Има ли държава в Европа, в която е възможно да се случи това, което наблюдаваме например в софийската съдебна палата от два месеца по делата на кмета на София Стефан Софиянски? Този случай е най-пресният сред нашумелите напоследък, които подхранват сериозните съмнения за произвол (или некадърност - ако някои го смятат за по-извинително) в прилагането на закона. Той е и поредният христоматиен пример за най-болния въпрос на нашето правораздаване: по каква причина години наред документи и медийни сигнали, които са се намирали на разположение на оправомощените органи - Икономическа полиция, следствие и прокуратура, са останали незабелязани като основание за започване на предварителни производства или друго законово действие, а в един момент от тях се прави политически и институционален сеир.

Ако беше законът генераторът на тази енергия, нямаше три месеца следствие и прокуратура да се занимават само с ограничителните мерки, изчерпващи се в редуване на отстраняването и възстановяването на Софиянски на кметския стол, а щяха да обединят следствените дела или да ги приключат паралелно, за да ги внесат бързо в съда. А съдът да разнищи обвиненията по същество и да отсъди: има или няма престъпление, виновен или невинен. Това е, което се случва в нормалните европейски държави.

Тази фаза - съдебната, не се задава на правосъдния хоризонт по случая "Софиянски". А когато някога й дойде редът, делата просто ще бъдат върнати от съда, доказала го е практиката. Защото разследването ще се окаже негодно. И ще се завърти познатата въртележка, докато се забравят тежките обвинения, които сега пълнят вестниците. В конкретния случай - докато кметът (а можеше и да е всеки друг) бъде сразен политически или "превъзпитан" в съзвучие с интересите на неясна и неформална, но реална според мощта на ресурсите си сила.

Достатъчен е само един пример от сагата "Софиянски":

На 14 юли пред апелативния съд прокурорът, за да мотивира искането си за продължаване на принудителната мярка срещу кмета, съобщава, че следствието по делото за централните хали е удължено. На 15 юли следователят по същото дело извиква обвиняемия да му предяви обвинението, което би трябвало да означава, че следствието е приключило и предстои изготвянето на обвинителния акт.

Дали противоречието е знак само за лоша координация е все едно - то блестящо илюстрира начина, по който работят органите на предварителното производство, и качеството на разследването, което се поднася на съда.

Не случайно именно досъдебната фаза на наказателния процес е заела и най-голямата част от доклада с резултатите от проверката на място по глава "Правосъдие и вътрешен ред", за който и правосъдното министерство, и МВР упорито мълчат. В документа са казани очевидни за всички тук истини - че България не изпълнява декларираните намерения за промени в съдебната система и че няма практически резултати от нито една от предишните препоръки на Еврокомисията. "Не получих убедителни аргументи защо се налага следствието да остане в съдебната власт" и "Не става ясно каква е добавената стойност от работата на следствието в този му вид", обобщава ръководителката на експертната група на проверяващите Изабел Арнал. Преди това същото са казали нейни колеги във всички годишни доклади на ЕК за България, а, ако се съди по реакциите от съдебната власт, и в следващите няма да пише нещо по-различно.

Докладът е шамар за отговорните за реформата на правосъдието, която уж продължава няколко години. Той е оглушителен на фона на самодоволството на парламентарните политически сили от първите промени в конституцията в частта за съдебната власт от октомври 2003 г. Оказва се, че онези промени, извършени след ултиматума на еврокомисаря Ферхойген и превъплътени в измененията на Закона за съдебната власт пак под натиск, са далеч недостатъчни за постигане на съществен резултат. Те се явяват твърде козметични, за да преодолеят политическата, икономическата или съдебноолигархичната целесъобразност, която възпрепятства прилагането на ефективно правосъдие в разумни срокове, основано на закона. Не е случайно и все още незапочналото атестиране на магистратите, както и липсата на санкции спрямо недобросъвестните, некомпетентните и подкупните.

МВР и Министерството на правосъдието очевидно са си давали сметка за мнението на еврокомисарите и са се опитали да изпреварят негативните заключения. По време на мониторинга през юни те са докладвали пред пратениците на ЕК, че е изготвен законопроект за изменение на НПК, с който над 90 на сто от престъпленията да преминат за разследване от полицейския дознателски апарат. Резултатът до момента се изчерпва с яростната съпротива срещу проекта от страна на следствието и прокуратурата, подкрепени единодушно от Висшия съдебен съвет с декларация до президента, премиера и председателя на парламента. Тъжна ирония е, че декларацията беше гласувана от ВСС в деня, който отбеляза кулминацията в комичния сюжет по свалянето и възстановяването на Софиянски. Документът на ВСС доказва за сетен път, че "системата" не може да бъде реформирана отвътре. Всеки опит за промяна у нас по правило се изражда в скандали, интриги и заплахи и като резултат - в неистово мобилизиране на лобита за запазване на статуквото с цената на всякакви средства.

