|
|
Наскоро министър Мехмед Дикме заяви, че правителството ще започне
да предоставя кредити на хората, заети със земеделие в забравените
и от Бога тютюневи райони в гоизточните Родопи. В предпочитанието
към този регион стои прозрачната идея на управляващата коалиция, и
най-вече на ДПС, чийто министър е г-н Дикме, за директно печелене
на гласов. Защото потребност от инвестиции имат и други земеделски
райони у нас.
Не
става дума да се делим на наши и на пó наши,
а да си отговорим на въпроса може ли да се нарече примерно Доган
националноотговорен политик. Но това е отделен въпрос.
Чу се
по едно време, че парите ще дойдат от арабска банка, нали
"величеството" било
уж приятел с арабски шейхове. Впоследствие
обаче се
оказа, че
парите
ще дойдат от по-близко място, направо
от
бюджета, т.е. от нашия джоб. Впрочем, дали парите ще се вземат от
данъкоплатците или от някоя банка, е все тая. Депозитите в банките
също не са подарени от арабските шейхове и някой някога все пак ще
трябва да ги връща. Ако те бъдат инвестирани в печеливш бизнес –
добре, но практиката показва, че ги връщаме обикновено ние,
гражданите.
Следователно основният въпрос в случая е не толкова дали да се
предоставят тези кредити, а как да се предоставят така, че да се
превърнат в ефективна и възвращаема инвестиция.
Вероятно министър Дикме помни, че навремето и селският хитрец от
Правец раздаваше с юнашки замах не кредити, а
директни парични
подаръци с постановления - по същите тези места. Някои от тях си
построиха къщи, други си купиха по един москвич, трети грабнаха
парите и тръгнаха по гурбет. Да сте чули някой да е забогатял от
земеделие по тези райони с подаянията на Тошо?
Резултатът от тази тогавашна акция беше много печален. Парите
изтекоха като вода в пясък. Не по-добър резултат имаше и от
постановлението с комичното име за "самозадоволяването", което
някои разбираха като присвояване. На село по онова време
най-богати бяха кметът и партийният секретар, защото на тях, по
неписан закон, се падаше най-големият дял от баницата. Крадеше се
поголовно, но
си
имаше и ред. Най-високостоящите в
йерархията
грабеха най-много.
Затова
и преобладаващата част от хората в селата, на които им бяха отнети
преди 50 години земята, животните и инвентарът, оставаха
с много ниски доходи. На тях йерархически им беше отнета
възможността да практикуват достатъчно ефикасно най-популярния вид
социалистически труд: краденето. По-будните отидоха в градовете,
където, не че се получаваха кой знае какви заплати, но поне ги
имаше редовно.
Дано
сегашният аграрен министър
има
достатъчно свежи спомени
от времето на Тошовия социализъм и се опита да не похаби днешните
пари. Защото е абсурдно след 13 години преход към пазарна
икономика нашите 100 милиона лева пак да отидат на вятъра по
социалистически, произвеждащи единствено едиколкоси на брой
дикмета. Цялата отговорност ще падне върху него - министъра,
защото, както е известно, премиерът ни е аристократ и не е наясно
с аграрния бизнес.
Обичайният обитател на нашето село е чичо Дичо, на когото
единственото европейско нещо е името на кравата му Милка. От време
на време чичо Дичо обменя нечленоразделни звуци с добичето, а по
пладне, когато то полегне да преживя,
сяда под някоя круша, хапва си хлебец, купен от селския магазин
преди няколко дни и сиренце, което сам си е подсирил. Освен хляба,
олиото и солта друго
чичо
Дичо
не купува. Той си е получил земята от сидисето,
ама за какво му е, след като е вече на години и не става за
фермер. Едно от децата му е в града, другото в чужбина. Децата на
чичо Дичо изобщо не се сещат за земята на баща си, защото от нея,
поне засега, нямат полза.
Кога и
как в условията на
сегашната
раздробена собственост на земята, при това социалистическо мислене
и всеобща бедност, някои у нас ще станат истински фермери по
европейските стандарти? Кога тези хора, при дадените ни от Бога
прекрасни условия за земеделие, ще започнат да произвеждат
достатъчно като количество и с високо качество продукция, от която
ще се изхранваме обилно
и евтино
с чисти продукти, че и да остава и за износ? Кога и как фермерите
от обикновени производители ще станат и акционери в
преработвателния сектор на своята продукция?
