ОЩЕ

07-02-2003

Труден е за разговор Анри Леви. Дори хората, които го познават отблизо, изпитват силни колебания, когато трябва да определят отношението си за една или друга страна от неговия характер. Безспорни в мнението си са за едно ­ в своята област той е професионалист от световна класа и не би трябвало да бъде сравняван в български измерения. Завършил е днешния Технически университет. Негови колеги и досега си спомнят как знаменитият професор по кибернетика Наплатанов, известен като "Напи" и като

човека, който пише "отличен" само на себе си, прекъснал изпита, за да продължи творческия си диспут с Анри. Г-н Леви скромно подчертава: "Абе не беше съвсем точно така." Не споря. Важното е, че той заедно с още двайсетина състуденти попадат в лабораторията на доц. (тогава) Р. Патрашков. Патрашков допуска студентите в "светая светих" на българската наука ­ кибернетичната лаборатория на университета.

Само четирима от тогавашния студентски екип на Патрашков, които от години работят в САЩ, са продали наскоро последната си разработка (чиста наука) за 870 милиона долара. Новият им продукт, който сега завършват, се оценява предварително за около $1 200 млрд. и има конкуренция между купувачите.
Затова г-н Леви смята, че докато в България образованието и науката не станат конвертируеми във финансово изражение, бизнесът за него ще бъде губене на време. Може да звучи нестандартно, но е вярно. През годините 1990 ­ 1991-ва в Холандия и САЩ той печели по над 10 000 долара на месец и от тогава парите за него са средство, а не цел. Както немалка част от колегите си в лабораторията преподава програмиране (високо ниво) в САЩ, Япония, Холандия и др. Казвам му, "продавал си хладилници на ескимосите". "И то добре", отговаря ми скромно, като след пауза допълва: "Извинявай, но бизнесът ме отвращава." Довършва ме с Цицерон: "От време на време правя това, което искам, в останалото ­ това, което правя", а ти?"

Г-н Леви, преди много години като студенти в Техническия университет ­ тогава ВМЕИ, вие бяхте една група, която се занимаваше с решаването на по-нестандартни проблеми. Работехте с най-големите корифеи от института в областта на кибернетиката и информационните технологии. Как се развихте след това?

­ Нека започна оттук. Това, което се направи тогава в комунистическата държава, надхвърля в значителна степен онова, което би трябвало да се прави сега. Дали поради конкуренцията между двете световни системи или по някаква друга, неведома логика, партията и правителството, както се казваше, бяха решили, че трябва да се изгради поколение от високообразовани хора. За целта се харчеха страшно много пари.

Кой ги даваше?

­ Е, кой ги даваше. Не мога да знам ­ явно държавата ги вкарваше. Когато четох книгата на Роналд Рейгън за победата над соцлагера, си дадох сметка, че това може би е било някаква естествена реакция. Че натискът отвън е бил причината да се създадат такива интелектуални звена, лаборатории, които бяха финансирани изключително добре с много високо ниво на технологиите.

Не беше ли ембаргова техниката?

­ Всичко беше ембаргово. А най-ембарговите апарати бяха в лабораториите, за които говорим, десетки милиони долара бяха насочени натам. Но по тази причина бяха изградени и десетки водещи специалисти.

­ Има ли и други хора освен вас от групата на доц. Патрашков, които са останали в България?

­ Повече от половината са в Германия, Япония, Холандия или Щатите, но някои се върнахме тук.

За един от вашите колеги се говори, че в продължение на четири години е преподавал на японци в Токийския университет програмиране и други дисциплини, свързани със софтуера.

­ Всички хора от екипа ни в лабораторията бяха задълго в чужбина като преподаватели, като изследователи, като служители в различни фирми.

Да преподаваш на американци и японци високи технологии ­ не е ли като да продаваш хладилници на ескимосите?

­ Вижте, тук една част от хората слагат чужденците на пиедестал, друга част избиват комплекси, като заявяват, че ония са "гола вода" и че ние ги превъзхождаме. Аз отдавна не деля хората на чужденци и на българи, изобщо на някакви националности. Човекът си е сам за себе си.

Можете ли да споменете някои от най-изявените си колеги. Вие сте преди всичко партньори.

­ Смятам, че всички, които работеха в лабораторията на Патрашков, са топспециалисти. Част от тях практикуват в момента в нашата фирма, друга част са основно в Щатите и Япония.

Кажете все пак някои имена!

­ Камен Бодуров, Иван Садински, Андрей Костов, Петър Петров... Но такива специалисти имаше и в други институти, не само при нас. Например в Института за техническа кибернетика и роботика, в Централния институт за изчислителна техника, в Интерпрограма... Това бяха специалисти от международна класа и като софтуеристи, и като фундаментални познания, като практически възможности, като концептуалисти. Тях ги няма сега.

Къде са?

­ Някъде навън, далече...

