Политическият ентусиазъм за разкриване убийците на сестрите Росица и Христина е типично за някои гузни съвести. Да, става дума за зверско убийство. Да, около дискотеките из страната се навъртат сутеньори, наркопласьори и всякаква друга измет. Но защо ли след всеки подобен случай оставаме с впечатлението, че цялата партийна дандания не е нищо повече от мероприятие, прикриващо срамотиите на държавните институции.

Какво стана след трагедията в дискотека “Индиго”? Абсолютно нищо. А защо този толкова ясен случай не намери съдебен изход? Децата загинаха, притиснати от навалицата на съучениците си в тесния коридор пред заключената врата на заведението. Онези, които са се блъскали от горната страна, са могли да бъдат на мястото на жертвите

Започнаха едни дебати, едно лицемерно леене на сълзи от страна на държавните мъже, толкова характерно за изостаналите провинции на Европа. Чия е тази дискотека, къде е бил пазачът, защо не е отворена навреме, дали стръмните стълби и архитектурата на заведението са подходящи за целта?

Дискотеката бе затворена и който от властимащите се добереше до микрофон или вестникарска страница, се кълнеше, че виновните няма да останат ненаказани. Изглежда, само те не забелязваха, че всички останали подобни заведения си работеха при временно засилени полицейски проверки. Че въпреки това не спря консумацията на алкохол и други стимулатори, предлагани на малолетни. Посетителите на такива партита са почти изцяло на ученическа възраст. Ако собствениците почнат да спазват наредбите, ще трябва да хлопнат кепенците. И естествено на тях им е все едно дали причината ще е тази или ще затворят поради нарушаване разпоредбите на закона.

Но човешките трагедии могат да се използват и с други цели. Преди шест години една болна жена удуши невръстния си син. За по-малко от денонощие случаят бе използван за най-мащабното активно мероприятие срещу правителството на ОДС. Онези, които свързваха покушението на папата не с репресивните комунистически служби, а приплакваха заради “петното, лепнато на България”, извезаха в “Труд” заглавието “България уби дете”. И доста по-късно, когато истината излезе наяве, в същите контролирани медии един иже нарицаем интелектуалец изписа “документална” поредица. В нея се внушаваше, че освидетелстваната майка си е напълно нормална и дори с весел нрав, но е станала жертва на заговор, чиито конци се дърпат лично от тогавашния премиер Иван Костов. По невнятни причини той е прикрил истинските извършители, за да натопи нещастната жена. За този пасквил авторът Недялко Йорданов приведе стотици “аргументи”, срещна се с майката, която бе уредена като продавачка на павилион, и описа покъртителна битово-политическа драма.

Но проблемът не е само във факта, че лошите новини се използват от политици и пишман интелектуалци за разни цели. Истинската трагедия е, че българинът продължава да вярва в спасителната мисия на държавата. Не точно на тази държава тук и сега, а по принцип в държавата като панацея. Той живее с изкривената представа, че добрите закони, доброто държавно училище, доброто ченге и добрите другари на улицата ще оправят положението на всички и всичко. А простичката истина е, че никоя държава, дори най-съвършената, не може да замени семейството. А да не говорим за такава като нашата, която видимо е абдикирала от функциите си да защитава живота и имуществото на своите граждани. В момента тя прилича на държава, поставена на трупчета, докато някакви овластени граждани поправят на парче машинарията, но основно се грижат да лъснат тенекиите. Но и да е идеално ремонтирана, държавата нито е в състояние, нито има дълбок вътрешен мотив да изгражда истински ценности. Това е работа на родителите, които определят средата, саунда, в който израстват децата. Те са по-сигурна бариера срещу опасността някой “да прилъже детето”, отколкото заплахите и бденията.

Никой родител не е в състояние да осъществява 24-часов контрол над детето си. Но може вместо да му забрани да се катери, за да не падне, да го научи как най-безопасно да достига до върха на дървото. Вместо да му забрани да ходи на дискотека, някой от време на време да погледа дискретно забавите на подрастващите. Не става дума конкретно за родителите на пострадалите деца. Всекидневието на стотици хиляди тийнейджъри не е много по-различно от това на двете момичета от Пазарджик. Случило се е там, но е могло да стане и на стотици други места. Всички условия са налице. Моделите за успех в живота също не липсват - кабеларките се грижат да ги натрапват от сутрин до вечер. А защо пък да са само кабеларките. По всички телевизии с национален обхват вече се рекламират памперси на фона на чалга. Е, разбира се, бебешка чалга, за да свикват българчетата от невръстни с простотията на големите каки и батета. Пък като ги нападне хормонът, върви им разправяй, че който учи, той ще сполучи. Като гледат научените, много са прокопсали.