|
|
Една съвсем различна Русия
Променя ли се Русия под ръководството на Владимир Путин? Според
мнозина наблюдатели отговорът е очевиден - страната изглежда
радикално обновена през последните няколко години. Под енергичното
ръководство на младия и трезвомислещ президент руската политическа
система и икономиката на страната най-накрая започват да вдъхват
усещане за стабилност. Драматични реформи като промените в
данъчната система, правораздаването и федералната структура бяха
приети на първо четене в руската Дума. Декларирала твърдата си
прозападна ориентация, Русия говори за присъединяване към НАТО и
Световната търговска организация и доброволно предлага подкрепата
си в борбата срещу световния тероризъм. За трета поредна година
руската икономика отбелязва растеж, а бумът на стоковата борса е
толкова впечатляващ, че дори и 'опарените' от финансовата криза
през 1998 година чужди инвеститири започват да се завръщат. Вече
никой не се оплаква от анархия и стагнация - напротив, мнозина
наблюдатели се опасяват, че в стремежа си да въведе ред в
страната, Путин ще прекърши крехката руска демокрация.
Сякаш
векове са минали от времето на Борис Елцин, когато кризите бяха
ежедневие, икономиката затъваше все по-дълбоко,
цените се повишаваха, а брутният вътрешен протукт падаше
стремглаво. Повсеместна корупция задушаваше дребния бизнес. За
шепата безскрупулни олигарси, концентрирали в ръцете си
националния капитал, руският политически елит бе трупа кукли на
конци. Провинциални губернатори заплашваха и се пазаряха с Кремъл,
докато експлоатираха областите си като феодални владения.
Агресивната, доминирана от комунисти Дума, яростно се
съпротивляваше на всеки опит за реформа. И през цялото това време
Елцин, кога от нерешителност, кога от инат, флиртуваше с
противопоставени в икономическите си интереси едни на други
придворни кланове.
Всичко
това се промени на 1 януари 2000, когато Елцин се оттегли и
назначи Путин за свой приемник. Е, такава е поне популярната
весия. Според нея Путин (легитимно избран да остане на поста през
март същата година) е сложил край на безредието, процъфтяващо при
предшественика му, опитомил е както олигарсите, така и областните
феодали, и е започнал да трансформира царството на корупцията в
'диктатура на закона'. Икономически реформи са вдъхновили местните
предприемачи, което от своя страна обяснява възстановителните
процеси в икономиката. Комунистите, загубили мнозинството си в
парламента, са сдали контрола на центристка, подкрепяща Путин
коалиция. И руският народ се е влюбил в новия си решителен и
безкомпромисен главнокомандващ.
Има
известна истина в тази версия на събитията. Но голяма част от нея
е политическа митология. Истината е, че под новата лъскава
лакировка Русия на Путин си остава Русия на Елцин с всички
положителни и отрицателни последици от това. Добрата новина е, че
Елцин никога не е бил пълната катастрофа, за която повечето хора
го смятаха. Лошата е, че под ръководството на Путин Русия е в
действителност по-малко стабилна и далеч по-малко реформирана,
отколкото привържениците на президента вярват. Ако се вгледаме
по-внимателно, много от нещата, които ни се виждат нови и
различни, се оказват нито едното, нито другото. В същото време
действително новите черти - в частност икономическият растеж и
популярността на президента - се дължат повече на завишената цена
на петрола и на други непредвидими икономически фактори, отколкото
на политиката на Путин или на проведени реформи.
Всичко в 'семейството'
Една
от най-важните цели, които Путин обяви при поемането на
президенския пост, бе да сложи край на неограничената власт на
олигарсите, които много руснаци считаха за действителните
управници на Русия. В края на 1990-е шепа едри бизнесмени
доминираха руската политическа сцена. Ядрото на тази система беше
'семейството': съмнителна клика сподвижници на Елцин и държавни
служители, срастнала се със структурите на едрия бизнес и
политическата власт. Путин обеща да 'ликвидира олигарсите като
класа' и да държи всички бизнесмени 'на еднаква дистанция'.
Миналото му на аутсайдер в Санкт Петербург, както и репутацията му
на бивш служител на ФСБ (приемник на КГБ) накара много чора да
повярват, че новият президент ще изпълни обещанията си.
