|
|
Едвин Сугарев бе номиниран от читателите на “Още инфо” като
човекът, постигнал най-голям
личен успех за 2002. Заради
битката, която е започнал срещу шефа на главна прокуратура. Много
показателно мнение, като се има предвид, че самата битка поне
засега не се е увенчала с успех.
Филчев все още си е на мястото и няма никакво намерение да се
оттегли или да излезе от злачните покои на ВКП, за да защити себе
си и институцията от чудовищните обвинения. При това срещу него
освен Едвин застанаха негови колеги, които свидетелстваха за
безпрецедентния терор и нетърпимата атмосфера в ръководената от
него прокуратура.
И
въпреки това битката на Едвин бе оценена като личен успех. Защо
ли?
Може би защото е едно от малкото неща, които стояха встрани от
общата гмеж на българското политическо битие. Тази самотна битка
някак си не се вписваше сред обичайните скандали, декларации,
ноти, размяна на реплики и дуплики, кресливи сензации и
дълбокомудри теории за излаз от кризата. Този безплоден, но иначе
много скъп за данъкоплатците политически кипеж, който нищо не
произвежда освен нерви. Дори напротив, той изяжда не само
материални блага, но и последната капка надежда, че тази нещастна
държава може на собствен ход да излезе от блатото. Без побутване
отвън, без патериците на бордове и недипломатичните подканяния на
чуждите дипломати.
Писмата на Едвин уцелиха проблема, язвата на деградиращото
безхаберие на една от най-важните институции, призвана да помага
за въздаване на справедливост в държавата. Окото, което бди за
спокойствието на обществото, вардейки го от крадците, убийците,
мошениците и прочие паразитиращи инсекти, независимо колко
нависоко са се вестюбирили. Това би създало здравословното
усещане, че още тук, на земята, усилието на част от българите да
успеят с акъл и честен труд, има шанс да успее.
Може би затова битката на Едвин бе припозната като собствена. Като
част от болезнено, но важно решение на обществото да намери сили
да излезе от залата на кривите огледала. На всички онези граждани,
които се наричат “обикновени хора”. Те може да са от всякакъв пол,
възраст и занятие, възможно е да са дори “необикновени”, тоест от
политическата класа. Онова, по което могат да бъдат разпознати, е
един прост тест: дори когато са изпаднали в невъзможна бедност,
техен представител никога няма да рови в кофите за боклук. Те ще
изровят трапища, но ще намерят начин, за да излязат от кризата.
Кофата за боклук не може да бъде алтернатива. Защото е унизително
не само за тях, но и за техните близки. Това не е някаква
метафора, а съвсем реална отлика между учители и учители, лекари и
лекари, професори и професори, работници и работници. Това е
разликата между едни интелектуалци и други интелектуалци. Едните
плачат за ровещите в кофите, другите не одобряват този начин за
препитаване при никакви обстоятелства. Не защото първите са
по-състрадателни, а най-вероятно защото показната милозливост им
върши работа – политическа, поетическа, драматургическа или просто
медийна. “Прекалената любезност е белег на гузна съвест”, гласи
една древна сентенция. Така е и с прекаленото умиляване по
бедността и унижението на търкалящите се в мизерията наши
съграждани.
Онези, които съзряха в битката на Едвин личен успех, са от другата
порода. На вечно опитващите да преодолеят смазващото статукво на
ситуацията и поне в подвластната им територия променят климата.
Според вирусолозите ако една трета от жителите на даден регион се
имунизират срещу някаква болест, тя не може да се превърне в
епидемия. Това малцинство по някакъв необясним за учените начин
възпира разпространението на заразата. Как, защо, не е ясно.
Констатирано е емпирично. Та в този смисъл не бива да сме
максималисти. И една трета може да свърши работа.
Едвин Сугарев подсказа само един начин. За жалост, той засега се
явява ноу хау. |