Ще
доживеем ли момента, когато българските
селяни
ще станат
фермери и ще имат самочувствие като своите американски колеги – да
поставят на шапките си надпис, че в темелите на страната им е
вложен техният труд ("USA
found on the farmers")?
Проблемът е, че
днешните чичо Дичовци не могат да се превърнат в утрешни фермери с
“инвестиционната” политика на ДПС. Опитът на развитите държави,
които имат и добре развито земеделие, показва, че аграрната
дейност при тях е поставена в непрекъсната тясна зависимост от
постиженията на целенасочено развиващата се приложна наука.
Иди
обяснявай на нашия чичо Дичо, че кравата му Милка е за кланицата,
щом дава по 7-8 литра мляко на ден, а не по 30-40, както е в
Холандия и Дания. Чичо Дичо ще бъде доволен, ако Милка му даде
днес и 5 литра. За 10 литра трябва да й осигури сносна храна, а
фуражът е скъп. За 20 литра вече е нужна много добра храна и
по-специален режим на отглеждане. За 30-40...
Абе тя
тая работа с пари става, пък държавата не ни дава, ще отсече чичо
Дичо и за себе си е някакси прав. Носи гюма всяка заран до
млекопункта за 25 стотинки на литър, изпива една бира на мегдана с
аркадашите и споделя с тях колко тежка и зле платена е цялата тази
работа. За Чичо Дичо тя ще си остане тежка и зле платена още
дълго. Защото работата става лека и добре платена, когато бъде
организирана и управлявана по начина, по който се организира и
управлява производството във всяко съвременно предприятие. Не е
необходимо точно Чичо Дичо да става аграрен мениджър – на него
бездруго му е време да се оттегли на заслужен отдих, пък ако иска,
нека за развлечение продължи да разхожда из ливадите своята
домашна любимка Милка, но без да нарича това селскостопанско
производство.
С
аграрния бизнес трябва да се захванат млади, предприемчиви и
висококвалифицирани хора. У нас продължава да битува представата
за необходимостта от някаква държавна грижа за земеделието и за
горките земеделци, схващана като някакъв вид социална помощ.
Американският фермер би реагирал недоумяващо и даже би се обидил,
ако някой президент му съобщи, че ще провежда подобен тип аграрна
политика. Какво, той да не е кьопав нещо? Та нали в темелите на
страната му лежи неговият труд? Нали Америка – това са нейните
горди фермери? Как така на него ще му помагат – ако е нужно, той
самият ще помогне на някого. Та нали фермерите са едва 1,5% от
американците, а произвеждат половината храни на планетата?
Нямаме
нужда от два милиона аграрни производители, имаме нужда от няколко
хиляди или десетки хиляди съвременни аграрни предприятия. Едно
предприятие се създава от предприемач. Предприемачът създава
успешно предприятие, когато е квалифициран и мотивиран да го
направи. Ако държавата трябва да се намеси в нещо
у
нас, то е да създаде нормалени пазар на земята, на земеделската
продукция и на стоките и услугите, които са нужни на аграрните
производители. Нормален пазар означава равнопоставена конкуренция
между свободни и независещи един от друг стопански субекти.
Свобода и равноправност на пазара ще има тогава, когато бъдат
елиминирани групировките, които диктуват монополни условия и
спират нормалното развитие на аграрното производство.
Елиминирането на групировките означава разчистване на терена са
свободно договаряне между производителите и търговци. Оттам
нататък аграрният сектор е в ръцете на Техни Величества Фермерите.
Способните измежду тях ще успеят. Недостатъчно способните ще
станат наемни работници или ще сменят бранша. И толкова.
Всичко
останало е от Лукавия. Нашенският му наместник обикаля из селските
кръчми, плаши бабите с евтиния внос от чужбина и с маната по
доматите от унищожените съветски ракети, шепне томителни слова за
социалната държава и за нейната майчина загриженост към
селскостопанския труженик, пък като му писне, се прибира вкъщи да
пие едно ирландско край камината, където може и да го чака факс от
момчетата – дали са успели да прекарат онези четири тира пилешки
бутчета през митницата. |