16-03-2005

Вече е ясно: проектът за промени в Наказателно-процесуалния кодекс (НПК), внесен от Министерския съвет, ще мине през парламента, но не във вида, който досега шумно се защитаваше или отхвърляше. С две думи - следствието си извоюва политическа подкрепа за запазване на редица функции, независимо от общоизвестния и неопроверган от нито един експерт факт, че то повтаря действия на полицията, без да добавя по същество нови доказателства извън онези, установени от службите на МВР. Което е една от забелязаните от ЕС причини за бавния и често безрезултатен наказателен процес у нас.

Нека повторим за стотен път: това е така не защото следователите са лоши юристи. Напротив, те са сред най-опитните магистрати. Причината е, че не следствието, а полицията е органът, който открива (или не открива) проклетите доказателства, които следователите после трябва да дообличат в предвидената в НПК процесуална форма. Аргументът, че полицията е некадърна, е верен, но той не подкрепя в перспектива дублирането на полицейските действия от следствието. Обратното: колкото по-професионална е полицията, толкова по-излишно е следствието. Понятието "независимо следствие" е фундаментален нонсенс, заложен в конституцията с определяне на мястото му в съдебната система: то е зависимо най-малкото от всичко онова, което му предоставя полицията, както и от указанията на прокуратурата, която внася в съда обвинителните актове. Затова от Брюксел настояват, а и логиката го подкрепя, за един център на досъдебната фаза, какъвто може да бъде само прокуратурата - нека се абстрахираме от практиката, за да видим принципа. Защото тя, прокуратурата, носи цялата отговорност за качеството на прословутата досъдебна фаза, която предопределя съдбата на обвинението пред съда. Толкова е просто, че политиците би трябвало да се засрамят най-накрая от лавините безсмислици, които изприказваха по темата през последните няколко месеца.

Какво ще се случи оттук нататък с промените в НПК? Правната комисия обедини проекта на МС с ексцентричните идеи на "Новото време" за възлагане на съдийски компетенции на следователите, които логично бяха отхвърлени от комисията.

Това стана обаче в отсъствието на представителите на ДПС в правната комисия, а движението се прояви досега като основния лобист за запазване на сегашното положение в досъдебната фаза. Заедно с "Новото време" депутатите на Доган настояват престъпленията във финансово-кредитната система да останат за разследване в следствието. По всичко личи, че голямата битка ще се състои в пленарната зала. Пазарлъкът ще тече по линията как да бъдат оставени именно финансовите престъпления в следствието. От предложенията на лявата и на десните опозиции нещо може и да бъде прието, стига да е в посока към деформализиране на НПК. Така от залата ще излезе един уж променен НПК, който няма да се отличава по същество от сегашния, що се отнася до основното възражение на евроекспертите (а и на българските) срещу тромавата, изкуствено удължена и неефективна досъдебна фаза на наказателния процес.

С този "маньовър" управляващите смятат хем да удовлетворят Европейската комисия, хем да потушат недоволството на следствието и най-вече на неговия основен парламентарен лобист ДПС - същевременно и коалиционен партньор, който заедно с "Новото време" е всъщност факторът за продължилото месеци наред оплитане на възела.

Номерът вероятно ще мине пред Брюксел. Но като цяло от всичко това няма смисъл. Проблемите на правосъдието могат да се решат само с радикална конституционна реформа, каквато не се очертава.

В продължилата дълго шумотевица по проекта на МС за НПК остана без коментари любопитната подробност, че тепърва органът, който разследва финансовите престъпления, ще бъде почти равен по значимост на политическото мнозинство. Причината е в предстоящото изливане в България на няколко милиарда лева евроинжекции във връзка с присъединяването ни към ЕС. Никак не е случайно, че от Брюксел настояха да се конкретизират в Наказателния кодекс като отделни престъпления злоупотребите с еврофондовете, както не е случайна и съпротивата на политически среди срещу идеята. Тъй че въпросът дали политическите лобисти на следствието са мотивирани от експертно-юридически съображения, или се надяват да си осигурят приятелско благоразположение от следствието за бъдещото спокойно опериране с "финансови казуси" като че ли намира своя естествен за българската реалност отговор. Силните на политическата сцена идват и си отиват, вечна е само съдебната власт, започваща със следствието и прокуратурата.

