Предупреждението на Евросъюза да ускорим подготовката за присъединяване в пет области, една от които е злополучната съдебна система, стана златен шанс за поредната серия замерване между политическите партии: кой бил виновен, кой какво не свършил, кой пръв предложил еди кое си, защо новият Наказателно-процесуален кодекс (НПК) чак сега бил внесен...

Ако политическият елит обаче е смятал да променя конституцията, за да даде зелен сигнал за реформиране на съдебната система, можеше да го направи при предишните две поправки на основния закон. Ако му е пречело решението на Конституционния съд (КС) от 2003, което овласти само Велико народно събрание за такава промяна, то как сега същите политически партии уверяват избирателите си, че паралелно с новия НПК трябвало да се промени и конституцията?

Този въпрос е особено валиден за БСП, която до скоро не даваше и дума да се издума както за промени на основния закон, така и за велик парламент. Именно тя вече предлага най-цялостна съдебна реформа, което неминуемо налага да се промени и конституцията. И правилно предлага, но едва сега. Естествено - за да контролира промените. Това е всъщност големият проблем на българските реформи въобще и особено на съдебната. Партийният егоизъм да си припишеш заслугата, ако делото е възможно, а ако не - да си осигуриш добро партийно сътрудничество със системата, която си захванал уж да реформираш.

След жълтия картон на Брюксел обаче мърдане няма. Проектът за нов НПК със сигурност ще бъде приет от следващия парламент, и то в указания срок. Иначе минусите ще се пишат на гърба на следващите управляващи, а именно левицата има големи шансове да застане на кормилото след 25 юни. И за да не си помислят масите, че БСП признава нещо свършено от предишните управляващи, ще бъде опищян светът от оплаквания как била оправяла "глупостите" им в НПК...

Но НПК надали ще претърпи съществени промени от новото мнозинство. По причина, че КС не позволи да бъде поправено недоразумението следствие и прокуратура да стоят заедно в съдебната власт (което пък доведе до втория абсурд - да сме единствената европейска държава с Висш съдебен съвет, в който прокурори и следователи управляват съдии и обратното), сега ние просто реформираме процедурата (НПК), като прехвърляме разследващите функции от следователите на полицаите. И тъй като подобен ход е уязвим от конституционна гледна точка, той става някак си полулегално.

Засега от ЕС сигурно ще ни изтърпят, защото си дават сметка за конституционните пранги върху законодателите. Проблемът обаче е наш, защото ефективно, бързо и справедливо правосъдие е невъзможно да се постигне със законотворчество по метода "ами толкова ни е позволено". Така стигаме до основния въпрос: от кого всъщност е позволено? И кой по-точно управлява държавата? Изборите за нов парламент са шансът политическите лидери да излязат от позата на удобното лицемерие и да изговорят този въпрос ясно. След като през последните четири години опитите за съдебна реформа бяха блокирани два пъти от Конституционния съд по инициатива на съдебните върхове, истинският дебат е вече друг: що за държава е България, в която институции извън законодателната власт решават какво може и какво не може да прави парламентът. Ако политическите партии продължат да се замерят с взаимни обвинения за радост и на престъпния свят, а и на крепителите на съдебното статукво, ще дойде ден, когато от Брюксел ще ни попитат дали сме наистина парламентарна република с ясно разделение на властите или нещо друго.

А че сме нещо друго, се видя пак през последните четири години. То не бяха съдебни дела срещу актове на правителството, то не бяха прокурорски интервенции спрямо чисто приватизационни сделки. Достатъчно е да си припомним одисеята "ІІІ и ІV блок на АЕЦ Козлодуй" (българският съд решава въпроси на преговорите с ЕС, тоест проблеми на външната политика на държавата); първата сделка за "Булгартабак" от 2002 (съдът разсъждава дали е ниска или висока продажната цена); спирането на сделката от прокуратурата през 2002 г.(обвинителната власт използва наказателно-правни разпоредби спрямо... търговска сделка)... Не на последно място: България е единствена (освен Албания и Украйна), в която КС може да дава абстрактни тълкувания на конституцията. От такива тълкувания се докарахме до днешното положение - да не можем да направим онази реформа на правосъдието, която всъщност би дала резултат.

А тази реформа е вече повече от ясна:

Изброените мерки вече се изговарят и от мастити юристи на левицата. Това обаче нищо не значи, доколкото преди време десницата също ги беше предлагала, а не е известно и какво ще каже Доган - основният лобист на статуквото поради топлите си връзки с прокурорските и следствените шефове. Така че опасността отново да влезем в до болка познатата матрица за правене на съдебна реформа е голяма. Но този път може да се окаже фатална.