Две и
половина години по-късно обаче, 'семейството' е в не по-малко
добра позиция от когато и да било. Шефът на президентския кабинет,
Александър Волошин, когото Путин наследи от Елцин, е главата на
тази клика, а премиерът, Михаил Касянов е известен като защитник
на икономическите интереси на клана. Вярно е, че днес
'семейството' среща съпротива от страна на един по-нов клан, Санкт
Петербургския - странна смесица от бивши служители на ФСБ и местни
либерални икономисти. Но тази група далеч не е успяла да изтръгне
от московските си съперници контрола върху структурите, определящи
икономическата политика. Вместо да отслаби властта на подобни
кланове, Путин маневрира между тях в стил, твърде наподобяващ този
на Елцин. Вярно, проведени бяха някои незначителни реформи,
например освежаването на ръководството на полуприватизирания
гигант Газпром и забавянето на разграбването на държавни
активи на други места. Също така Николай Алексенко, бивш министър
на железопътния транспорт и водеща фигура в Московското
'семейство', бе принуден да се оттегли. Но при все това, промените
се движат със скоростта на костенурка.
Въпреки обещанието на Путин да държи всички олигарси 'на еднакво
разстояние', за мнозина разстоянието си остава по-еднакво,
отколкото за други. Е, няколко едри бизнесмени бяха заточени по
места като Лондон и френската Ривиера, но нови лица заеха местата
им. Олег Дерипаска (Руски Алуминий) и Сергей Пугачов (Межпромбанк)
могат да се похвалят с чести и продължителни аудиенции на четири
очи при президента. Други едри бизнесмени се явяват на групови
посещения, водени от главния си лобист Аркадий Волски. Множество
едри корпорации - в частност Алфагруп - успяха да пласират
бивши свои служители в президентския кабинет.
Междувременно и в чисто икономически смисъл дялът на едрия бизнес
в Русия не намалява, а се увеличава. Днес концентрацията на
капитала е по-висока, отколкото преди пет години. През 1997, на
10-е руски топ компании се падат 57% от чистата печалба в руската
икономика. През 2000 - последната година, за която са известни
данните - този дял е нарастнал до 61%. В същото време за първите
две години от управлението на Путин броят на дребните предприятия
е намалял с 48 000. Според Павел Теплухин, консултант по
инвестициите, дори успелите да оцелеят малки фирми срещат огромни
препятствия по отношение на възможностите за растеж. Теплухин
описва икономиката на Русия като 'няколко (броящи се на пръсти)
финансово-индустриални групи и стотици хиляди будки'.
И
действително, най-голямата разлика между времето на Елцин и
днешното управление е, че олигарсите не демонстрират и не се
хвалят публично със способността си да манипулират политиката на
страната. Това обаче съвсем не означава, че властта им е намаляла
- днес тя е просто институционализирана. Продължителната войната
на всеки срещу всеки е приключила с поделянето на сферите на
влияние между едрите корпорации. Вместо да воюват за контрол над
националните ресурси на политическата арена, днес олигарсите тихо
и дискретно лобират на върха на бюрократичната пирамида като
същевременно продължават да купуват влияние на регионално ниво.
Сред избраните на ръководни позиции едри бизнесмени са
управителите на областите Чукотка, Таймир и Евенки. Други успяха
да извоюват назначения в горната камара на парламента, например
представителите на областите Тува, Мордовия, Пенза, Брянск и
Таймир. Дори и когато олигарските не се кандидатират лично,
изборите за областни управители често се превръщат в арена за
сблъсък на състезаващи се бизнес групировки и подкрепяните от тях
кандидати.
Затишието 'за пред хората' в отношенията политици-едър бизнес
частично се дължи на спонтанно постигнатия баланс на подмолни
интереси. Парадоксален факт е, че краят на войната на олигарсите и
стабилизацията на олигархическия капитализъм отваря нов тип
дългосрочни перспективи пред едрия бизнес. Приключили с
натрупването на мащабни държавни активи на изкуствено занижена
цена, олигарсите имат повече изгода от това да стегнат
управленческите структури на придобитите предприятия и да
привлекат чужди инвеститори, отколкото да продължат схватката за
малкото все още 'неприватизирани трохи' от руското национално
богатство. Преди две години например петролната компания Юкос
започна да публикува годишен финансов отчет и да изплаща
дивиденти. Новата прозрачна процедура доведе до скок в пазарната
оценка на компанията от $1млрд. на $10млрд. и превърна
изпълнителния й директор Михаил Ходорковский - на когото приписват
личен дял от $6.9 млрд. - в един от най-богатите хора в Русия.
