14-01-2004

14 януари 2004 14:50

Истинският лидер е политически предприемач

В периоди на криза водачът трябва да е новатор, а не ново лице

Отпечатано в "Седем"

Как да разпознаем слабия лидер?

Някои твърдят, че той се познавал отдалече. Може да прилича на брокер на “Кремиковци”, може да бъде сбъркан и със синдик на фалиралия в. “Демокрация”. Ако би бил шахматист и играе с белите фигури, в момент на лоша конфигурация има обичай да обръща дъската и да твърди, че от самото начало е играл с черните фигури. Той е в състояние да повтаря това безстрастно и толкова дълго, колкото се налага, за да увери всички в своята правота. Онези, които продължават да се съмняват, биват изключвани от федерацията.

Но има и други начини. 

Повечето слаби политици умеят да говорят дълго и напоително, а когато се замислиш над думите им, не можеш да си спомниш абсолютно нищо. Такива хора според случая използват няколко готови формули. Например:“Готов/а съм да си подам оставката, ако това ще реши проблема.” И понеже е ясно, че една оставка сама по себе си няма да реши никой проблем, те просто не я подават. Значи имат готовност, обаче пък не се налага на този етап. А друг етап никога не настъпва доброволно. Или: “Готов/а съм да предложа този въпрос на дискусия в партията. Всеки има право на лично мнение.” По този начин се избягват преки отговори на неудобни въпроси.

Ще реши ли смяната на лидера кризата в СДС?

Не, на този етап това няма да стане. Прекалено е очевидно. Но също така е очевидно, че ако това не стане, разпадането на сините е неизбежно. Затова въпросът за лидерството стана актуален, може би и заради чувството за самосъхранение на екипажа на потъващия кораб.

От спряганите за бъдещи лидери на СДС експрезидентът Петър Стоянов пръв се осмели да отговори положително на въпроса има ли проблем с лидерството.

“Въпросът за лидерството в СДС още стои. Няма как да кажем, че не стои, при положение, че цели организации вкупом искат оставката на избрания лидер и директно посочват кой да бъде на нейно място – това е Иван Костов. Ако въпросът за лидерството се обсъжда открито, той може да стимулира една партия към нови идеи. Ако обаче той има подмолен характер, изсмуква жизнените сили на партията…Така че според мен час по-скоро въпросът с лидерството трябва да бъде решен.”

Откровеният тон на г-н Стоянов, при това във вестник като “Труд”, който може да сваля и да качва лидери, по думите на главния му редактор и по всеобщо признание, бе възприето като пукването на първа пушка от битката за СДС.

Димитър Абаджиев скокна пръв

и стана съответно първата жертва на недоизбухналото въстание. Иначе премереният във всяко отношение юрист вероятно е решил, че назрява революционна ситуация, за да извади оставката от джоба си, напускайки зам.-председателското място в ПГ на ОДС. За една седмица той мина като метеор из медиите и смело поиска главата на Надежда Михайлова. Тя обаче хладнокръвно пресече фанатичния порив за спасяване на СДС с безсмъртната фраза: “Партията не е на Надежда Михайлова, тя не е на Иван Костов. Партията е на всички, които вярват в синята идея.” След логичния отговор на лидерката той получи в допълнение и едно кроше от Николай Младенов, който му припомни, че на предишния Национален съвет на СДС тъкмо Абаджиев поиска да се впише в резолюцията, че форумът дава своята подкрепа за водената от Надежда Михайлова политика. Както се казва, с твойте камъни по твойта глава. Заявката му за лидер мина някак по-тихо, под масата, което само подчерта факта, че г-н Абаджиев няма качества за водач, но би бил един превъзходен апаратчик. Нему не подхожда арогантността на революцията, несъвместима с правото и добрия тон.

Разбира се,

СДС няма просто да изчезне,

както пророкуват някои. По-вероятно е да мутира в нещо, което сега обозначават с работното заглавие “дясно пространство”, около което се навъртат и различни групи от НДСВ. Експремиерът Филип Димитров нарече това “химера”, с която СДС непрекъснато се сражава. По-точно, смята за невъзможни подобни конструкции. Наистина, никой не е достатъчно луд да тръгне да се обединява със срутващата се царска структура. Но там има много крила и течения, които побързаха да се разграничат от Сакскобургготски и сигурно се надяват да споделят властта с всеки, който в бъдеще ги пожелае. Иначе битието им на политици няма особено бъдеще.

“Има ли СДС нужда от нов лидер? Не мисля, че това е радикалният проблем в момента”, казва Филип Димитров. Според него непосредствена задача пред СДС са изборите през 2005. Това прилича малко на бягане от конкретен отговор, защото е очевидно, че този път не води към храма (ако го кажем в иносказателния стил на г-н Димитров). А притчата, разказана от екслидера Димитров, за двете майки, които дърпали детето (СДС), отново ни напомня, че все пак има нужда от един цар Соломон (не цар Симеон), ако дотогава детето още е цяло. Някой, който може поне да отсъди какво се случва на тепиха.

А там поне на пръв поглед тече свиреп вътрешен дебат за клиентелизма. Натрапчиво започна да се повтаря заклинанието, че грижата за синята кауза ръководи всяка мисъл и всяко действие на членовете на СДС. Става все по-неприлично да се говори нормално. Някакво познато  лицемерие и фалшив патос излъчват високите представители на елита ни като цяло. Просто човек може да си ги представи как свалят маските, след като угаснат прожекторите.

Колкото и да го отричат,

личният мотив е водещо начало във всяка дейност.

