|
Навършиха се пет години от неразкритото до
днес политическо убийство на Галина Старовойтова. Тя е
една от най-ярките политически фигури
в
демократичната опозиция от времето на Перестройката и
елцинската епоха в Русия. Депутат в първия Конгрес на
СССР, след това в Думата на Русия. Съветник на президента
по междунационалните |
 |
въпроси. Депутат в парламента на Санкт
Петербург и председател на партията Демократична Русия., В
разгара на кампанията срещу демократичните политици, в
навечерието на изборите за Законодателно събрание на
Петербург, Галина Старовойтова бе убита в нощта срещу 21
ноември 1998 в собствения й дом. Тогава тя беше на 52 години.
Въпросите, които поставя Иля Милштейн в своята
възспоменателна бележка, са безпощадно актуални и за нас. За
кой ли път те ни напомнят, че паралелите с руските събития са
много по-близки до България отколкото бихме искали да бъдат, а
тревогите на тамошните ни съмишленици звучат до болка
познато...
Милен Радев
Днес всичко това е история. Погромът в Сумгаит
(един от пиковете на "етническия конфликт" между арменци и
зърбайджанци, скалъпен от КГБ - бел. ред.),
краткото писмо до Ереван, изпълнено със съчувствие и
солидарност, което пише една млада етнографка от Москва.
Следват изборите в Армения, на които тя еизбрана за депутат в
Конгреса. Помним нейната осанката на кралица на трибуната и
увереният й, безпогрешен език, помним я като президентски
съветник при Елцин в свободна Русия, гръмката оставка, която
тя никога не забрави и не прости, собствния й вестник, широко
известен, но в тесен кръг, работата й във втората Дума,
политическата самота, надвиснала като примка през последните
години... Животът й преминава пред очине ми като за миг. Вичко
завърши преди пет години, когато я убиха.
Траурната дата и паметта на Галина Старовойтова налагат в този
ден съответното настроение: скръбна болка и абсолютна,
отчайваща безнадежност усилваща се при съзерцаването на
тъжните сегашни дни. И основното съвсем не е в това, че макар
и предадено в съда, следственото дело за убийството й всъщност
е закрито, тъй като поръчителите на престъплението така и не
бяха открити и си остават на свобода – било то в своите високи
депутатски или чекистки кресла, било кой знае къде. И дори не
е в това, че след Галина Василиевна бе убит депутатът
Головльов, после убиха Сергей Юшенков и така странно умря Юра
Шчекочихин. Голямата печал идва от подробните размишления на
тема "Съдбата на демократа в Отечеството".
|
 |
Защото
започнеш ли да си спомняш дори най-новата история и се
занизват сцени, една от друга по-тъжни. Ревящата от омраза
паплач, която изпада в транс, когато академик Сахаров
застане на трибуната. Или как Сергей Адамич (Ковальов –
бел.пр.), когато Елцин го прие за последен път, се
опитваше се да обясни на президента какво всъщност се
случва в Чечения. Ухиленият путински слуга, който
язвително подхвърля: «Ами вижте, Бабицки сам е решил да
|
|
Едно престъпление, чиито извършители едва ли скоро ще
бъдат разкрити и заловени |
се
върне при бандитите и ние вече не
носим никаква отговорност за съдбата му.» Злорадата мутра на
замгенпрокурора, който дава изявление по повод убийството на
Юшенков: "Който не краде толкова много, него не го убиват". И
накрая този сюжет с петгодишна давност, юбилеят от разстрела:
една жена се изкачва по стълбището към къщи, иззад ъгъла
изтичват хора-плъхове и я повалят с автоматни редове. И
кървавите петна по стълбите.
При това всеки път някак излиза, че жертвите сами са си
виновни. Скръбният поглед, който Горбачов разменя със своя
най-добър приятел Лукянов означава: Боже, колко е наивен този
академик и как сам си вреди!.. Що се отнася до Ковальов, то
той разбира се е враг на Русия, особено в момента, когато сам
се
предава за заложник на терористите, спасявайки живота на
стотици руски граждани. А за журналиста Бабицки няма какво и
да се говори: правдивите репортажи за войната са си измяна на
Родината в особено тежка форма. И разбира се, Галина
Василиевна Старовойтова, етносоциолог с многогодишен стаж не
може да дава смислени съвети на нашата власт по националния
въпрос. Ето – отстраниха я, убиха я – и се справиха най-накрая
с националния проблем. Всекидневните официални бюлетини от
покрайнините доказват това...
Нека отправим следния въпрос към читателите: трябва ли
съвестен, интелигентен човек, добър професионалист, да
продължава да работи в безнадеждна страна? И само не
започвайте с приказки за русофобия и пр. – разчитам на честен
отговор. Имам предвид хората, които желаят добро на Родината
си, а тях заради това ги гонят от трибуната, преследват ги със
силите на целия генерален щаб, предават в ръцете на гебистки
чеченски бандити, разстрелват с пистолети или автомати. Пиша
тези редове на петата годишнина от смъртта на Галина
Старовойтова – човекът, който заплати с живота си за своите
убеждения и сам си избра съдбата. Питам съвсем сериозно,
защото не знам, кой ще бъде следващият. Интересува ме
наистина: струва ли си, в държава, която те ненавижда с такава
сила, да се занимаваш с политика или иначе казано, да се
опитваш според слабите си сили, почти сам да се
противопоставяш на масовото подивяване на съгражданите?
Разумно ли е това, щом дори и след смъртта няма покой, а
всякаква сган може да тъпче честта и достойнството на
загиналия депутат в централния печат: ами, взимала е май
подкупи, затова са я причакали?.. Щом поръчителите няма никога
да бъдат открити, пък дори и да ги открият?
А
сега е време да призная нещо: тези въпроси са безсмислени,
както беше безсмислено да ги задава човек на Галина
Старовойтова прижизнено. Тя с готовност откликваше на тях и
със съчувствена към събеседника усмивка цитираше популярната
фраза: ако ти не се занимаваш с политика, то политиката един
прекрасен ден ще се заеме с теб. В подкрепа на правотата си
привличаше и древния грък Аристотел: човекът е политическо
животно. Но най-главното не се споменаваше на глас почти
никога, то оставаше като нещо, което се подразбира, за което
се досещаш сам: да създаваш историята е висше човешко щастие.
На това нямаше какво да се възрази, оставаше само да се
възхищаваш и тревожиш за нея. Тревогите вече са в миналото.
Останаха само възхищението, отчаянието и споменът.
Преведе Милен Радев |