Тази тенденция в частност обяснява стремежа да други бизнес
корпорации към въвеждане на либерални икономически закони. Може
идеята за данъчна реформа да принадлежи на Путин и екипа му, но
бизнес лобито в Думата принуди правителството да намали данъка
върху корпоративната печалба далеч под първоначално заявеното
ниво.
Фе(о)дерализъм
Друго
приписвано на Путин постижение е промяната в структурата на
руската изпълнителна власт. Путин прокара пет реформи, които
мнозина определят като революция в руската федерална структура.
1)
Осемдесет и деветте области бяха
консолидирани в 7 административни единици, оглавени от седем
назначени от президента префекти.
2)
Областните законодателни органи бяха
принудени да приведат местните конституции и закони в хармония с
федералните.
3)
Приет бе закон, който дава право на
президента да иска отзоваването чрез съда на областни управители,
които системно нарушават федералните закони и конституция.
4)
Променена бе и системата за
назначаване на членове на горната камара на федералния парламент -
вместо областните управители и председателите на местните
парламенти да съвместяват двете длъжности както досега, днес те
назначават представители.
5)
Реформата на данъчната система намали
дела на областите в общите приходите от данъци.
В
комплект тези реформи може и да са подсилили централното
правителство, но поотделно ефектът им е далеч под очакваното. На
седемте назначени от Путин префекти бяха възложени неясни
компетенции и ограничени ресурси, които не им позволяват да се
справят със съпротивата от страна на федералните министерства,
чиито местни служители префектите би следвало да координират. Ако
по-дребните областни управители се примиряват с новата структура,
то по-влиятелните или игнорират новоназначените префекти, или ги
използват за прокарване на личните си интереси в столицата. Според
прокремълския вестник Аргументы и факты президентът на
Татарстан Минтимер Шаймиев се отнасял с представителя на Путин
като с келнер: "Внимателно изслушва менюто на деня, а после пак
поръчва обичайното."
Успехът на кампанията за хармонизиране на областните и федералните
закони и конституции също е съмнителен. В по-голямата си част
областните управители склониха да хармонизират само онези закони,
които смятаха за маловажни и запазиха тези, от които имат изгода.
Някои губернатори дори използваха суматохата, за да добавят
тук-там по някоя клауза, укрепваща личната им власт. Друг пример -
през декември 2001, след 18 месечна кампания, Кремъл бе принуден
да признае, че 72% от законите на областта Башкортостан все още са
в конфликт с федералните: процент, по-висок от преди началото на
кампанията. В същото време нито Татарстан, нито Башкортостан са
оттеглили спорноте си заявки за независимост.
И
други реформи, прехвалени като революционни, изглеждат такива само
с помощта на доза амнезия. От февруари 2001 насам Путин разполага
с правото да изиска намесата на съда за отстраняването на
самоволни губернатори. Този механизъм се оказа тежък и неудачен и
в следствие на това във всички случаи досега Путин е предпочел да
подкупи отказващите да сътрудничат местни лидери. 'Подкупите'
включват както постове във федералните структури, така и други
'поощрителни схеми', които склоняват въпросните управници да се
оттеглят доброволно. Ако този тип насърчаване не помогне, се
прилагат други методи, така например един от неудобните за Кремъл
губернатори е възпрепятстван от участие в местните избори на
базата на незначителна техническа подробност. Макар и често
обвиняван в незаконността на предприетите от него действия, Елцин
беше далеч по-агресивен в това отношение - той просто уволняваше
въпросните лица, включително и мнозина директно избрани с народния
вот като Юри Лодкин (Брианск) и Александър Сурат (Амур). При Путин
дори и склонилите да се оттеглят местни лидери рядко са заместени
от по-сговорчиви такива. В Приморе и Саха например, приемниците не
са нищо повече от членове на 'приятелския кръг' на своите
предшественици. От началото на 2000 година насам, 50% от изборите,
където Кремъл е изразил ясни предпочитания, са завършили с победа
на отхвърления от Кремъл кандидат - изненадваща статистика предвид
факта, че изборът на Путин често е в полза на заемащия поста преди
изборите кандидат.