Той може да не е непременно материален. Но е свързан с личния стремеж към щастие и успех. Повечето български интелектуалци се ужасяват от мисълта, че личен мотив може да ръководи един водач. Те смятат, че това непременно влиза в противоречие с обществените интереси. Но всъщност това е най-точният белег дали едно общество е наистина ДЕМОкратично.

• Когато личният успех започне да произвежда обществен.

• Когато политиците престанат да предъвкват едни и същи фрази, вцепенени и несигурни в себе си.

• Когато останалите някак естествено започват да им вярват. Успели, борбени хора със самочувствие, че могат да се справят с непозната ситуация, а не мушмороци, които каканижат едни и същи безсмислици.

Задачата на лидерите е да обновяват институциите и ценностите в ускоряващия се ход на историята. Водачът е като истинския творец, който съумява да насърчава и направлява новаторството, да контролира новите сили, освобождавани от науката в интерес на свободното общество.

Истинската майка от притчата с цар Соломон е пуснала детето, за да не го нарани, защото е нейно. Значи трябва да попитаме: А чия организация е СДС? И да си отговорим: сега тя принадлежи на своя апарат. Тя решава проблемите на своя апарат, а не на обществото. И отгоре на всичкото занимава цялото общество с въпроси като например дали Никола Николов ще съумее да мобилизира своите хора в Националния съвет, за да подкрепи една фактически банкрутирала политика. Къде е личният интерес на г-н Николов? Където и да е, той е в конфликт с обществения.

Липсата на демократични правила слага дебела разграничителна линия между тези интереси. Едни от най-силните гаранти за

преграда срещу застоялата политика

са опозицията, свободните медии и съдебната власт. Опозицията в лицето на СДС абдикира от тази си политическа задача. Това е тежък грях в момент на видими реставрационни процеси в страната.

Затова лидерът на СДС носи пряка отговорност. Много повече, отколкото заради загубата на изборите. Те са просто следствие.

Размиването на управляващи и опозиция, лобитата, свързващи трите власти, контролът върху основните електронни медии прави положението твърде критично. Да се правим, че въпросът с лидерството е някакъв кухненски проблем в СДС, е безотговорно. Лидерът може да активира партията, защото СДС няма нужда да си преформулира идеите на всяко първо число, както често се налага на БСП. Но има нужда от нови цели, които да обединят обществото. Иначе с т. нар. десен проект на България е свършено.

На първа линия чакат тарикатите от “Новото време”, Антоан Николов, оригиналните политически хепънинги на Любен Дилов-син, агнешките главички на Никола Николов, части от царската гарнитура, хора с пари и мощни лобита сред магистратурата и медиите, приличащи външно на западни експерти и интелектуалци послушници на Спас Русев, креатури от “българската квота” на Доган, радикали, есперантисти и яхтсмени. Кой може да обвини тези хора, че са корумпирани? Може би Филчев? Но те може и да не са корумпирани по общопризнатия начин. При тях положението е по-тревожно. Те са зависими.

Демокрацията в никой случай

не гарантирала триумф на добродетелта.

Ако някой стане обществено неприемлив, само минава една стъпка отзад в редицата. Според Филип Димитров единствено ново лице може да се кандидатира за лидер. А защо не някое познато лице, което има качества на водач? Защо това да не е Иван Костов? Защото някои хора в партията не го искат, намеква г-н Димитров. А защо не го искат, след като всички признават качествата му на държавник? Защото държавникът и партийният водач са различни неща. И кое им е различното?

Изобщо с какво една партия оправдава своето съществуване, ако не да дойде на власт и да представи жизнени идеи по важните въпроси за хората. Ами нали в тези партийни централи трябва да се занимават именно с това, а не с кадруване и апаратни хватки. Разбира се, явно и без това не може, но защо пък един лидер трябва да се занимава изключително с подобна дейност.

За да не го прецакат, би казал някой.

Значи нещо не е в ред в устройството на СДС, то е скъсало връзката си с хората, които не биха допуснали подобни неща. Такива хора обаче започнаха да се отстрелват един по един. Васко Василев съвсем не е някакво изключение на отстранен от синия клуб, защото не е гласувал на местните избори (страхотни демократични сили трябва да са свършили тази работа).

На следващия лидер в СДС му предстои на първо време една изключително тежка задача. Да обърне дебата вътре в партията на принципна основа и да подготви структурите за следващите парламентарни избори. Ако не успее да убеди своите съпартийци в тази необходимост, значи няма да успее да убеди и редовите българи в идеите на СДС.

“Разрушаването на установените обичаи предизвиква винаги съпротива. Затова пред всеки новатор стои и задачата “да създава нови предпочитания, които да съдействат за неговата популярност… А да се създават нови предпочитания, означава да се използва власт…”

Това е предговор към стихосбирката на Уърдзуърт от 1815. От неговия анализ се вижда, че творческото начало в политиката изисква същите способности и рискува да търпи същите провали. Според американски анализатор, в изкуството и в науката на новатора му се налага да убеждава само един човек – себе си. Но новаторството в условията на демокрацията е изправено пред по-трудна задача: новаторът трябва да убеди хората да променят мисленето си. А всяка промяна изглежда застрашителна, подриваща основите на познатия свят.

То и затова е трудно и някои не го могат. Затова засега единствената автентична партия, демонстрирала воля във властта, има нужда от новатори, не от новаци. От макар и познати фигури, които притежават лидерски качества за жизнена политика, воля на политически предприемач, способност да се носи отговорност.