Белчо Дончев си е измислил една държавица. По
определен начин тя наподобява онази, която
обитаваме днес. Тя ни е толкова позната, че
можем да видим себе си някъде сред сенките на
парадокса, наречен „демократичен преход”. Но
най-парадоксалното от всичко е, че гротеската не
прилича на литературен похват, нарочно
деформиращ родния пейзаж, за да подсили
внушението. Ние просто живеем в деформирана
реалност, в истинска политическа гротеска, в
налудно състояние, облъчвани денонощно от
медийни лъжи. Или, хайде, нека не са чак лъжи,
да ги наречем „доминация на смазващата
посредственост”, гарнирана с евтина левичарска
пропаганда.
Белчо е сред малцината, които са решили да
оставят автентичен документ за времето, в което
живеем. Поглед отстрани, но и отвътре. И като
контрапункт на съвремието е инкрустирал в
архитектурата на книгата разказа си за Селцето.
|
|
Точно неговата нормалност ни звучи като научна
фантастика.
Такива селища може и да е имало, но няма археологически
данни за тяхното съществуване. Археолозите изровиха от
забравата Помпей, бронзовата глава на тракийския цар,
миналото на света, а селцето на Белчо е единствено плод
на неговата памет.
Един ден всичко ще бъде затрупано с тонове пепел, с
гигабайтове забрава, с лавини от неистини. Продажни
историци ще натъкмяват ореолите на измамници и
обществени медиатори, на политици и държавни капиталисти
като „строители на съвременна България”.
Затова тази книга е важна за наместване на частите, от
който трябва да се разчете истинската история на
българския посткомунизъм. Тя е част от истината. Не от
лъжата. |