Друга
уж революционна промяна е реформата в системата за назначаване на
депутати в горната камара на парламента. Путин обаче не е първият
президент, който се захваща с тази система. Елцин я променя два
пъти - през 1993 и през 1995. През 1993 Елцин се опита да превърне
членовете на горната камара от назначаеми в избираеми служители.
Този експеримент обаче просъществува едва 2 години. На този фон
реформата на Путин, която замества губернаторите и лидерите на
местните парламенти с техни представители, бледнее. Вярно, тези
представители досега подкрепят повечето от инициативите на Путин,
но е важно да се отбележи, че тук изобщо не става дума за
институционална реформа: лоялността, засвидетелствана от
въпросните представители, е резултат от политическа сделка между
федералния и местните елити, както и от моментния рейтинг на
Путин, който се рее някъде в стратосферата. Както сделката, така и
рейтингът може да се окажат краткотрайни.
Най-драматичната реформа, прокарана от Путин, е промяната във
федералната данъчна система. През 1998 година, приходите от данъци
на местните правителства е 61%. През 2001 година този процент е
48. Пакет реформи централизира източниците на приходи и намали
данъчните ставки главно за сметка на областите. Редица фактори
позволиха това. На първо място, екипът на Путин умело се възползва
както от безпрецедентното си мнозинство в Думата, така и от
интересите на по-бедните области. Тъй като за повечето области
полагаемото им се от федералния бюджет надвишава плащанията им в
данъци, засилването на централизацията бе техен интерес. Нетните
'донори', разбира се, се противопоставиха на промените (Юри
Лужков, например, обвини Путин, че си играе с губернаторите като с
пешки), но бяха в малцинство. Второ, благодарение на икономическия
разтеж приходите на областите намаляха като процент от БВП, но
реално се увеличиха. Общите местни бюджетни приходи през 2001 са с
15% по-високи от 1998 като е взета под внимание инфлацията.
Но
дори и тези промени не са толкова стабилни, колкото изглеждат.
Путин всъщност наследи и довърши една реформа, замислена и
започната преди години. Основните играчи (Сергей Шаталов, Виктор
Христенко, Алексей Лавров и Егор Гайдар) очертаха основните й
елементи още в периода 1997-8, а по-драматичните нововъведения
(като създаването на федерална хазна и преструктурирането на
системата за преразпределение на федерални средства) вече
действаха.
Не е
ясно и дали моментната централизация на националните ресурси
представлява нещо повече от движението на махало, подобно на
многократно изживяното от началото на 1990-те периодично свиване и
разрастване на федералния дял от данъчните приходи. Основателно
или не, загубилите част от приходите си губернатори на областите
нетни 'донори' обвиняват Москва в неспособност да обслужва добре и
навременно местните интереси. Действително, за известно време
Путин успя да навакса забавянето в изплащането на пенсиите и
бюджетните заплати по места, но напоследък проблемът се появи
отново и предизвика спорадични протести сред лекари и учители. В
стремежа си да запази рейтинга си преди предстоящите през 2003 и
2004 парламентарни и президентски избори, Путин е повече от
склонен да налива допълнителни средства в изостаналите в
плащанията области за сметка на така и така отънялия вече
федерален бюджет. В типично Елцински стил…
Ако
оставим всичко това настрана, отношенията между Москва и
областните управители се подобриха далеч отвъд очакваното. Но
моментното затопляне се дължи повече на задкулисни политически
сделки а ла Елцин, отколкото на оздравяване на централната власт и
институциите. Основният приоритет на областните управители бе да
останат на власт и да запазят тъй скоро натрупаното си лично
богатство. Путин им разреши това за сметка на местната демокрация.