Вярно ли е, че още преди десет години сте получавали над 10 хил. долара заплата в Холандия и САЩ?

­ Вярно е.

За какво ви ги даваха?

­ За работа естествено. В елитни университети, в една лаборатория и в една фирма. Не беше проблем, разбирате ли. Когато си тръгвахме от МЕИ, аз казах пред факултетния съвет, че мога да си намеря работа навсякъде по света срещу каквато искам заплата. Когато става дума за високи технологии, заплатите и парите си имат своя метрика, както има метрики, с които се оценяват университетите, лабораториите. Естествено е така да се оценяват и образованието, и знанията, и възможностите на хората.

Доколкото съм запознат, университетите се оценяват по броя на Нобеловите лауреати?

­ Е, това е най-високото ниво. Но науката се измерва и със списанията, знае се кое колко тежи и така ти се оценяват публикациите. А за университетите ­ знае се какви теми и проекти се разработват там, какви студенти и специалисти са излезли, гледа се и какви школи си създал. За разлика от бизнеса, където нещата се мерят в пари. Затова всички награди, които тук напоследък пак започнаха да раздават, за мен реално нямат стойност.

Добре, но науката не е ли бизнес, или поне може ли да се превърне в бизнес?

­ Може да се превърне, но когато се дават достатъчно пари. Вече ви казах, че колеги от лабораторията на Патрашков, които сега работят в САЩ, печелят милиони долари.

По-конкретно?

­ Няма смисъл да ги конкретизирам. Но между 30-те души в американската фирма, за която става дума, четирима са от стария ни екип. Световни величини!

За колко продадоха продукта си?

­ За 870 милиона долара. Но това са фирми, които са в състояние да генерират такива продукти.

Новият продукт, който сега завършват, и той ли е на такова равнище?

­ Новият продукт ще струва милиарди според това, което ми обясниха, че правят. Но ме е яд, че тези неща бихме могли да ги правим и ние, ако беше продължено последователно и систематично постигнатото преди. Като четох книгата на Огнян Дойнов и като знам собствения си живот, мога да кажа, че по времето на комунистическата партия хората нямаха възможността и амбициите да осъществят идеите си докрай ­ те се ограничаваха в рамките на СИВ. Поне някои от нещата, които се финансираха, трябваше да бъдат завършени и тогава България наистина щеше да бъде водеща в света, а не в соцлагера.

Защо вие не можете да произведете под формата на наука парите, които произвеждат колегите ви там?

­ Ами защото това не е приоритетно в България. Това зависи от хората, които ни управляват. Първо професията на преподавателите и учените е принизена с тези мизерни заплати. Трябва да признаем, че по онова време след професиите "галеници" ­ артисти, писатели и певци, ние бяхме между най-толерираните ­ преподавателите и специалистите в областта на изчислителната техника и хайтехнологиите. За съжаление днес образованието в страната е трагично.

Миналата седмица сте имали среща с министъра на образованието. Какво му казахте?

­ Това са безсмислени разговори. Темата беше какво се прави за IT образованието, което всъщност се оказа PR инициатива на Microsoft, и на практика нямаше нищо общо със самото образование. Явно повечето присъстващи нищо не разбираха от темата и което е по-лошо, нямаха желание да разберат. Но по принцип няма ясен приоритет в образованието, няма ясни инвестиции, говорят се глупости, че образованието едва ли не трябва да мине на самоиздръжка. Образование без пари просто няма.

Излиза, че трябва да започнем оттам.

­ Не знам кой как мисли, но знам, че за всяка развита нация образованите хора са най-ценният ресурс. Навремето може да са били разни полезни изкопаеми, горива, инфраструктури, и т. н., но в момента основният ресурс на всяка развита страна, ако иска да се конкурира изобщо с другите страни, това са образованите хора. Но не образовани според критериите, които има тук. Да вземем например един базов тест ­ GRE, стандартен за Америка и някои други страни (в дискусията се опитаха да ме убеждават, че той е нещо едва ли не елитарно, което е смешно, бел. ред.: GRE е тест, който се държи от бакалаври, кандидатстващи за магистратура), това е тест, с който се кандидатства за нещо като нашата магистърска степен. В България няма нито един студент или преподавател, който може да издържи този тест на повече от 30 процента, при това без да им се ограничава времето. А там искат 70. Аз им казах, че на всеки студент, който го издържи, ще давам по 10 хиляди долара.

Сериозна оферта!

­ Ами сериозна е.

Изпитвате ли носталгия по онова време?

­ Не. Ако има носталгия, то е по това, с което се занимавах тогава. Сега се занимавам с долнопробна работа като президент на фирма.

Ако не живеехте в България?

­ Аз избора съм го направил веднъж и завинаги. През 1990 г. на една среща ми предложиха да остана в Америка. По това време бях заместник главен редактор на елитното научно списание ­ "Систъм интегрейшън". Направих си сметката още тогава. Както пише в "Малкият принц" ­ съвършени неща в света няма. А и човек винаги иска онова, което му липсва. Сега може да мисля, че е трябвало да остана. Но пък съм сигурен, че ако бях останал, щях да съжалявам, че не съм се върнал.

