Кой пи шампанското и кой плаща сметката е въпрос риторичен. За всички нас отговорът е ясен. Шампанско пиха онези, които не искаха демократична конституция. През 1990-1991 мнозинство имаха онези, които не желаеха да мислят за такава конституция.  Те желаеха да мислят само за  уреждане на собствените си разбирания за политика. Тогава групата на хората, които имаха свободата на мисълта и свободата на поведението в българския парламент  все пак беше много малка.

Искам да акцентирам само върху онези моменти в конституцията, които направо крещят да бъдат променени и които засягат баланса между изпълнителната и законодателната власт, и по-точно между институциите на тези две власти – между парламента и правителството. За реалната политика това е от особено значение поради най-важния елемент на демокрацията – гласът на хората по време на избори. За действената политика няма по-важен въпрос от този за баланса между парламента и правителството. Защото само тогава хората, гласувайки за един или друг политик, за една или друга партия, оценяват фактически дейността на институциите в държавата. Ето защо балансът на дейността им е от особена важност за конституционния ред.

Първият въпрос, който всички ние изстрадахме във всичките тези години е въпросът за вота на доверие и недоверие.

Конституционната ни практика от 1991 насам познава два прецедента на нарушаване на споменатия баланс.

През май 1994

тогавашният министър-председател внесе в пленарна зала на НС  решение за структурни и персонални промени в ръководеното от него правителство. Мнозинството в залата отхвърли структурните промени и министър-председателят фактически получи вот на недоверие. Но той оттегли персоналните промени, с което кризата приключи. Конституционният съд бе сезиран по този случай и се произнесе, че конституцията е спазена. В един парламент, променил изцяло обществената воля на хората по време на избори, и то чрез едно от най-срамните действия, наречено преструктуриране на политическото пространство, което беше обект на един най-обикновен ориенталски пазарлък, бе обявено от нашата конституция и от нашата конституционна практика за възможно.

Това политическо безобразие трябва да бъде премахнато единствено и само като се извърши конституционна промяна.

Коя е нази промяна? Нарича се конструктивен вот на недоверие: когато получилият чрез изборна победа премиер загуби доверието на парламентарното мнозинство веднага, без никакви кулоарни пазарлъци, наречени в конституцията консултации, премине към избор на нов парламент.

Така ще се постигнат най-малко две цели:

- стабилност на институциите

- коректност към гласа на избирателя

Ще дам един пример от вчера /вторник – б. р./. Ето какво се случи в една установена демокрация като Германия. Само мисълта, изразена от опозоцията в бундестага, че ще се поиска конструктивен вот на недоверие на канцлера Шрьодер заради  неговата позиция по Ирак, направи така, че още на следващия ден в Европейския съюз немската позиция беше сменена. Така че конституционните практики имат своя смисъл и когато говорим за чуждия опит добре е да знаем кой е по-добрият.

У нас в България става точно обратното. Как беше избран съвсем наскоро министър на спорта. Премиерът внесе в парламента решение за избор на министър. Настъпи криза в мнозинството и решението бе отложено за неопределено време. Предлогението на премиера остана извън вниманието на институциите и извън вниманието на обществото, за съжаление. Правилникът за работа на НС е нормативен акт със силата на закон, който предвижда кратки срокове от порядъка на 48 или 72 часа по второстепенни от политическа гледна точка процедури. Конституцията, при една практическа проява на мнозинството към министър-председателя, не споменава нищо. В крайна сметка министърът на спорта беше избран с огромно закъснение от самото искане на премиера. И забележете: с един доста смехотворен мотив – закона за спорта. Едва ли не без закон за спорта не би имало и министър на спорта. Това е една обикновена измислица, защото в конституцията е казано категорично: министър-председателят предлага структурата и състава на кабинета, а парламентът с решение, което също има силата на закон отменя или потвърждава този избор.

И тогава защо се учудваме, че държавните институции губят доверието на обществото. За хората тези конституционни подробности може да не говорят нищо. Но те  разбират, че тези там горе могат да се пазарят скришом зад гърба на обществото. Да това е вярно, това е така, защото конституцията го позволява.

Ето защо тя трябва да бъде променена.

Личната отговорност на министрите.

Надали има нещо по-популярно в отрицателен смисъл на думата от провеждането на парламентарния контрол. Наместо един смислен и съдържателен дебат, дело на народния представител по теми, поръчани му от избирателите, се провежда на моменти чисто административна процедура, чрез която изчезва всяка политика. И то е по една много проста причина. Министрите считат себе си за висши държавни служители, а не за отговорни пред парламента политици. И това е така, защото конституцията ясно и точно е казала, че министър може да става човек, който не е народен представител.

Къде отива изразената воля на хората по време на избори.

Излиза, че личност, която няма нищо общо с демократичната процедура на изборния процес застава начело на изпълнителната власт. Нещо повече: самият министър-председател се явява като висш държавен служител. И това не са просто думи от теорията, а българският пример с министър-председателя в периода 1993-1994. Без да са избрани от хората тези личности оглавиха изпълнителната власт.