За ужас на либералните си поддръжници Путин лобира и успя да
прокара закон, който освобождава заемащите понастоящем поста
губернатор от досегашния максимум от 2 мандата на този пост. Също
така Путин разреши на губернаторите да заемат поста федерален
сенатор след изтичането на мандата им - с дуги думи, Путин им
подари политически имунитет. Конкретен пример е Евгени
Наздратенко, бивш губернатор на Приморска област, политик с
ужасяваща репутация, който се пенсионира не в затвора, а във
федералната комисия по риболова. Този случай даде ясен знак на
множество местни управници, обвинени в корупция, че лоялността им
към Путин ще ги спаси от правораздаването. И действително,
местните политици, които не се противопоставят на Кремъл, се
радват на относителна свобода в манипулирането на избори,
изнудването на кметове, саморазправата с местни медии и
срастването им с местния бизнес. В резюме: да, властовият баланс
се е изместил леко в посока център, но, според думите на Сергей
Митрочин, заместник-председател на комисията за местно управление
в руската Дума, "основите на Елциновата неофеодална система са
непокътнати".
Диктатура на закона?
В
годишното си обръщение към парламента през април 2002 Путин поощри
руската правораздавателна система да започне 'безкомпромисна война
срещу корупцията, рекета и административните злоупотреби.' Въпреки
трезвия поглед на президентската администрация по отношение на
корените на корпуцията и прокараните от нея закони, злоупотребите
се увеличават вместо да намаляват. Броят на престъпленията от общ
характер също е нарастнал с 1.3 милиона през периода 1999-2001 в
сравнение с предишните три години. "Корупцията е повсеместна",
свидетелства Каха Бендоокидзе, директор на
United
Heavy
Machinery,
една от най-големите руски компании, "и не виждам успех в борбата
срещу нея."
Защо
не? Препятствията са многобройни. На първо място, руският
капитализъм от олигархически тип извънредно затруднява
разобличаването и преследването със средствата на закона на
високопоставени служители. До ден днешен нито едно лице,
отговарящо на това описание, не е попаднало под ударите на закона.
Да, редица високопоставени бюрократи са били разследвани и
заплашвани със завеждане на дело, но избирателният подход,
прозиращ под публичността на подобни инциденти, подсказва, че не
става дума за действивтелно прилагане на закона, а за подмолно
разчистване на сметки между различни кланове. В същото време
контролът на администрацията върху медиите обяснява факта, че
публикациите, посветени на корупцията във високите ешелони, са
рядкост.
Друга
причина за мащабите на корупцията в Русия е удивиделният брой
агенции - местни, областни и федерални - упълномощени да
наблюдават и регулират бизнеса. Средностатистическият дребен
предприемач - който иска да да отвори малък магазин, например -
трябва да получи разрешително от съда, инспектората по
строителството и сградите, полицията, пожарната, службата по
хигиена, инспектората по търговията, инспектората по заетостта,
агенцията за защита на правата на потребителите, института за
мерки и теглилки, комисията по опазване на околната среда,
здравноосигурителния фонд, и т.н., и т.н…. Такъв един предприемач,
наскоро интервюиран от в. Новые известия, споделя, че му се
е наложило да посети 24 институции, да похарчи близо $5000 в
такси, да смени крушките на 35 улични лампи и да плати за
павирането на част от улицата, за да получи разрешение за
построяването на малка пристройка към кафенето си.
От 1
юли 2002 са в действие закони, облекчаващи този процес. В същия
дух, от 1 август 2002, на всяка от гореупоменатите институции е
забранено да инспектира дадено предприятие по-често от веднъж на
две години. Въпреки това едно от ранните проучвания на Московския
Център за икономически и финансови изследвания свидетелства, че
условията, в които функционира дребният предприемач, са се влошили
след приемането на новите закони. На базата на проучените 1 927
дребни и средни предприятия в 20 области, докладът твърди, че
средният брой инспекции от страна на института по хигиена се е
увеличил от 0.95 през първата половина на 2001 на 1.11 през
втората, а броят посещения на инспектори по противопожарната
охрана - от 1.06 на 1.28 за същия период. Тъй като новият закон
позволява всяка индивидуална инспекция да трае до 2 месеца,
натискът върчу предприемачите е огромен. И колкото и качествен да
е федералният закон, хората, които го прилагат, са същите онези
местни и областни служители, чиято корумпираност законът ужким
атакува.
