|
Още
преди да гледаме култовия филм „Мълчанието на агнетата”
се досещахме, че понякога мълчанието говори много
по-страшно от думите. Така е и в момента, когато
страната ни живее с най-големия корупционен скандал през
последните 17 години. Скандалът „Топлофикация – София” е
най-голям не по финансовите си параметри – и повече са
крали обръчите от фирми, и още много по толкова ще
откраднат. Скандалът е грандиозен, защото за пръв път
един от схемата е хванат с безспорни веществени
доказателства – неприлично големи по българските
стандарти банкови сметки и сейфови наличности.
Ако бяхме
бяла държава, нещата щяха да се развият просто и
логично: на хванатия се предлага сделка с правосъдието.
И по-точно, предлага му се поносима присъда, ако изпее
кои са му началниците в крадливата схема, и ако помогне
на следствието тези началници да бъдат разобличени с
необорими доказателства. Междувременно певецът се
охранява яко за да не се гътне от инфаркт, че даже и
нова самоличност му се осигурява. Защото в крадливата
схема средните кадри не са толкова важни, а е важно да
се стигне до главата на октопода. Или до главите, щото
тези твари често са многоглави. В този конкретен топъл
случай даже една от главите, общо взето, се знае.
Доказва го не толкова циркът с подхвърленото писмо,
колкото последвалите го истерични до припадък реакции на
високопоставени публични фигури от средите на
управляващите. А и както находчиво предложи един бивш
главен секретар на МВР, може просто да се провери кой
министър напоследък щъка по чужбина за да си оправя
банковите сметки.
Страната
ни живее с най-големия си корупционен скандал за
последните 17 години, защото всичко е почти ясно, а за
такова нещо в белите държави, освен раздаването на
присъди, падат правителства и даже парламенти. Затова
впрочем и премиерът и президентът мълчат, макар че
дългът им изисква да говорят. Защото случаят е ясен, та
дрънка. Да си спомним, впрочем, как федералният канцлер
Кол падна заради някакви си жалки един-два милиона
марки, дето сега ги вадят от всеки новооткрит сейф на
бившия топлофикационен шеф. Да се чуди човек за каква
дреболия падна канцлерът. Немска му работа,
дребномащабна. Друго си е българската енергетика.
Когато се
вихри грандиозен корупционен скандал на най-високо ниво,
в белите държави настъпва златното време за опозицията.
Нещо като дар Божи е такъв скандал за опозицията,
колкото и цинично да звучи това. Скача тогава гневно
опозицията, иска министерски глави, предсрочни избори
иска. И ги получава. Понеже иначе идва фюрерът и щетите
след това са невъобразими. А фюрерът идва, защото
кандидати за поста не липсват, както не липсват и
народни маси, желаещи да сменят несигурната свобода с
живот в концлагер, където обаче хранят. Е, поне в
началото.
У нас
опозиционните лидери, с малки изключения, глухо и
страшно мълчат. Мълчат по най-великия скандал български,
по майката на всички скандали мълчат. На три причини
може да се дължи мълчанието на опозиционните лидери.
Първо, че те не разбират какво се случва, че някак си
недооценяват мащаба на ставащото. Но чак пък такава
величава тъпота? Едва ли.
Второ,
може много наясно да са какво става, но и те да са
затънали в топлофикационната яма. Или в някоя друга
подобна. И скромно да си мълчат, за да не ги застигне и
тях цунамито, дето залива БСП. Вариант на втората
причина е, че може би някой в момента си купува мълчание
вдясно. Гадно е, но възможно. И тук е мястото да
напомним, че е възможно всичко, което не противоречи на
законите на физиката. И не само е възможно, но често и
става.
А третата
причина за мълчанието на дясната опозиция е, че дори
всичко да разбират и да са корупционно чисти, там знаят
и още нещо. Знаят каква катастрофа ще им се случи на
едни предсрочни парламентарни избори. Каквато впрочем ще
се случи скоро на изборите за евродепутати. Сегашните
десни стартираха в този парламент с жалките като бройка
50 депутати, за което бяха многократно предупреждавани
шест месеца преди изборите, но хич не им се вярваше. От
една страна, обидно малко са 50 депутати. От друга,
обаче, недостижима е вече, сега и в близкото бъдеще,
тази бройка за попиляното дясно. Ако утре има
парламентарни избори, само СДС ще вкара, и то с мъка,
15-на депутати. И толкоз ще е цялото дясно. Е, ако не
смятаме самообявилата се за дясна партия ГЕРБ.
Доскоро
дясната опозиция я определяха като „фасадна”, че даже и
„виртуална”. Ако обаче вдясно продължат с агнешкото си
мълчание, едно ново нелицеприятно определение скоро ще е
факт. И ще се затвърди традицията на всички избори
десницата да се представя катастрофално по-зле,
отколкото на предишните, но много по-добре, отколкото на
следващите.
Текстът
е отпечатан в “Труд” на 8 януари 2007 |
