25-02-2003

          Следя всекидневно в интернет великолепната страница “Още.инфо”. В нея публикуват журналисти с категорично синя политическа позиция. И ако там се появяват критични към СДС материали, то това не е от злост а от горест.

          “СДС не прави нищо” (Евгени Дайнов), “СДС се сля с пейзажа на новото безвремие” (Рени Нешкова), “…. чудейки се накъде да поемат членовете на НИС” (Елена Паскалева), “Добрутро Пено” (Иво Беров), …. Да продължавам ли да изреждам още примери, които срещам? Същевременно в Пловдив се появи ново движение “Сенатор”. В София се появи също ново движение “14 декември”. В манифеста на последното четем: ”…. и до днес лидерите на синята партия демонстрират плахо и непоследователно опозиционно поведение …”. Какво (не)става в СДС?

           Нека се обърнем с този въпрос към социолозите. Според последното публикувано изследване на НЦИОМ от декември 2002 г. ако в близките дни би имало парламентарни избори, за СДС биха гласували едва 11% срещу 16% за НДСД и 20% за БСП. Знаем много добре от предишни изследвания, че до този резултат ни доведоха корумпираните. Но сега тях ги няма. Защо не се връща доверието в СДС?

          Ако вярваме на интуицията на политолозите и журналистите, причината е пасивното поведение на ръководството на СДС. И ако се запитаме защо се появиха новите движения , то отговорът който следва логически е – защото ръководството на СДС остави вакуум в политическото пространство, остави място за тях. И те го заеха.

          Не бих имал нищо против в общественото пространство да има и други сили, стига това да е от полза за страната, стига енергията на хората да е използвана за цели, отговарящи на дневния ред на обществото. За такива цели ли става дума?

          Няма да говоря за “Сенатор”. За него вече се каза достатъчно в декларацията на разширения Областен съвет на СДС – София. Но движението “14 декември” се приема нееднозначно и поради това се налага да бъде дискутирано.

          Датата 14 декември 1989 бележи един от емоционалните върхове на българския дух. Без него нашето национално достойнство би обедняло. Същевременно от историческа гледна точка, както казва Филип Димитров, тази дата създаде един мит, защото тогава още нямахме истински лидери и ясен дневен ред. Какъв е сега дневният ред, който ни предлага движението “14 декември”?

          Говоря за дневния ред, а не за принципите в програмната декларация на движението, защото те са формулирани толкова общо, че под тях би могъл да застане всеки демократ. По конкретно предлаганият ред за действие е формулиран в съпътстващите документи. Готов съм да споря по доста от конкретните формулировки в този пространен документ, но за съжаление обемът на статия не ми позволява това. Поради това ще се огранича само с няколко бележки.

Не приемам упрека към правителството на Иван Костов, изказан в манифеста на движението за това, че предпочел силна държава с администриращи а не представителни функции. Иван Костов си постави задачата да отвоюва държавата от мафията, защото тя заплашва преди всичко държавата. Това е неговият стремеж към силна държава и е една от най-положителните черти на неговата политика. Всъщност не стремежът към силна държава доведе до възприемането на приватизацията като ограбване и далавера, както следва от манифеста на движението, а дейността на далавераджиите и на самата мафия.

          На темата за необходимостта от промяна на Конституцията беше посветена и цялата втора среща на движението. Безпорно е, че България се нуждае от една нормална конституция. Това беше защитено убедително и в анализа на действащата конституция, направен от Веселин Методиев. Но същевременно за всички е ясно, че при действието на отличната Търновска конституция в съчетание с комунистическото правителство, дошло на власт на 9 септември 1944 в България станаха най големите издевателства – хиляди убити без съд, създаването на т. нар. “народен съд”, изселвания, масови грабежи на имущества. От друга страна дори при действието на сегашната конституция, с правителството на Иван Костов страната ни най-после беше тръгнала успешно напред както икономически, така и външнополитически. При съществуващото съотношение на политическите сили в страната не може да се мечтае за цялостен проект за по-добра конституция и очевидно ще трябва да се задоволим само с частични промени, по които може да се постигне общо съгласие между политическите сили. Ако говорим за дневен ред, нека да се насочим преди всичко към това, което е крещящо наложително – демократично мнозинство и свястно правителство на България – и да работим непрекъснато в тази насока. Но не и за предсрочни избори в момент, когато бившите комунисти са по рейтинг първата политическа сила.

          Не мога да отмина и призива в манифеста на движението “да почнем отначало”. Най-добрият коментар на този призив се съдържа в думите на Филип Димитров: “Несъвършенството на собствения ни живот естествено ни кара да мечтаем да започнем начисто. Проблемът е в това, че животът е континуум и нито днес, нито утре може да се избяга от вчера”.

Нека дневният ред на движението не ни води към пореден мит на българската демокрация.

          Не бих искал моята критика да бъде схващана като тотална. В манифеста има достатъчно твърдения, под които с готовност бих се подписал. Например сега, в условията на опитите за рекомунизация у нас, при вътрешен министър комунист, подобно на ситуацията веднага след 9 септември 1944, когато пълното превземане на властта започна от вътрешното министерство, заявлението “ние сме антикомунисти” е повече от актуално. Трябва да признаем, че СДС подцени този въпрос от неговата чисто политическа страна с включването на бивши комунисти в правителството на Иван Костов. Независимо от това колко качествени и преосмислили своето минало са те, това обърква избирателите. Нали ни предстои да ги убеждаваме, че настоящето управление е скрито комунистическо, защото включва министри-комунисти. Че такова е сега статуквото. Та както винаги досега са гласували срещу статуквото, да гласуват срещу БСП. Ако в нашите листи допуснем отново бивши комунисти, неминуемо ще срещнем трудности, които сами си създаваме.

С движението “14 декември” Едвин Сугарев се опитва да направи това, което трябваше да направи като един от лидерите на СДС - от името на СДС да предложи политическа дискусия на обществото. Препълнената зала при първата среща показа, че хората са петимни за такава дискусия, петимни са за жив контакт със своите лидери. Трябва да призная, че и аз се почувствах емоционално увлечен от искрения порив, с който стартира движението. Разумът обаче ме кара да бъда критичен. Повеждането на хората в погрешна посока може да доведе до ново разочарование и да бъде лоша услуга на демокрацията.

 Убеден съм в почтеността и добрите намерения на Едвин Сугарев както и на всички останали лидери на СДС. Но те вкупом не могат да избягат от вината за оставането на СДС в справедливо критикуваната пасивна позиция. Избрахме ги за да има промяна отвътре и за да вървим напред. Нека не забравят това. Защото СДС няма алтернатива в нашия политически живот.

Статията е предложена за печат и в "Про&Анти".