Кремъл
се опитва да се бори с корупцията и престъпленията от общ характер
и посредством рефори в съдебната система. От една страна,
промените в наказателно-процесуалния кодекс отнемат
правото на полицията и прокурорите да арестуват заподозрени
без разрешението на съдия. От друга страна, обаче, реформите
поставят съдиите в позиция на зависимост от изпълнителната власт -
вместо да бъдат назначавани пожизнено, около половината от съдиите
днес отслужват ограничен във времето мандат. Също така, реформите
ограничават имунитета на съсловието. Целта на тези нововъведения е
да елиминира усещането за беззнаказаност у съдиите, които често
отсъждат в полза на по-високата оферта. За съжаление голям брой
съдии, сплашени от новата ситуация, изпадат в друга крайност като
фаворизират прокурорите.
Изток - Запад
Мнозина на запад, както и в Русия, адмирират Путин заради
осъществената от него реориентация на руската външна политика.
През последните две години Русия без съпротивление прие отмяната
на Договора за противоракетната орбрана и се съгласи да съкрати
ядрения си потенциал с две трети. Путин задълбочи сътрудничеството
с НАТО - в частност смекчи тона на дискусията по отношение на
кандидатурите на балтийските републики. След 11 септември Путин
побърза да обяви солидарността си със САЩ и не се противопостави
на временното стациониране на американски войски в централна Азия.
Също така, Русия открито заяви желанието си да се присъедини към
Световната търговска организация. Тези действия бяха аплодирани от
привържениците на Путин. В неотдавнашно интервю за Московские
новости Анатолий Чубайс заяви, че "Путин обърна руската външна
политика на 180 градуса… може би никога няма да изживеем друга
така радикална промяна".
И
действително, демонстрираното от Путин съпричастие към страданието
на Америка след 11 септември бе майсторски ход, който не се
понрави на мнозина сред руския политически елит. Въпреки това
идеята, че външната политика на Путин е коренно различна от тази
на предшествениците му, е чиста хиперпола, или поне късопаметност.
В крайна сметка Путин е третият поред руски президент, приветстван
като лидерът, 'сложил край на Студената война.' Без да
омаловажаваме приноса на Путин, не можем да го сравним с
инициативите за разоръжаване и с приемането на независимостта на
източноевропейските страни от страна на Михаил Горбачов, нито със
значимостта на мирния преход, при който Елцин призна
независимостта на бившите съветски републики. Понастоящем външната
политика на Русия не е толкова ново начало, колкото връщане към
първите години от управлението на Елцин. Дори и към края на ерата
Елцин външният министър Примаков предприе решителни стъпки за
сближаване със Запада.
Мнозина се възчищават от Путин, защото виждат позицията му като
рискована. Едва ли е такъв случаят. Както Путин лично заяви,
"сближаването със Запада не е просто философията на руския
политически елит, а израз на волята на руските граждани."
Война и медии
В едно
злощастно отношение Русия днес е почти като Русия преди седем
години. Както Елцин през 1995, така и Путин днес е принуден да
води една непопулярна, невъзможна за спечелване и без изгледи за
скорошно примирие война срещу чечения. Докато през март 2000
година 73% от запитаните одобряват войната, през юни 2002 тази
цифра е 33%. Руската армия призна, че е загубила 4 200 войници от
1999 година насам, а действителният брой е вероятно далеч
по-голям.
От
друга страна, правителството на Путин определено се различава от
предшествениците си в безкомпромисното си отношение си с медиите,
позволили си да го критикуват. Владимир Гусински и Борис
Березовски - олигарси, контролиращи големи и критично настроени
телевизии - бяха принудени да продадат участието си в съответните
медии и да заминат в изгнание. (Кремъл отрича всякакво участие в
тези събития и твърди, че въпросните лица са напуснали страната в
следствие на конфликт с независими прокурори и кредитори.)
Първоначално новинарският екип на НТВ (Гусински) намери убежище в
ТВ6 (Березовски), но съвсем скоро след това ТВ6 също изпадна във
финансови затруднения. В крайна сметка ТВ6 бе изтръгната из ръцете
на Березовски, но на журналистите бе разрешено да останат.
Междувременно спонсорираните от Гусински вестник Сегодня и
списание Итоги също бяха насилствено погълнати от други
играчи. Макар сатирата и острата критика да не са напълно
изчезнали от по-дребните руски медии, по думите на Сергей Иваненко
от комисията по информационната политика в руската Дума, "свобода
на словото има, но не в най-гледаното време."