С две думи ­ парите не са критерий.

­ Не е точно. Просто за хора на определено равнище парите не могат да бъдат стимул. За мен стимул е да свърша нещо, което друг не е правил. Да бъдеш по-добър от другите може да бъде смисъл на живота.

Не ви разбирам докрай.

­ За всяко нещо има две мерки ­ когато говорим за бизнес, нещата се измерват в пари. Но когато говорим за наука и изследвания, тя се мери в научна продукция и метриката є е доста добре систематизирана в американските университети и институти.

Да се върнем към компанията, която създадохте?

­ Ние никога не сме искали и мечтали да правим фирма. Просто трябваше по някакъв начин да изкарваме пари в България при връзките, които имаме навън. Но пак подчертавам, че фирмата не би могла да просъществува без образованието, което получихме.

Спечелихте конкурси да поддържате софтуерните системи на най-големите държавни институции. Как се преборихте?

­ Конкурсите в България се печелят само по втория начин. Няма как да спечелиш конкурс по нормален начин.

Това е опасно самопризнание.

­ Няма опасно. Не сме нарушили законите. Но навсякъде съм заявявал, ще го заявя и пред вас ­ няма как да спечелиш по нормален начин, защото този, който чете офертите, не разбира какво пише там.

Имам чувството, че се чувствате гражданин на планетата във вашата област...

­ Това пак са клишета. Просто не трябва да си говорим за националности и национализъм, а да развиваме високите технологии, с които страната може да пробие. В момента тази тема е безнадеждна, защото пораженията, които бяха нанесени на образованието, дори да не са необратими, много трудно могат да бъдат преодолeни. Една радикална промяна в политиката би могла бавно, много бавно да даде резултати след 20, 30 или 50 години. За съжаление и "продуктите" на университетите са калпави, излизат необразовани хора. Част от тях стават ръководители, техните критерии са на основата на образованието им, т. е. ниски, затова следващите, които излизат, са още по-зле и разбирате какво се получава.

Търсят ли ви управляващите? Консултират ли се с вас?

­ Няма такова нещо. Но те и да се консултират е безсмислено, защото ние нямаме общ език, няма за какво да си говорим. Техните идеи са други, техните методи са други, техните цели са други ­ най-вече гледат да изкарат някой лев. Поне повечето от тях. Това е въпрос на възпитание и на манталитет. Аз съм учен другояче. Няма нещо, с което да съм се хванал и да не съм го направил. И то на ниво което не е срамно да го покажеш и продадеш в чужбина, без да обясняваш дали си от България, от Африка или Бог знае откъде.

Значи по света не ви приемат с предубеждение?

­ Има проблеми с това, че си от България, защото всички тези глупости, които се говорят за високото образование и високите качества на специалистите ни, там лъсват много бързо. Митът, че България има висококачествени и евтини специалисти, евтина работна ръка, е пълна глупост. Ние не предлагаме евтина работна ръка. Защото, щом е евтина, значи не е качествена. Едно нещо струва толкова, колкото струва, и то не зависи от географското положение. Опитвам се да го обяснявам непрекъснато на маса хора тук, но те упорито не искат да го разберат. Тук всеки си създава свои критерии за качество, задоволява си комплексите и желанието да се счита за значим.

Има ли шанс България и при какви условия?

­ Винаги има шанс. Просто трябват пари. Фуше го е казал на Наполеон: "Три неща са необходими, за да бъде държавата голяма и могъща: Първо ­ пари, второ ­ пари, и трето ­ пари." Но освен пари е задължително да се определят точните приоритети. Топприоритет за мен е образованието. В момента, в който обучаваш своите студенти и ученици само по конкретни неща, те губят своята креативност, чувството си за съзидателност, губят амбициите си.

Как обучавате специалистите от фирмата?

Не ги обучавам.

Готови ли идват?

Моето интервю за работа трае 30 секунди.

Кой е въпросът, който задавате ­ за повече май няма време...

­ Питам ясно какво можете да правите? От отговора разбирам критериите им. Тяхната представа какво могат, е обикновено доста различна от моята. Защото едно е да имаш шофьорска книжка, друго е да караш като Шумахер, нали? Да знаеш един-два езика и да познаваш някаква технология е като задачите с тръбите ­ при една тръба и един канал се оправяш. Когато тръбите станат две ­ олеле, мамо! Тъжното е, че повечето кандидати нямат фундаментална подготовка, нямат теоретичен бекграунд, не могат да обобщават нещата и най-лошото ­ нямат желание да бъдат по-добри от другите. А в нашата работа, в нашата специалност, ако не искаш да си по-добър от другите, по-добре да не се захващаш.