|
Когато си
говорим за образование, трябва да си припомним един важен факт от
историята: Когато комунизмът идва на власт в някоя страна, той
неизменно предприема три задължителни стъпки:
1. Унищожава
частната собственост и я заменя с държавна;
2. Унищожава
свободата на религията и я поставя под властта на държавата;
3. Унищожава
свободното частно образование и го заменя с държавно.
|
|
|
|
Свободата
на действието, свободата на вярата и свободата на мисленето
– това са трите мишени на комунизма. Те трябва да бъдат заменени с
държавно действие, държавна вяра и държавно мислене.
След като
веднъж е дошъл на власт, комунизмът си отива трудно, много трудно.
Дори след падането на официалната идеология от политическата
сцена, практиката на комунизма оцелява в действията на отделните
„посткомунистически” политици – били те леви или „десни.” Той
неохотно отпуска свободата на действие – позволена е частна
собственост, макар и силно ограничена от държавни регулации и
тероризирана от конфискационни данъци. Също толкова неохотно
отпуска свободата на вярата – можеш да си вярваш във всичко, но
все още големите вероизповедания са нещо като държавни агенции, а
малките са оставени на милостта на чиновници от всякакъв ранг.
Но
най-здраво комунизмът държи свободата на мисленето. Леви и "десни"
комунистически политици потръпват при каквото и да е споменаване
за свобода на образованието от държавата. И има защо да потръпват.
Докато мисленето на хората е държавно производство, те ще бъдат
зависими, дори да имат свобода на бизнеса или свобода на вярата.
Стереотипите, схемите на мислене, предразсъдъците, създадени в
държавното училище, ще са винаги с тях през целия им живот и ще ги
правят завинаги инфантилни и покорни слуги на държавата-майка.
Затова
комунизмът не иска да се разделя с държавното образование. То е
хранителната среда на неговата плесен. Малкото свобода, с която
българските граждани се сдобиха за последните 15 години, ще бъде
бързо потушена в бъдещото поколение, ако умовете на децата бъдат
програмирани в държавните класни стаи. Докато образованието остава
държавно, комунизмът не си е отишъл; той се е прикрил и подготвя
своя бъдещ удар. Удар отляво и удар “отдясно”.
Това съвсем
ясно може да се види в две интервюта в един делови седмичник с
левия Димитър Денков и „десния” Венцеслав Панчев. Организирана
била „кръгла маса” от фондация „Отворено общество” по въпросите на
образованието. Със сигурност от „Отворено общество” знаят какво е
„кръгла маса” и са били добронамерени, но са допуснали грешката да
поканят само политици. И също грешката да вярват, че онези, които
наричат себе си „десни,” наистина са такива. „Кръгла маса” би
трябвало да означава дискусия, на която са представени всички
мнения по въпроса. На тази „кръгла маса” обаче е било представено
само едно мнение по въпроса за образованието – мнението на
тоталната държава. В това отношение редакционният коментар на
вестника е точен:
Освен
впечатляващото единодушие забележително беше и още нещо –
практическата липса на сблъсък между ляво и дясно.
Наистина
няма такъв сблъсък, когато човек прочете интервютата. Няма никаква
идея за някаква свобода в образованието. Няма никаква идея за
свободен избор на свободни хора. Няма никаква идея за плурализъм,
право на собствено мнение, право на самоопределяне, на лична
отговорност. Няма никаква идея за финансова свобода, за свободен
пазар, за лично решение на отделните родители какво да правят със
собствените си пари. Когато се стигне до въпроса за образованието,
и леви, и „десни” политици започват да говорят с езика на
диктатори и дори не допускат, че е възможно такова нещо като лична
свобода и отговорност.
Хайде, от
левите политици можем да го очакваме. Идеологията на лявото е
тоталната държава, контролът върху умовете на хората, социалното
инженерство, манипулирането на избора на отделния човек за целите
на политическия елит. Тази идеология не може да допусне свобода на
родителите да определят сами целите, съдържанието и методиката на
обучението на своите собствени деца. За левите свободата в някои
области е само временно явление, „историческа целесъобразност”, по
думите на един от техните вождове В. И. Ленин. Ако могат да
задържат образованието под държавен контрол, ще го задържат; ще го
пуснат само под силен обществен натиск, ако го има. (Но няма как
да го има, ако децата са програмирани в държавни училища и
израстват като храненици на държавата.)
Ами
„десните”? Не трябва ли именно те да настояват за обратното - за
свобода на личния избор? Не трябва ли да има индивидуални цели,
индивидуални очаквания за бъдещето, индивидуални методи и
средства, основани върху индивидуалните особености на всяко дете
или на индивидуалните възможности на неговите родители? Никакви
такива, ни казва „десният” Венцеслав Панчев:
„Централизация на целите и децентрализация на тяхното постигане”.
Държавата не може въобще да не присъства в образованието, защото
то е национален приоритет.
Да го кажем
по друг начин: „Много мравки, един мравуняк! Много хора, една
национална цел! Много индивиди, но без индивидуални цели и
стремежи!” Идеалът на социалистите-утописти.
Ако в ума на
господин Панчев имаше и един байт дясно мислене, той щеше да си
зададе множество въпроси, преди да се изкаже по въпроса. Като
например: Защо ни е централизация на целите? Ами ако държавните
цели са погрешни, тогава няма ли цялата нация да е на погрешен
път? Не е ли по-добре всеки да има индивидуални цели и в
плурализма на целите да се основава нашата сигурност, че все някой
ще е подготвен за бъдещето? Как стигна образованието до това
окаяно състояние? Не е ли защото имахме „централизация на целите”?
Не е ли защото държавата присъства в образованието? Ако
централизацията и държавата са докарали образованието до клинична
смърт, как е възможно повече от същата отрова да доведе до
съживяване на образованието? И какво е „национален приоритет”?
Кой е
„нацията”? Образователните чиновници ли?
Не са ли те
просто отделни индивиди със собствени цели и интереси, които
винаги ще използват поверената им власт именно за собствените си
цели? Възможно ли е да поставим за образователни чиновници
всезнаещи и пречисти божества, които едновременно знаят съвършено
кое е добро за нацията и са толкова добри, че никога не преследват
своите си цели? Онези млади хора, които не желаят да се
съобразяват с „националния приоритет” на българските бюрократи и
отиват да учат в западни университети, те не са ли „нацията”?
Онези от нас, които не искаме да даваме пари за „централизираните
цели” на Панчев, ние не сме ли „нацията”?
Господин
Панчев не си задава тези въпроси. Не че не са очевидни. Но не са
изгодни за идеологията на „десните” политици. Защото тя не е
истински дясна; не е в защита на индивидуалните права на хората,
не е в защита на индивидуалните цели и стремежи на хората. Тя е по
същество лява идеология.
И
следователно „кръглата маса” може да се оприличи като
вътрешнопартиен пленум, който се занимава единствено с технически
подробности. Но от всички страни на масата са били седнали
леви политици. Както се казва, „целите са били
централизирани.”
И комунизмът
не си е отишъл. Той още присъства в образованието. И ни дебне.
Отляво и "отдясно". | 