Като
цяло, Елцин отвъд всякакво съмнение беше по-толерантен към
медиите, които често го критикуваха и иронизираха. Но понякога и
той реагираше остро. Путин не е първият, който се разправя със
служителите на Гусински: през 1994 година бодигардът на Елцин
Александър Коржаков, нахлува в офиса на Гусински и натрива лицата
на охраната му в снега. И да не забравяме все пак, че Путин
разреши на същите тези журналисти да продължат да работят. Евгений
Киселев, преди време най-известният говорител на Гусински, отново
е на екран.
Без
съмнение, дори и закоравелите либерали в Русия изпитват известно
неудобство, когато защитават разбиранията на Гусински и Березовски
за 'свобода на словото.' И двамата олигарси дължаха огромния си
дял от руския медиен пазар на съмнителни задкулисни сделки и също
толкова съмнително държавно финансиране. В интерес на истината,
поведението им до голяма степен бе това на тинейджъри, които
свободно разполагат със семейния телефон … до момента, когато
пристигне сметката. По време на предизборни кампании, а и в
промеждутъка, и двамата не се свеняха да превърнат контролираните
от тях медии в инструменти за крещяща пропаганда в полза на
собствените си икономически и политически интереси.
Непредпазливите им хвалби през 1996, че са направили възможно
преизбирането на Елцин чрез манипулиране на новините, ги направи
още по-уязвими и улесни задачата на Путин. Това, макар и да внася
известна светлина в ситуацията, в никак'в случай не оправдава
атаката на държавата срещу свободата на словото.
Кое
е новото?
Макар
постиженията на Путин често да се преувеличават, няколко
знагителни промени бяха осъществени след оставката на Елцин.
Най-забележителната от тях е не политиката на путин, а
популярността му. За първи път от десетилетие насам Русия има
лидер, който се радва на почти всеобща подкрепа. От октомври 1999
насам, рейтингът на Путин се движи между 61 и 84 процента. Този
рейтинг му позволи да придобие мнозинство в руската Дума, която за
първи път от 1992 насам не е контролирана от комунисти или други
противопоставени на правителството сили. Това позволи прокарването
на закони, бавени с години.
На
какво се дължи романът на руския народ и президента? Рейтингът на
Путин скочи преди гласоподавателита да знаят каквото и да било за
него, освен, че възнамерява да застане на твърди позиции по
отношение на Чечения. Първоначалният скок от 31 на 80% през август
1999 несъмнено се дължеше на шока, предизвикан от взривяването на
жилищните блокове в централна Русия и от нахлуването на чеченски
войски в Дагестан.
Но на
какво се дължи фактът, че рейтингът на Путин остава все така
висок? Някои коментатори дори говорят за т.н. 'Хамлетов комплекс'
на Путин, както и за това, че президентът е на път да попадне в
т.н. 'капан на Горбачов', докато се опитва да маневрира между
'семейството' и Санкт петербургските си протежета. В интерес на
истината, предвид поляризацията на руското обществено мнение, тази
несигурност сама по себе си може би носи политически дивиденти.
Дори и най-верните привърженици на Путин често го описват като
политически хамелеон. По думите на Чубайс Путин притежава едно
невероятно качество: "След разговор с него всеки си тръгва убеден,
че президентът в неговия отбор."
За
разлика от ерата на Елцин, растежът на руската икономика през
последните няколко години (1999: 5%, 2000: 9%, първата половина на
2002: 3.8%) със сигурно допринася за популярността на президента.
Въпреки това бедността и неравнопоставеността остават огромен
проблем.
И едно
последно сравнение с ерата на Елцин: въпреки множеството
препятствия пред модернизацията на Русия, в страната днес витае
непознат досега оптимизъм. Предприемачи споделят, че за първи път
от години насам смеят да мислят за бизнеса си в дългосрочен план.
Комунистите са най-накрая извън играта, прозападната ориентация на
Русия изглежда все по-необратима, а пазарната икономика - колкото
и несъвършена - няма алтернатива. Една трета от руснаците днс
вярват, че животът им 'малко ще се подобри' през идната година. За
сравнение - едва една осма заявяват това през юли 1998.
Дори и
либералните опоненти на Путин признават, че изхабените през
последното десетилетие термини 'реформа' и 'демокрация' започват
да придобиват нов смисъл. |