Казаното дотук илюстрира само една, но много съществена причина да не се реформира правосъдието у нас, а да се имитират реформи. На този фон и от дистанцията на времето въвеждането от СДС през 1998 на съдебния контрол, както изискват европейските норми, над действията на прокуратурата по задържането под стража, обиските, претърсванията и всички ограничителни мерки в досъдебната фаза изглеждат направо подвиг. "Измъкването на паничката", както се изразяваха тогава циниците за преимуществата на досъдебната фаза, смятана не случайно за най-натовареното с корупционен потенциал гнездо в наказателния процес, си остана май единственото реформаторско действие, резултат на политическа воля, за която и до днес си патят политически лидери вдясно. Оттогава обаче от територията на досъдебната Темида не се отстъпва и милиметър.

По тази причина сегашната ситуация е по-различна и по-сложна. Управляващите днес не могат да съберат парламентарна подкрепа за радикални решения. Първо, наистина от липса на политическа воля - няма оправдание за хаотичните им идеи ту за свикване на ВНС, ту за промени на конституцията от този парламент, без да проверят поне чрез някоя неформална среща наистина ли СДС и ДСБ искат радикална конституционна реформа, или и те само се намират на приказка. Като не провериха волята на опонентите си отдясно, реформаторите от НДСВ развързаха ръцете и на дясната, и на лявата опозиция да демагогстват кресливо с нападки срещу всяка законодателна идея на мнозинството и да му гледат сеира.

Другата причина за блатото, в което затъна реформата, е еволюиралата в изтънчен натиск съпротива на съдебната номенклатура. Затова е оскърбително лицемерието и на управляващите, и на опозициите, когато ни убеждават, че трябвало да се уважава мнението на самата съдебна власт за реформирането й. Ако исканията по новото дело, заведено от главния прокурор пред Конституционния съд, бъдат уважени изцяло, това ще зачеркне и малкото направено досега.

Двата най-големи провала на опитите за промяна на съзнателно зле скроената съдебна власт дойдоха именно от нея: през 2002 пленумът на Върховния касационен съд сезира успешно Конституционния съд срещу по-голямата част от промените в Закона за съдебната власт, а през 2003 главният прокурор получи исканото от него тълкуване, че структурни промени в системата могат да се направят само от Велико народно събрание.

На петнайсетата година от т.нар. демократичен преход сме принудени да установим, че в България всъщност няма политически структури и институции, заинтересувани от обективно правосъдие. Хората пък се умориха от помпозните приказки за европейски стандарти, докато затъналата в удобното си статукво съдебна система използва суматохата на политическите разправии около перманентното й "реформиране", за да обслужва своите и на политическите си контрагенти интереси. Една безметежна и добре пресметната непромяна, в която големите престъпни пари плуват в свои води. Политическите лидери знаят прекрасно всичко това. Те са наясно, че реформа в правосъдието не може да се прави с пазарлъци, нито със страх. И не медиите или неструващото никому нищо обществено мнение ще ги принудят да действат.

Стръвно засилилите се към кормилото на следващата власт ще трябва да обяснят в Брюксел как ще направят по-кадърна полицията, ще оставят ли дублиращите функции на следствието и ако да - как ще деформализират и ускорят процеса? Ще извършат ли организационни и структурни промени (то проблемите далеч не са само в НПК), за да извадят върховния кадрови орган на третата власт - Висшия съдебен съвет, от безметежната му дрямка? Или поне ще го накарат ли да се запознае с оня софийски съдия, който създаде прецедента да бъде осъден журналист за вярна информация, оповестена от официални държавни институции? Ще поискат ли санкция за оня прокурор, заради когото делото за плевенските взривове се връща за пореден път, понеже внесъл обвинителния си акт без задължителните "реквизити" - по думите на съдията... Ето ги проблемите. Но кой изобщо търси конкретните причини за тях и отговорност от конкретните магистрати?

Приемаме, че днешните управляващи не можаха или не посмяха да се справят с реформата. Въпросът е какво ще направят следващите (дори формално пак да са те), за да получат достъп до лелеяните еврофондове.