|
|
В един зимен ден в началото на 1990
с покана за среща се обади по телефона у нас Стефан Бочев, зет на
Георги Кьосеиванов и по тази линия родственик на жена ми. Дипломат
от кариерата преди 09-09-1944, той се бе върнал наивно в страната
при отзоваването на състава на нашите представителства след
фаталната дата. Преминал през Белене без да загуби достойнството
си, прехранвал се по времето на социализма като хамалин, каруцар и
по-късно като преводач, той беше запазил будно гражданско чувство.
В тясното жилище в кв.” Изток» двамата със съпругата ми
заварихме още адвоката Александър Караминков, покойния Стефан
Савов и сина на стария генерал Лазаров – Манол Лазаров. Вече
живеехме под впечатлението на събитията. Неизвестно от къде се
бяха появили хора, които открито искаха политическа промяна.
Начело се открояваше философът Жельо Желев, който декларираше себе
си като марксист и същевременно като противник на съществуващата
политическа система. Никой не се наемаше да предвиди докъде може
да доведе всичко това. Надеждите за радикални промени бяха все още
твърде плахи, поне у събраните при Стефан Бочев. Той обаче ни
изненада с борбените си намерения.
“Какви са тези хора които наричат себе си опозицията” – така ни
посрещна Стефан Бочев. “Кой е този Кошлуков, кой е този …..”
изреждаше имена на новопоявилите се на политическата сцена. “Ние
сме опозицията” наблегна той изразително на сричката –та. “Ние
трябва да вземем нещата в своите ръце”.
Това бойко настроение контрастираше напълно на нашата
неувереност. Не бяхме все още напълно освободени от онова сложно
чувство, смес от надежда за промяна със страх от изненадващи
репресии, опасения да не би с някоя публична проява да навредим на
още крехките промени – да не ги “клеймосат” с нелепите обвинения
“бившите, фашистите надигат глава” (бащата на жена ми – Иван
Батембергски – беше убит от т.н. “народен” съд). Освен това нашите
събеседници бяха едно поколение по-възрастни и от нас. Ппоради
това ни се струваше, че на тях вече не може да се разчита. Общата
реакция, се оказа учудващо единодушна. “Времето е на нашите деца,
тях трябва да подкрепим. Ние сме вече стари” - така Стефан Савов
изрази общото мнение. Само Стефан Бочев, - най-възрастният - не
отстъпваше: “Аз започвам да издавам вестник “Мир”. Осигурил съм
малко пари и ви каня да сътрудничите. Щом не желаете, ще го
списвам без вас”. И наистина стана така. Вестник “Мир” започна да
се появява, макар и не редовно, по времето когато по стените на
пл. “Славейков” още се лепяха ръкописни призиви.
После бурното развитие на събитията все пак понесе всички ни бързо
в политиката. Създадената от подставени лица на режима “опозиция”
не беше преценена от всички еднозначно. Мнозина от нас я приеха
като истинска и чистосърдечно се включиха в нея. Скоро стана ясно
и “кой кой е” и че тази “опозиция” трябва да бъде превзета
отвътре. Това беше продължителен, мъчителен процес и не съм
сигурен, че е завършил напълно. Защото на щурм в това превземане
се втурнаха и голям брой кариеристи, които усетили възможността за
личен просперитет, не само не се посвениха от компромиси с
комунистите, но потънаха и в корупция. Всичко това остави петно
върху целия процес на демократизация в съзнанието на хората и до
днес.
Стефан Бочев остана настрана от тези събития. Той единствен
беше прозрял момента за създаване на истинска опозиция. Този
момент обаче, беше пропуснат. За него остана само да напише
забележителната си книга за лагера в Белене.
Стефан Бочев почина в началото на октомври 2002 на 92
годишна възраст. Нека си спомним за него.
(Статията е предоставена за
отпечатване и в в. “Про&Анти”.) |