Разговорът между двамата дългогодишни колеги е за новата книга на Иво Беров, за шифрите и за българите

Твоята книга “Бетонната фея” е много любопитна в жанрово отношение: разсъждения на автора, разкази от трето лице, стихове, задочни спорове с читателите, исторически и библейски препратки. Човек остава с усещането, че във всичко това е заложен някакъв шифър, но не като този от книгата на Дан Браун “Шифърът на Леонардо”. Тоест не разказ за шифър, а шифър в разказа. Има ли наистина някакво скрито послание или

само така изглежда?

- Без да искам да се хваля и без всякакво самомнение, но мисля, че моята книга е по-хубава. В “Шифърът на Леонардо” няма образи, няма живот, залага се на едни изсъхнали схеми. Четеш, за да видиш какво ще се случи по-нататък. Аз лично стигнах донякъде, стана ми скучно и затова прелистих да видя какво има накрая. Видях и толкова. Идеята всъщност не е толкова нова, но е добре изработена, като в една плетка всички бримки и нишки са хванати и обосновани. Но това все пак не е литература.

Пазарът навсякъде обаче е много благосклонен към подобни четива, които не са литература, не са научни или исторически писания, но приличат на всичко това плюс впечатлението, че открехват завесата към някакво тайно познание, крито от човечеството хиляди години.

- В моята книга няма шифър, но има тайно послание, което не посмях да кажа в прав текст. Може би затова имах известен пазарен успех в сравнение с някои други български автори, макар да не съм професионален писател. Но в същата тази книга съм написал съвсем ясно, че има тайно послание и съм го сложил някъде между редовете: който го види – види, който се сети – сети, който го разбере – разбере. Не мога да го кажа директно, но сега, ако изключиш касетофона, ще ти го кажа (казва го, но не е сложно да се открие и в книгата –б. р.). Трогателното в цялото любопитство към този род книги е желанието за познание. То е много първично и много остатъчно. Добре е, че съществува, лошото е, че това желание се задоволява по линията на най-малкото съпротивление, както е в споменатата по-горе книга на Дан Браун. За да получи човек истинско познание, той трябва да учи, да се напъва, да мисли, да изчислява, да сравнява. Много по-простичко е да получиш познанието без никакъв напън. Такова “познание” снасят астролозите по телевизора, като говорят за тайнствени взаимодействия, свръхсили, духове, някакви извънземни, които пропътуват разстояния от милиони светлинни години, за да кацнат в една нива, където да си правят кръгчета. Това псевдознание е смешно, то замества истинското познание. Много е лесно то да се представи като нещо митично и недостъпно, докато дойде някой, който ти го поднася. Както ти го дава “Шифърът на Леонардо”. Без напън, без учене, без съмнение, просто някой го снася.

Но не само глупостта и лековерието, а и страхът от смъртта винаги е подхранвал подобни чудодейства. Вечната мечта за безсмъртие...

- Ще им се на някои да бъдат безсмъртни по някакви невнятни за мен причини. Защото като гледам какъв живот водят, не би трябвало толкова да се натискат за безсмъртието. Проблемът на хората всъщност не е смъртта, проблемът е животът. Не стига, че Господ им е измислил някакво решение на проблема, ами и недоволни.

Какво решение?

- Ами смъртта, разбира се. Вечно се оплакват от живота, а Господ им казва, че няма страшно, ще се умира, за щастие.

Предлагаш оптимистичен прочит на сентенцията, че животът е тежък и тъп, но затова пък кратък.

- Ами да, смъртта е алтернативата.

В твоята книга ти обръщаш специално внимание на посланието на Апостол Павел, в което той изтъква любовта пред вярата. А вярата е основна догма на църквата.

- И не само на църквата. Хората просто вярват. Те вярват и в Бойко Борисов например.

Излиза, че вярата може да служи на властта, но любовта не е така подвластна за манипулации?

- Кои имат нужда от вяра? Най-вече робите. Тази вяра е използвана в Римската империя още от Константин и Елена. Искате вяра – ето ви вяра, искате опера – ето ви и опера, искате главен секретар – ето ви го и него. Какво още може да поискат...А, да, може да поискат твърда ръка.

