Удивителна е способността на институциите да крият глави в пясъка, когато не им е изгодно да говорят. И да изригват опровержения и оправдания, когато някой друг проговори вместо тях. Това именно се случва с добилите публичност негативни оценки на някои от експертите на ЕС след мониторинга по глава "Правосъдие и вътрешен ред", въпреки че докладът им е с двумесечна давност.

Всуе представители на МВР нападнаха британеца Байрън Дейвис за констатацията му например, че в извънработно време полицаи работят за сенчестите групировки и като охранители, след като два дни по-късно шест барети бяха уволнени за същото. Фактът, че шефовете на МВР

заедно с правителствения говорител повтарят в хор, че евроекспертите изразявали личното си мнение, не придава особена убедителност на позицията им. Разбира се, че пратениците на Брюксел са описали не чужди, а собствените си впечатления, добити, предполага се, по специална методика и най-вероятно подлежащи на стабилна защита. По-невероятно изглежда всички те да са дотам некомпетентни, че до един да загубят работата си след посещението си в България.

Докато слушат препирните, "потребителите" на правосъдието и вътрешния ред имат основание да се запитат защо е тази борба с констатациите на евроекспертите. Сякаш законно наказаната престъпност и личната сигурност са прищевки на Байрън Дейвис и колегите му, а не жизнен интерес на българското общество, независимо дали сме в ЕС или не.

Още повече че докладите от мисията на наблюдателите през юни критикуват не само МВР, а неефективното наказване на престъпността въобще, от което полицейските служби са само едно звено. То е основополагащото за крайния резултат, но по пътя към този резултат се наслагват фактори и причини, които могат да сринат всяко първоначално усилие. Затова мониторингът на ЕС е по сектори и не само констатира фактите, но търси и причините, които ги пораждат. Липсата на синхрон между структурите, ангажирани с разкриването и наказването на престъпността, заедно с корупцията са най-съществените причини за провала на реформата в сектора. И докато не бъде намерен изход от сегашния омагьосан кръг в правораздаването, всякакви опровержения на официално оповестени "публични тайни" ще са безсмислени.

Това, че реформата на вътрешния ред и правосъдието не върви, се вижда отвсякъде. Тя може да бъде задвижена само с политическа воля и осъществена с волята на самите институции - МВР и тези на съдебната власт.

Политическата воля: Всички партии без изключение показаха най-грозния си облик именно докато говореха за реформирането на правосъдието. Защото се ръководят от партиен интерес, а точно правосъдието не търпи политическа целесъобразност. Партийният егоизъм се вихри със страшна сила на обществен гръб чрез отказа на политическите лидери да назоват на глас истинските проблеми на правораздаването. Да не си развалят отношенията с шефовете от съдебната власт е достатъчно понятна причина. И докато е така, няма изгледи нещата да се променят съществено. Както няма изгледи властта да премине в ръцете на друга освен спряганите политически сили. Затова изискванията на Евросъюза за ефективно правораздаване (което е другото име на ефективна държава) създават огромен вътрешнополитически проблем. Но, както се казва, в това е и ножът, и хлябът на ситуацията. Защото точно без тази реформа останалите рано или късно ще се окажат без значение.

И без доклада на евроекспертите на всички е ясно, че все още сме в самото начало - дори без някаква що годе поизяснена идея за това какъв вид правна система да имаме. От това зависят и конкретните стъпки - какво да променим и какво да запазим. Такава идея, разбира се, изисква политическо съгласие да се реже до корена на бедите - конституцията, което засега не се очертава. А правосъдието се нуждае от дълбока конституционна реформа, не само от ограничен имунитет на магистратите. И след козметичните промени впрочем те си остават недосегаеми за служебната отговорност, която носят, наричана независимост, дори при очевидни прояви на безотговорност.

Причината да не постигнем обща идея за работеща правна система е в неизтребимата партизанщина на българския политически модел. В него се вписа и управляващата днес партия НДСВ със собствения си принос за затлачването на реформата в правосъдието и вътрешния ред. И тези управляващи, дошли на власт със заканата да разбият "оня модел", се оказаха като предишните. Само дето вътрешно им разноезичие, добавено към общото, вкара допълнителен хаос в системата. Влиятелни фигури от мнозинството например ту говореха, че конституцията се нуждае от радикална промяна в устройството на съдебната власт, ту се отмятаха, докато накрая всички парламентарни партии постигнаха завидния консенсус да не пипат нищо, което може реално да промени правосъдието. Едноименното министерство, на чиито плещи лежи по-съществената политическа отговорност за съдебната реформа, за жалост не остана по-назад в разнобоя от мнения. През юни министърът обясняваше необходимостта от промени в НПК, които да премахнат дублирането на функции между полицията и следствието чрез прехвърляне на следствените дела за разследване в МВР. Месец по-късно пак министърът, вероятно стреснат от съпротивата срещу проекта, след среща с несъгласните главен прокурор и шеф на следствието хвърли в недоумение наблюдателите с позицията, че в идеята на събеседниците му за въвеждане на съдии-следователи имало "рационален момент". Какво всъщност прави правосъдното министерство пита се: прокарва промени в НПК с цел ускоряване на наказателния процес или се отказва от идеята и тръгва към създаване на нов модел правна система със съдии-следователи, каквато въобще не е обсъждана?

МВР и съдебната власт: Те винаги са в криворазбрано и деструктивно за крайния резултат състезание по себедоказване, като части от Темида влизат спорадично в "динамични" конюнктурни съюзи със силовото ведомство. За разлика от МВР обаче, където все пак макар и мъчително и най-често под натиск се случва някакво почистване, в съдебната система престъпленията по служба си останаха табу. На петнайсетата година на демокрацията никой не може да каже кой и как в съдебната система разкрива подкупните магистрати. Не може очевидно и МВР с неговите спецслужби, които трябва да засичат податливите на корупция прокурори и съдии, макар че законът се води еднакъв за всички. Причината е същата като при политиците: мирното съвместно съществуване със силните на деня в съдебната власт е гаранция за личното спокойствие и интереси. В резултат борбата с корупцията в системата е оставена в ръцете на върховните й ръководители, което дори не се нуждае от коментар. Затова и евронаблюдателите едва ли са могли да напишат нещо друго в доклада си, освен че борбата с корупцията в правосъдието и вътрешния ред е неефективна.

Най-тежката спирачка пред реформирането на съдебната власт обаче си остава нейната естествена съпротива срещу всяка промяна в статуквото и заиграването й с тази цел с политическите фактори. Бартерът, при който системата осигурява спокойствието на политиците, а политиците - непокътнатостта на системата, работи безотказно. Всеки от и без това малкото по-мащабни опити за съдебна реформа беше зрелищно срутван след допитване до Конституционния съд.

При всички тези условия истинска съдебна реформа ще се направи само от политици с много кураж и реална отговорност - не пред ЕС, а пред българското общество. Което впрочем също носи равностойна отговорност. Дано все пак не се стигне до задействането на отлагателната клауза в договора на присъединяването, но в името на по-важното - практическото провеждане на реформата, всяка цена си струва.