Детската престъпност в държавните училища не се е появила от липсата на достатъчно психолози, както предположиха някои. И следователно тя няма да изчезне от тяхното изобилие. Няма да си замине и чрез създаване на нови закони – не законите или тяхната липса са причина за нея. Тя е симптом – симптом на болест, обхванала цялото общество. Докато болестта не бъде излекувана, симптомът ще остава. Поне засега болестта е навсякъде и никой не възнамерява да я премахне. Всъщност, никой не желае да й обръща внимание или

Българско общество за индивидуална свобода

поне да постави диагнозата. Съсредоточаването върху симптома е по-лесно.

След няколкото случая на убийства на едни ученици от други ученици все още никой не обръща внимание на заявения мотив на убийците. А той е видим за всички: завист. Според свидетелствата на близки и познати жертвата почти винаги по някакъв начин се откроява в средата на връстниците си - по красота, по ум, по привлекателност, по умение да общува. Обратното важи за убийците – свити, посредствени, без особен блясък в своето общество. По-изявените характери и индивидуалности плащат за това, че се открояват сред връстниците си.

И понякога плащат с цената на живота си.

Детето-убиец храни завист в себе си и един ден дава воля на тази завист. Но никой не коментира точно тази особеност на мотивацията у детето-престъпник. Политически некоректно е. Някакси не върви да кажем, че едно дете може да има такъв грозен, нечист мотив. Но то го има. Детето мисли по принципа на „кофата с раци”: когато един рак тръгне да излиза от кофата, другите го хващат и го връщат обратно.

Детето има откъде да го научи този принцип. Цялото държавно образование е изградено върху принципа да се потиска индивидуалността и силния характер и издига в култ на колективизма и еднаквостта. Определението за „образование” в България не е „придобиване на познания”. „Образование” е задължителното присъствие на децата на определено физическо място, в някаква стая, заедно с много други деца, и научаването на едни и същи неща, полагането на едни и същи изпити, провеждането на едни и същи тестове. Някои деца може би са по-напред от другите в умения и способности. Други са по-назад. В реалността децата са различни индивиди. Но държавното образование ги разглежда като еднакви, като клонинги. Всички деца на определена възраст трябва да изучават точно едно и също нещо и да могат точно едни и същи неща.

И напредналите, и изостаналите.

Еднаквостта тържествува.

Детето-убиец не се отклонява от този върховен принцип на училището, в което е поставено. Ако еднаквостта е официална догма за действие на училището, тогава различията са против нея. Те трябва да бъдат заличени. Ако трябва и чрез убийство. Държавното образование убива индивидуалността и характера. Детето-убиец също убива индивидуалността и характера.

Всъщност морална разлика между двете действия няма.

Насилието е съществена и необходима част от това налагане на еднаквостта. Идеологическият баща на съвременното колективистично образование Жан Жак Русо ни казва следното за върховенството на „общата воля”:

“За да може общественият договор да не бъде празна формула, той негласно включва дейността, която единствена може да даде валидност на всичко останало, когато някой откаже да се подчинява на общата воля, да бъде принуден от цялото тяло да го направи. Това не е нищо друго, освен че той ще бъде принуден да бъде свободен; защото това е условието, което, като предава всеки гражданин на неговата страна, го освобождава от всякаква лична самостоятелност. В това е ключът за действието на политическата машина; единствено това легитимира гражданските дейности.”

С една дума, всеки се съобразява с колектива. Никакви индивидуалности, никакво самостоятелно предприемачество; глутницата царува. И ако някой иска да бъде единак, ще го принудим с насилие да се съобрази с глутницата.

Русо все още е цитиран с одобрение в много статии на български образователни „експерти”. С една дума, в родната просвета той е „наше момче.” И никой от тези „експерти” не се разграничава от откровения тоталитаризъм на Русо. Очевидно, българското държавно образование възприема насилието срещу „отцепниците”, срещу независимата и изявена индивидуалност, като официална политика.

Децата-убийци просто следват официалната политика в образованието. Ако някой се издига с една глава над останалите, приравни го. Съкрати го с една глава.

Според както „общата воля” изисква.

Не само в образованието. Данъчната, юридическата и политическата система в България продължават комунистическата практика да убива индивидуалността и да издига колектива в култ. Икономически успешните биват наказвани с конфискационни данъци. Хората, които успешно служат на нуждите на потребителите, са кофти „фирмаджии”. Официална политика на държавата е да отнема техните пари, да ги приравнява икономически с масата от хора; а парите се дават на ленивите и посредствените.

Това е държавният бюджет: Бюджет на институционализираната завист, на безпричинната омраза срещу изявените, успешните, самостоятелните.

Убитите деца са били предмет на завист заради някакви свои превъзходства. Те може би са щели да станат самостоятелни личности. И тогава държавата щеше да ги убие с данъци. Убийците просто са следвали официалната държавна политика.

Известните хора в България са политиците, не предприемачите. Политиците събират цялото внимание на обществото. Но те не привличат това внимание чрез своята изявена индивидуалност; точно обратното, конституцията забранява отделните хора да имат и да постигат политически цели. Политически цели могат да имат само политическите партии. Самостоятелният човек не може да се опитва да промени политиката; той трябва да стане част от политическата глутница. А глутницата, както е известно, по правило привлича и издига само посредствени хора.

Известността на политиците се дължи на това, че те държат силовите механизми, а не на техните лични качества. Правото на силата е в основата на българската политика и въобще на мисленето в цялото общество. Детските убийства следват този принцип: правото на силата. Следват официалната държавна политика на колективизъм и потискане на изявената индивидуалност.

Колективизмът – под пропагандното име „солидарност” – тържествува в здравното и, в пенсионното осигуряване, в жилищното и поземленото право, в регистрацията на фирми, в държавните регулации върху бизнеса.

Навсякъде.

Държавната политика не позволява на отделните хора да бъдат самостоятелни и индивидуални. Всеки задължително трябва да бъде част от колектива. „Кофата с раци” е политически, юридически и икономически принцип на официалната държавна политика.

Децата-убийци са я възприели за свой принцип. Те просто следват това, което виждат от държавата. Завистта като политика дава резултат – децата я продължават, но с други средства. И преди да намерим решение на проблема с детската престъпност, трябва да променим принципа на “държавното регулиране”.

Другото е лицемерие. Или самозаблуда.