07-04-2004

26 март 2004 16:40

Стана хубав дебат, макар и безсмислен

Криминализирането на личната доза дрога е здрав популизъм

Отпечатано в "Седем"

Парламентът отмени разпоредбата в чл. 354 а, ал. 3 от НК, която не предвиждаше наказание за лица, заловени с еднократна доза наркотично вещество. Според поправката всеки, хванат примерно с цигара марихуана, ще отговаря пред Темида с лишаване от свобода от 3 до 15 години затвор и глоба от 10 000 до 100 000 лв. Началото на кампанията бе подета от главния секретар на МВР ген. Бойко Борисов, който при всеки удобен повод се оплакваше, че тъй като няма дефиниция що е това “еднократна доза”, всеки наркопласьор можеше да се скрие зад въпросния текст. Неочаквана подкрепа за мисията си срещу дрогата Борисов получи от магистрати, депутати и мнозинството от българските граждани.

И се започна поредният масиран обществен дебат. Всъщност много неща подсказват, че именно дебатът бе целта на акцията, а не ограничаване на проблема с разпространението на наркотиците. В него взеха участие много смислени хора, бяха изложени разумни аргументи и в двете посоки. Защо обаче над прекрасната дискусия безнадеждно витае усещането, че отново се хаби обществена енергия, че целта е гневът на хората от безпомощната власт е да се канализира в друга посока. В един страничен улей, който не води доникъде.

Разбира се, имат основания онези, които смятат, че наркоманът също трябва да си плати, след като е знаел какви са последствията от забраненото удоволствие. Така, както сексуалният престъпник си плаща. Защо винаги трябва да бъдат наказвани нормалните, хората, които спазват правилата. Защо те трябва да са толерантни към родители, които обучават децата си да крадат или зарязват децата си. Какво общо има тук етносът? Какви държавни препятствия е имало пред някои за обучение и намиране на работа освен същите, като пред всички останали. И изобщо, поощряват ли обществените норми редовния гражданин? И понеже отговорът очевидно е, че те с нищо не го поощряват, редно е да запитаме: а защо трябва да го ощетяват? Тази “грижа” на обществото към зависимостите не е ли регламентиране на безотговорно отношение на личността и семейството към собствените си творения?

Онези, които се обявяват против поправката на закона, също имат солидни аргументи. Те дават пример от практиката на САЩ през 30-те години, когато забраната на алкохола нито намали производството, нито вноса, нито консумацията. Всяка забрана е добра новина за черния пазар и мафията. За обществото също е неизгодно да се обезпечи залавянето, съденето и лечението на наркоманите, които според Центъра за изследване на демокрацията са около 100 000 души за леките наркотици и около 80 000 предпочитат твърдите. Ако тези внушителни за малка България числа се умножат поне по четири, ще се видят истинските размери на проблеми. Защото около всеки употребяващ някаква дрога има поне четирима души - роднини, приятели, близки колеги. Значи от проблема пряко се интересуват около 1 млн. българи. Те вече дискутират, ако не по медиите, в своята среда “за” или “против” санкционирането на заловените с еднократна доза.

Но има и трето мнение. То се базира на българската практика да се шуми по някакъв важен проблем, след което той да се зареже насред пътя, да се овъргаля и отлежи едно хубаво, докато Бойко Борисов отново не го поотупа от прахта. Защото въпросът не е в решаването на казуса с наркоманите. Нека си спомним за делото “Опицвет”, пък после да разсъждаваме за ефективността на някакви си текстове в някакъв си закон. През 1998 в Опицвет бяха спипани в момент на производство на амфетамин двама български граждани. По онова време главен прокурор бе Иван Татарчев. Преди съдът да оневини производителите на синтетична дрога, имаше интересна дискусия на тема: е ли амфетаминът наркотик или не е. Различни специалисти вадеха разни списъци, позоваваха се на разни международни регламенти, за да доказват, че продуктът от производството на тайната лаборатория е наркотик, докато г-н Татарчев бе на мнение, че не е. След дълго дебатиране и блъскане, най-сетне се прие, че е наркотик. И тук вече съдът имаше думата. Известно е, че той се произнесе в полза на химиците и предизвика вълна от възмущение не само сред обществото, но и сред юристите. Май че сетне делото бе върнато за доразглеждане, по-точно за отлежаване, докато на всички възмутени им мине, както се и случи..

Ние вярваме на съда, заявиха депутати, подкрепили поправката на закона. Той ще отсъди правилно според приложената експертиза кой е просто наркоман и кой същински наркопласьор. По-добре тези нещастни хора да идат в лечебницата или в затвора, отколкото в гробищата, мъдро заключиха те. Практиката обаче показва, че ако законът се яви пречка за реализиране на определени интереси, той просто се заобикаля. Самият мотив за поправката е доста съмнителен. Ако бе толкова трудно да се дефинира единичната доза, то можеше да се приеме определено минимално количество наркотик за лично ползване. Няма съмнение обаче, че когато става дума за незаконна дейност, свързана с големи печалби, няма проблем да се купуват и висши държавни служители. Това не могат да си позволят само дребните пласьори и наркоманите. Те са на най-ниското стъпало на хранителната верига, следователно и най-уязвими при провал. Когато ни убеждават, че чрез поправката в закона и инкриминирането на зависимите ще се разкъса порочният кръг, трябва дълбоко да се съмняваме в добрата воля на депутатите.