Какво се случва с тази нация днес, обречени ли сме да повторим грешките си от миналото, вече на по-технологично и модерно ниво?

- Ние правим усилия, без дори да го съзнаваме, да създадем българската нация. Защото, Господи, няма такова нещо като българска нация. Жестоки усилия да направят нация са имали французите, по-смислени са били усилията на англичаните, но и по-продължителни. Докато те са ковали нацията си пет века, през това време французите са дремели. Затова е трябвало да наваксат за десет години – Волтер, революцията, Реставрацията. След това мирясали и казали – ето, това сме ние, обединяват ни тези и тези ценности. Много по-бързо от тях нация правят американците, защото се опират на англо-саксонския опит. Ние се опитваме да правим нация, засега неуспешно. На така наречените властници не им идва наум, че като не дават думата на 10-20 процента от населението, които са примерно 800 000 души, като че ли те изобщо не съществуват, това не означава, че тях наистина ги няма. Тях ги има. Хората от властта получават фалшиво чувство за единство. Целокупно сме на единно мнение, че оня гад с два грама хероин трябва да бъде убит. А това, че аз, ти и някакви други хора сме против това мнение и се гнусим от факта, че униформени, медии, шеф на РДВР, властта изобщо, могат да станат съучастници в убийство, не се чува, нас ни няма, ние не съществуваме. Това е то привидното усещане за единство. Както Луи ХVI си е казвал през XVIII век, абе каква миролюбива беше нацията, откъде излязоха всичките тези хора. Ами те просто винаги са съществували, но не е била образувана нацията, затова никой от тях не е подозирал, че проблемът съществува. Както е сега с пожарите в Париж. Те искат да ги интегрират, взели са ги при себе си, но не се е получило. Не са се претопили, не са се интегрирали в този национален котел, който прави от различните хора едно общество, решило да живее заедно въз основа на някакви ценности и правила. По тази причина и ние не сме нация все още.

Къде е проблемът?

- Има един основен проблем на хората, продължил някъде около 3000 години. Това е ценностната им система, която им е помогнала да оцеляват, да си пият ракията, да си ядат салатата, да си отгледат внуците и да продължат поколенията. Лошото е, че тази ценностна система не ги прави щастливи, не ги кефи. И сега, и преди това хората повтарят – абе всичко ми е наред, здрав съм, сит съм, ама нещо ме яде отвътре, тъпо ми е.

Нека се върнем към твоята книга. Ти се опитваш с различни ченгели да извадиш душицата на обърканите персонажи, включително и на читателя. Оня шофьор, който разнася рано сутрин млякото на “Сердика”, като животно надушва миризмите на един непознат свят, когато мине през центъра на столицата. Неговата недостатъчност за щастие се изразява в неистовия крясък към светлините на хотел “София”, където според него е заключено недостъпното щастие. Как той ще стане част от ценностите на една нация? Сега, в това всекидневие, в тази практика.

- Ами нали съм се опитал да го напиша в шибаната книга. (Смее се.) Ценностната система е тъпа. Това е, което се опитвам да кажа в моята книга. Че трябва да има друга ценностна система, но искам това да стане наистина. Ето, да речем, човек се събужда днес. Хайде да пробваме дали може да живее с друга ценностна система. Важното е да търсим, защото щастието трае кратко, по-интересното е да бъдем по-смислени, по-приятни един на друг. И да не си правим гадости един на друг.

Това български спорт ли е, някаква нашенска представа за удовлетворение, за успех.

- Хората си правят кал въз основа на своята ценностна система. В литературата се търси нещо друго, което да ги изведе от тая орбита, да ги направи по-смислени, по-различни, по-щастливи. Сама по себе си литературата не носи ракия. Познатите ценности са власт, пари, семейство, желанието да бъдем като другите, желанието да бъдем обичани. И край. Но има и друго – желанието за познание, желание за откривателство, за изследване. Това са други неща. Дайте да ги пробваме. Онези първите ценности, с които сме свикнали, очевидно не работят, не ни правят щастливи. Нека тогава да опитаме нещо друго. Да се измъкнем от обичайното, в което всички се лъжем, че уж е добре. Показваме си някакви реклами, усмихваме се, гледаме си някакви филми, с които се опитваме да се заблудим, да се убедим, че сме щастливи. Но си знаем, че не сме.

