислени граници, както обикновено се прави.
Защото корените на българската консервативна традиция са скрити
далеч назад във времето, още преди Освобождението и достигат до
първия политически документ на модерна България – “История
славянобългарска”. Част от българската консервативна традиция са
имена като Григор Начович, Константин Стоилов, Марко Балабанов,
Тодор Икономов или Стоян Михайловски. Тоест тези исторически
личности, които в най-голяма степен модернизираха и европеизираха
България. Днес легитимен наследник на тази традиция е СДС, а
имената на политици от СДС като Иван Костов или Филип Димитров
заслужено могат да бъдат поставени в горния списък. Към това
трябва да се прибави, че в днешния си вид европейската
християндемокрация се е оформила в годините след втората световна
война, т.е. във време в което в България изкуствено е бил спрян
всякакъв демократичен процес.
Вторият компонент на българската християндемокрация, в който тя
особено се отличава от десноцентристките идеи в повечето
европейски държави, е нейната специфична и органична връзка с
града. От първата световна война насам в България се наблюдава
този феномен, че селата и аграрните райони по принцип предпочитат
да гласуват за партии от левия спектър (БЗНС на Александър
Стамболийски, БКП и БСП днес), а големите градове дават доверието
си на десни политически сили. Десницата в България (а след 1989 г.
това ще рече СДС) е продукт на градската цивилизация и тъкмо
заради това тя се явява двигател за модернизацията на българското
общество. С това разбира се не искам да кажа, че ние трябва да
забравим селата, но е много важно СДС никога да не се разделя с
автентичния си образ.
Третият компонент, който искам да Ви представя, е антикомунизмът.
Антикомунизмът е смисълът, фундаментът и каузата на СДС.
Антикомунизмът е тази политическа територия, която никой никога не
може да ни отнеме и която никога не трябва да изоставяме. В СДС
често се чуват гласове, че антикомунизмът е изхабен и трябва да
бъде заменен с някакви нови ценности. Никой няма да ни прости ако
ние зарежем каузата, която ни създаде, за да започнем да говорим
абстрактно за някакви принципи и ценности. Антикомунизмът ще е жив
дотогава, докато нашето общество продължава да е жертва на
комунистическата утопия и/или на наследниците на комунистическата
върхушка.
-
днес Благоевград се управлява от бившия
комунистически феодал на града – Лазар Причкапов;
-
днес в София и Пловдив продължават да стоят
паметници на съветската армия-окупатор и не само обществото, а
като че ли и ние започваме да свикваме с тях;
-
днес синът на Станко Тодоров се готви да става кмет
на София;
-
днес Милен Велчев – също син на бивше
комунистическо величие – е министър на финансите;
-
днес зетят на Тодор Живков е една от любимите за
медиите публични личности, а наскоро дори обяви, че смята да се
кандидатира за кмет на София;
-
днес семейството на културния министър с любов
организира възпоменания и чествания на Людмила Живкова, обявявайки
я едва ли не за някаква национална икона;
-
днес в родния град на Тодор Живков се извисява
негов паметник, който беше открит с участието на почетна рота;
-
днес внучката на Тодор Живков през ден дава
интервюта в които ни занимава с умилителни спомени за своя дядо;
-
днес в центъра на българската столица се прожектира
филмът “На всеки километър”, а вестниците го представят като
културното събитие на годината;
-
днес синът на един от първите комунистически
вождове – Сергей Станишев – спокойно загрява за премиерския стол,
без дори да се посвени, че допреди 5 години е бил руски, а не
български гражданин;
-
днес досиетата отново са скрити от обществото, а
бизнесът, политиката и медиите са доминирани от бивши ченгета…
Мога,
разбира се, да продължа да изброявам още много факти, но не искам
да ставам отегчителна. И мисля, че това, което ви казах, е
достатъчно, за да си отговорим на въпроса мъртъв ли е комунизмът.
Не. Значи и антикомунизмът не може да бъде мъртъв.
Комунизмът в днешното българско общество има много форми и всяка
от тях е опасна за бъдещето на държавността въобще. Особено тежки
обаче са пораженията от комунизма в мисленето, говоренето и
правенето на политика. Комунистите, а и всички леви – социалисти,
социалдемократи, непрекъснато свеждат политическия дебат до борба
между бедните и богатите, борба между класите.
Посткомунистическото общество се съпротивлява на всеки опит за
ценностен поглед към политиката, а точно това е, което предлага
християндемокрацията. Аз, вие, журналистите, политиците,
експертите в България се страхуваме да говорим за политиката по
друг начин, освен като за сблъсък на различни икономически
интереси.
Това е
така, защото, без да сме го искали, ние сме израснали в среда,
доминирана от марксическата парадигма за това какво е политика и
какво е ляво и дясно. Тъкмо затова, на едно ценностно равнище, а
не разбиран като безпринципно политическо противопоставяне,
антикомунизмът е едно от малкото смислени неща, които българската
християндемокрация днес може да предложи на българското общество.
Не искам да ви отегчавам и затова в заключение само още
веднъж ще повторя трите компонента на християндемокрацията, които
Ви предложих: консервативната политическа традиция, градските
ценности и градският начин на живот, антикомунизмът. Само ако се
придържаме към автентичния си образ, ние ще успеем да
разпространяваме и на практика да прилагаме християндемократичните
идеи в България. А аз съм убедена, че ще успеем.
Благодаря Ви за вниманието!
………………………………..
*
|