Затова никой не отговаря на простичките въпроси на евроекспертите: може ли то - следствието, със сегашната си функция, която повтаря действията на полицията, да поправя в процеса на това повторение грешките на полицията? Ако полицията при разкриването на престъпленията изпусне горещи следи или допусне фатални грешки, които биха предрешили провала на делото пред съда, може ли следствието да ги коригира? Това всъщност пита Изабел Арнал с въпроса си за "добавената стойност" от следствената дейност. Отговорът на практиката е "не". И не защото следователите са лоши професионалисти или безхаберници, а защото проблемът е системен, а не кадрови или технологичен. Функцията на следователите е друга - да оформят процесуално фактите, до които се е добрала полицията, тоест те не могат да добавят нищо по същество, защото не са оперативни работници. Те трябва да предадат папките на прокурора със свое заключение, което при това не е задължително за обвинителя. Който на свой ред въз основа на свършеното сам решава дали да напише обвинителния акт и да го внесе в съда.

Тази щафета "по време и по органи" е всъщност големият проблем на досъдебното производство, защото де факто и следствието, и прокуратурата работят само въз основа на полицейския резултат. Ако не беше така, тройното убийство в жк "Гео Милев" преди шест години, при което бяха застреляни майката, бащата и четиригодишно дете, отдавна щеше да е получило адекватното си съдебно възмездие и нямаше да е сочено днес като едно от най-тежките поражения на съдебната власт през последните години въпреки самопризнанията на обвиняемия. Нали това престъпление беше "работено" години от следствието, но провалът си остана предопределен от първоначалните грешки на полицията. Съотнесен към делата на Софиянски, проблемът би могъл да звучи така: какво ново и различно от Икономическа полиция видя следствието в документацията по трите разследвани сделки?

Щом като полицейската ефективност (кадърност) е решаващата за доказване на престъпленията, не е ли логично да се съсредоточи ресурсът - професионален, финансов, технологичен - именно там, в оперативната работа на полицията, която да бъде едновременно и разследваща под паралелния надзор на прокурора? Именно ПАРАЛЕЛЕН прокурорски надзор, за да изпълнява той реално коригиращата си роля и да осигури процесуалната независимост на разследващите полицаи от техните началници в МВР заедно с гарантиране на правата на заподозрените и обвиняемите. Вместо безсмислено щафетен като сегашния, останал от сталинско-вишинската система на каскаден контрол, чиято полезност се измерва с количеството натрупани папки по прокурорските бюра. А и не е ли твърде скъп лукс да се поддържат структури, които удължават процеса, без да добавят резултат по същество към разкриването и доказването на престъпленията? Така поставен, въпросът е риторичен, само изборът на ефикасен модел е дискусионен, но до дискусии по същество така и не се стига.

Вместо да си зададат тези въпроси безпристрастно и отговорно; вместо да дадат съвети за подготовка на полицейските дознатели, които все още са безпомощни в разследването; вместо да помислят за реализацията на висококвалифицираните следователи като прокурори или шефове в поделенията на една бъдеща разследваща криминална полиция например, ръководителите на съдебната власт во главе с ВСС дърпат до скъсване чергата: ту всеки към себе си, ту откъм единия край по сигнал за "външна заплаха". Разнобоят е тотален: докато в Министерството на правосъдието пишат проекта за промените в НПК, с които редуцират работата на следствието, ВСС назначава следователи и началници в следствените служби!

Държавата е вече в опасен цайтнот дори само за приемането на споменатите поправки, камо ли за по-дълбоко реформиране на правосъдната система.

Сигурно към този момент е едно - че недоволните ще сезират Конституционния съд и той по всяка вероятност пак ще обяви поправките за изискващи Велико народно събрание. А да се изплува от конституционната безизходица е възможно само с политическа воля и ясна визия за модерна и ефективна съдебна система. Начинът да се отлепим от дъното е да се преосмислят функциите, мястото, устройството, управлението и механизмите за носене на отговорност на отделните части на съдебната власт. Не се вижда обаче воля за действие, напротив: всички политически сили във временната комисия за промени в конституцията във връзка с присъединяването към ЕС неотдавна единодушно решиха да не пипат въобще разпоредбите за съдебната власт.

Вместо политически кураж и визия обаче въздухът се раздвижва само от спорадични и взаимно противоречащи си твърдения от влиятелни юристи в НДСВ. Министърът на правосъдието на практика е оставен сам да прави промените, което не би му донесло повече от зрелищни атаки от шефовете в системата. Вместо да търси решения, самопроизвелият се елит от всички цветове предпочита да не гневи "независимата съдебна власт" и особено върхушката й. По разбираеми за всички причини.

Всичко това води до един възможен сценарий за финал - някой ден от някоя есен един нов Ферхойген да удари по масата и да отсече за последно, че Европа не търпи имитация на правосъдие. И подобно на МВФ през 1996 г. ще ни даде последно право на избор - или борд, или забравете, че съществуваме. После нещата все някак ще тръгнат.