Ако сте се озовавала в компания на столични любители-пътешественици, няма начин в един момент да не чуете въпроса:

- Ти бил/а ли си в Ковачевица?

И дано да сте били, щото...

Моята приятелка Рада Петкова, фоторепортер и яростен организатор на пътувания и всякакви мероприятия, бе открила този забележителен край, разпитала всички в Ковачевица и околността, и направила стотици майсторски снимки, покрай които се наложи да изпием много литри карабунарско вино от Михайлово, Старозагорско.

Рада също така успя да организира най-дългата рисунка в света, която влезе в Книгата на Гинес, та едно село ли ще й се опре. Няколко месеца преди това събитие аз й мъжът й Илия Петков, известен художник и познавач на съпротивлението на материалите от насилие, изчислявахме колко ще тежат рулоните с над две хиляди метра хартия и как технически мероприятието няма да стане, защото на завоите хартията ще се къса. Рада изпи една бира, помисли и каза: “Ще стане!”

Това лирическо отклонение е само колкото да си представите как ми се набиваше канчето защо още не съм била в Ковачевица и колко жизнено важно било да стигна до обетованата земя за интелектуалци и пътешественици. За нея съпротивлението на материалите, включително и на тези, от които са съставени живите организми, бе просто допълнителен стимул за победа.

Така че познавах обекта “Ковачевица” от фотографиите на Петкова, от колегата фоторепортер Джони, но все пак не бях стъпвала там и се наливах безмълвно с едни от най-хубавите бели и червени вина – от онези, без етикет,

направо от избата, където работеше неин братовчед. А то е все едно много да си чел за Америка, ама да не си бил на място. Така всеки нашенец, прекосил Атлантика, върнал се и заседнал в кафенето “При Каракашев” в “Младост 1А”, може да ти каже: “Що приказваш сега, като не си бил/а и не знаеш как е всъщност...” Иде някой за една-две седмици в САЩ и като се върне, разправя: “Тва американците са големи тъпаци и не знаят кой им е президентът...” То ние като знаем, много сме прокопсали, ама това е друга тема.

Затова хората, които не са бивали в Америка, макар и големи познавачи на континента, го намразват дълбоко и завинаги поради невъзможност да изкажат собствени съображения за американците и балканските комплекси, породени от тази духовна дискриминация. Тъй че първата ми грижа след “промените” бе да посетя САЩ. И добре че го направих, защото две години след това и Рада ходи там, при това многократно.

Доста по-късно, на 23 и 24 октомври 2004, успях да преодолея и неприязънта си към Ковачевица, чиито мрачни дувари непрекъснато се изпречваха по телевизора отпреде ми и напомняха за този мой непростим пропуск. Да си призная, подозирах, че културна София се е повлякла по поредната селско-туристическа мода, в случая Ковачевица, открита за света от киното и лично от писателя Георги Данаилов. И ето че ми се отвори възможност не просто да посетя Ковачевица, но това да стане в компанията на един дипломиран архитект (Белчо Дончев) и един от най-ревностните откриватели и тълкуватели на старини Любомир Цонев-Инди Бг (айде сега да ви видя столични любители на странната България). Съвсем друг е въпросът, че нито архитектът Дончев, нито Любо Цонев споделяха на място професионалните си впечатления. Това те направиха по-късно заедно и поотделно, в писмен вид, след като се върнаха - като независими съавтори на поредните паралелни репортажи, в чието списване – кой знае защо – се намесвам сега и аз. Но това не пречи човек да дискутира темата, както и да е сведущ по Америка, стига да е бил там.

Старт на другия ден:  23 октомври 2004

Не попаднах в групата на Белчо (водач на МПС), Инди и Любо Данчев, които тръгнаха на 22 октомври, петък, което щеше да се окаже щастливо събитие за мен и малшанс за Любо Цонев.

Водачът на МПС Хихи, жена му Хелън и Маргото, все стари приятели и лентяи като мен, не бързаха заникъде и нито веднъж не пропуснахме попътните “дарове на провидението”, каквито и да бяха те – за гледане, за ядене или за пиене. Все пак Маргото, като професионален навигатор и донякъде с чувство за отговорност все пак да стигнем по някое време в населено място, не позволи на водача прекомерно да изкривява маршрута. Мястото и часът на срещата с групата на Белчо, Инди и Любо бяха уклончиви. Обаче! Да живее джи-ес-емът, чак до края на света! Спасение за загубения турист и утеха за неговите близки и роднини.

С негова помощ разбрахме, че след един завой срещата ще се състои.

По средата на една ширнала се поляна, каквато може да има само в Родопите, сред стадо крави, малко прекалено театрално куцукаше Любо Данчев. Много го заболяло коляното, та не могъл да отиде с Инди по един отвесен баир на има-няма километър, за да види там едно каменно светилище. Но Белчо отишъл, за което още на другия ден поиска съответната компенсация – да ходи за риба с Любо Данчев. И горчиво щеше да съжалява, което пък стана повод по-късно в София да напише в мерена реч нещо като извинение към Инди.

Следва продължение >>