Е, тогава за какъв баланс между изпълнителната и законодателната власт да товорим? И как да искаме министрите да имат ясни отговорности пред парламента, когато е възможно министър-председателите ни да не са парламентаристи.

Този хаотичен модел на поведение, даден от конституцията, се вижда с днешното управляващо мнозинство. Министрите не се явяват в комисии, в правителството на практика не знаят как да упражняват законодателната си инициатива, а парламентарният контро е последната им грижа.

Изпълнителната власт не уважава парламента в парламентарна република. А искаме хората да уважават държавата и нейните институции. 

И тук решението е едно-единствено. За членове на изпълнителната власт да се избират само хора, които се ползват с доверието на избирателите. Ако това ни се струва много, нека парламентът избира само министър-председателя, а той да назначава министрите, в което се съмнявам, че е по-добрият път.

Въпросът за имунитета на депутатите

Политическата неприкосновеност на депутатите трябва да е свързана само и единствено със сградата на парламента, където народният представител защинава политическите си тези. Имунитетъ е свързан с тази негова дейност. Необходимостта за премахването на имунитета е свързана и с още нещо, а именно от безхаберното и на моменти нахално поведение на мнозина народни прпедставители през последните 12 години. Когато се представя властта само като външна фасада, а не като смислена, дълбоко ангажираща народния представител политика, това е резултатът.

Народните представители не можаха за тези 12 години да убедят българското общество, че на тях им е чужда всяка корупционна зона, те не представиха имунитета като защита на политическо действие в периода на мандата. Имунитетът се превърна в общественото съзнание като щит, зад който се крие страхливият и гузен депутатски поглед.  

Намаляване броя на депутатите 

Прехвърлянето на повече права и задължения върху местните институции, което също е необходимо, ще доведе до намаляване на всекидневната законодателна дейност. Силни местни органи, радващи се на обществена подкрепа, изразена на избори, естествено трябва да доведе до намаляване на броя на депутатите.

Ще споделя и своята привързаност към идеята за създаването на втора камара също от ограничен брой хора. По-важното е, че след като спадът на доверие към парламентарната практика е факт, и че това се дължи на всичко, коетоспоменах и за имунитета, няма съмнение, че всяко спъване на идеята за намаляване на броя на депутатите ще доведе до нарастващо отрицание към самата парламентарна демокрация. Социологическите проучвания бяха категорични, че близо 90 % от българските избиратели са за намаляване на броя на депутатите.

Едно е ясно: който е защитник на парламентарния демократичен модел, той не може да бъде противник на волята на избирателите за намаляване броя на народните представители.  

Българската конституционна практика през тези 12 години не успя да защити големия им брой в парламента. Това е истина, която няма нужда от доказателства. 

За ролята на служебното правителство 

Тази институция бе замислена като институция срещу криза и едва ли има по-силно сравнение за това от събитията през 1996-1997. Тук обаче съществува и друг прочит на нашия опит от последните години. Ако конституцията не бе предвидила служебно правителство, а бе задължила загубилото доверие правителство да изпълнява своите функции до избирането на нов парламент, как би се скрила от отговорност политическата партия, излъчила това правителство. Казано с по-обикновени думи, служебното правителство създава възможност на политическите партии да крият част от отговорността си при неуспех за носенето на политическата отговорност за изпълнителната власт.

Лично аз съм убеден, че ако през 1997 БСП бе изконсумирала докрай събраното отрицателно отношение на хората към себе си, тя нямаше да има двайсет човека в парламента. Излезе, че единият от БСП е бил виновен, а другият  е бил добър.

И днес по тази логика си имаме президент, който не понесе докрай отговорността за правителството. Трябваше да си останат на власт и да понесат всичко, а не да излезе Стефан Софиянски и отговорността да бъде прехвърлена на другите. Същото се случи и с Любен Беров. Трябваше да  остане докрай да си изконсумира отговорността, а не да се прави служебно правителство.

Тази възможност за размиване на отговорностите е заложена отново в конституцията.

Президентът на страната е представител на институция, а не коректив или спасител в кризи. И това е различието в тезите за и против служебното правителство.

Какво ще се случи, когато президентът назначи служебно правителство.  Това в никакъв случай няма да бъде добрият път на българското гражданско общество. Това ще бъде червен реваншизъм, на какъвто не сме били свидетели през последните 12 години. И това е възможно по конституция. 

Съдебна власт и "съдебна система"

Не може да има понятие съдебна система. Властите са три –изпълнителна, законодателна и съдебна. Съдебната власт е съдът. Не може прокуратурата и следствието дза бъдат система. Те трябва да са част от тези власти, и то част която е под контрола на хорлата, избрали народното събрание. Другото е игра с думите. Аз съм историк, не съм юрист, но като чуя понятието “съдебна система” и ме втриса. Съдебната власт се нарича съдът. И това трябва да го има в в новата конституция.