Наистина,
знае ли някой какво искат избирателите?
Много лесен въпрос на пръв поглед.
Избирателите - били те леви или десни, искат
това, което отделният човек винаги е искал -
да бъдат щастливи. А кога един човек се
чувства щастлив и доколко това е в някакво
съотношение с политическата обстановка в
страната?
Това е
голямата уловка на позицията човек държава,
раждащ предизборен адреналин за ново начало,
страховете между големите и малките,
овластените и безвластните. Стремежът на
индивида да има някаква роля в
структурирането (строителството) на своето
време и пространство (националната
територия).
Неотдавна в
пресата бе оповестено международно
изследване, според което
българите
са едни от най-нещастните хора
на планетата.
Като най-щастливи според данните от анкетите
социолозите са поставили датчаните. Защо
точно те, науката не дава смислен отговор.
Известно е, че няма дефиниция за щастието. В
своя роман "Понеделник започва в събота"
братя Стругацки са се опитали да дадат
някакви образци за размисъл. Като например,
че щастие е, когато размениш пени за шилинг.
Това ние го разбираме - у нас бяха направени
невероятни опити за подобни чейнджове, но
няма данни да се е подобрил статутът на
нацията в това отношение.
В
американската Конституция обаче е залегнал
постулатът, че всеки има право на щастие,
както сам си го разбира и определя. Но все
пак някакси се подразбира, че хората имат
естествени, неотменими права, които ги
правят свободни да търсят своето лично
щастие. У нас също се проповядва това
мнение. Даже има специална партия, която се
нарича Движение за права и свободи. Има също
така формация, която се определя като Съюз
на свободните демократи.
Според някои
щастливият човек трябва да отговаря на
минимум три условия, пък сетне си е негова
работа как ще продължи търсенето на
феномена. На първо място те поставят
здравето, после идва ред на чувството за
защита от посегателства (полиция, съдебна
система), а сетне идват умът, талантът и
късметът.
Политиците са
първите заинтересувани, които би трябвало да
се стараят да привлекат колкото се може
по-големи контингенти от народа за щастието.
Защото при наличието на законодателство,
изпълнителна власт и съдебна система, които
не осигуряват де юре и де факто равенство
пред закона, най-потърпевши са
данъкоплатците. Те няма откъде да се сдобият
със собствени права срещу апарата на
държавата и оттук насетне
нещастието
им е регламентирано
Техният напън
да осъществят мечтите си за щастие, както ги
разбират, не зависят от личната им воля,
таланта, красотата и физическата сила на
индивида.
Балканското
определение за щастие очевидно се е родило в
сблъсък с политическите реалности на
полуострова. За да бъде щастлив един човек,
са нужни само две неща - криво-ляво добро
здраве и слаба памет. Сентенцията е
универсална, тя може да определя статуса на
всяко живо същество - от амебата до
бозайника.
а щастие
българинът се радва на слаба памет. Той
повтаря грешките си със систематичност и
упоритост, на която биха завидели и
най-щастливите индивиди.
Най-катастрофалните митове за щастието обаче
се корелират около парите. "Щастието не е в
парите", "По-скоро камила ще влезе в иглено
ухо, отколкото богат в царството небесно",
са само малка част от дълбокия срив между
възгледите на хората по тези ширини и
възможностите, които валутните знаци дават
като свобода за изявата и шансовете за
щастие на човека. Хилядолетия притежаващите
лична конвертируемост властимащи са
внушавали на данъкоплатците, че да смениш
пени за шилинг априорно е аморален акт.
Удоволствието от пазаренето
като изкуство
е неразбираемо за българина. Той смята, че
плодовете на неговия труд - парите, са
дяволско изкушение, нещо извън неговата
територия на труд и творчество. Затова се
чувства унижен, когато попадне примерно на
ориенталски пазар, където не схваща
наддумването за цената като част от
продължаване на усилието в битката за успех.
Задръстен от социалистически догми,
българинът не зацепва какво му носи
свободата на парите като лична възможност да
осъществи личните си способности и да се
усети щастлив. За огромно съжаление всички
политици от времето на прехода му внушаваха,
че свободата от държавната принуда е
единствено страдание (временно) в името на
някакво бъдещо щастие на идните поколения.
Много познато,
нали? Голямата илюзия на комунизма разчиташе
единствено на перспективата, каквато
днешните български политици не могат да
формулират в нова, прагматична и достоверна
програма. Те се задоволяват с овехтялото,
макар иначе вярно твърдение, че животът ни
тече тук и сега. Че трябва да си изстрадаме
бъдещето, докато те поминуват вече в него.
Това е
най-секретната тайна по пътя за щастието.
Та
какво искат избирателите? Нищо повече от
това да не им пречат, когато могат да
направят нещо за себе си, а следователно и
за останалите. Засега всички политици не
успяват да артикулират тези простички
истини, които работят и за тях самите. |