Тази недостатъчност не е само българска, има нещо друго.

- Хайде да вземем най-богатите, най-готините, най-русите, най-свободните, да речем, хората в Норвегия. Защо тогава там има най-много самоубийства? Защо ще се самоубиваш, ако всичко ти е наред.

Според някои проблемът там е в липсата на достатъчно светлина. Психо-географски проблем, който обаче не обяснява защо в други сходни райони самоубийствата не са така масови. Има нещо друго.

- Точно това се опитвам да правя като пиша литература. В България не може да има професионални писатели. Те пишат, без надеждата, че могат да се издържат от този труд. Най-успешната българска книга на пазара я купуват максумум 2000 души. Да вземем например Йордан Радичков. Той няма какво да каже в книгите си, но затова пък го казва прекрасно.

Защо не се превеждат българските книги или ако се преведат, не стават литературна новина за света?

- Всичко все още върви на основата на връзките. И не би могло да бъде другояче. България е страна, от която никой не се интересува. И тука няма да ти дойдат западни меценати да ти оценяват обективно книгите. Нещата се свеждат до схемата: аз имам един познат в Германия, който е познат на Александър Андреев, който е познат на Виктор Пасков, който ще пробута моето произведение и така нататък. Яд ме е, че и в Сърбия, и в Румъния, и в Украйна се появиха големи писатели. У нас няма интелектуалци от такава класа, само някакви котловинни мислители.

По израза на Тончо Жечев...

- Той самият е по-котловинен от котловинците. България е родово-общинна страна, родова-задругарска. Пак повтарям, полицай уби човек и нищо не се случи. На Запад това би предизвикало огромен скандал. Когато в Чикаго убиха трима негри, три месеца имаше бунтове. Кой писател, кой интелектуалец от тези, дето иначе не слизат от телевизията, защити правдата или законността? Само един човек го направи, но той се оказа чичо на убития. Иван Гранитски направи голямо издателство с помощ от другарите си. И кого издава освен класиците? Приятелите си, тези, с които си пие ракията. Този човек беше много горд, че ме изгони от телевизията. И аз да очаквам, че ще поиска да ме издава? Ако можеше, той би ме уволнил от света, не от някакъв телевизор (смее се). Аз дори не го мразя, защото той е смешен човек. Това е източна страна на родово-общинните отношения.

Май тук му е мястото да кажем нещо и за домошарския патриотизъм и начините му за употреба. Да вземем например дебата за АЕЦ “Козлодуй”. Те искат да затворим двата блока, защото са опасни, а ние не искаме, защото са наши.

- Ние не си казваме лично на нас какво искаме и каква ни е изгодата. Те искат да ни променят правосъдната система, те искат да ни затворят АЕЦ-а, те искат да изпълним критериите. А какво искаме ние? Ние на този въпрос не отговаряме. Ние, а не Овчаров или Филчев. Ние отговаряме на европейски критерии, защото си нямаме наши такива. Техните критерии сигурно са добри, защото са основани на многовековна цивилизация, каквато ние нямаме. Нека не се пънем да твърдим, че сме цивилизовани. Примерът с убитото момче и мълчанието на интелектуалците го доказва. Излиза, че аз съм по-голям патриот от тези, дето се бият в гърдите, защото искам да имаме собствени критерии. Трябва да направим от българите нация. Сега сме просто племе. Не сме направили и държава, защото България е правена по чужд образец, ние самите не сме я правили или пожелали, за разлика от американците. Трябва да си кажем най-сетне какво искаме ние, какви ценности могат да ни обединят и какво ще спечели всеки от всичко това. Но първо да си зададе въпроса.