Както таксиметровите шофьори преди две години, така и ямболските занаятчии сега не издържаха. Отправиха петиция към парламента и към други държавни институции против данъчния гнет, подготвян за 2005. По повод на бюджета на Велчев, който трябвало да стане „бюджет на икономическия растеж”. Бюджет, който бил намалявал данъчната тежест. Това намаляване, което го получаваме от началото на управлението на НДСВ. През 2002 общият държавен бюджет беше 12 милиарда лева. 2003 Велчев го намали на 13 милиарда лева. Тази

Българско общество за индивидуална свобода

година беше намален на 14 милиарда лева – като се има предвид бюджетният излишък, всъщност трябва да добавим и още един милиард намаляване. За 2005 вече бюджетът ще бъде намален до рекордните 15 милиарда лева – ако сметнем, че може да има и още бюджетен излишък, може да достигне и 16 милиарда. С една дума, всяка година данъчната тежест „намалява” по един милиард отгоре. Както искате го смятайте.

За всеки случай, да ви помогна в смятането, нека да ви покажа нагледно какво означава един милиард лева. Да приемем, че можете да живеете вечно и харчите по 1000 лева на ден (!). Ако започнете през 1 г. от Хр., живеете до 2000 година, и харчите по хиляда лева на ден, през 2000 година все още няма да сте изхарчили единия милиард. Ще са ви останали още приблизително 270 милиона лева за харчене.

А 15 милиарда лева държавен бюджет означава, че през 2005 правителството възнамерява да отнеме повече от 2000 лева от всеки български гражданин. Или повече от 8000 лева от средно четиричленно семейство. Или, ако приемем за верни статистиките, че националният продукт се произвежда от милион и половина работещи българи (без ученици, пенсионери и чиновници на държавна издръжка ), правителството възнамерява да отнеме 10 000 лева от всеки работещ българин. Или по 833 лева на месец. При средна заплата след данъците 200 лева, това означава, че на всеки изработени 5 лева държавата прибира 4 лева.

Това може да се нарече само по един начин – данъчен гнет. Именно така са го нарекли ямболските занаятчии в своята петиция. Но не само това. За разлика от протестите на таксиметровите шофьори преди две години, ямболските занаятчии не просто протестират срещу данъците или увеличените патентни данъци. Тяхната петиция съдържа искане за цялостна нова философия на взаимоотношенията между човека и държавата. Философия, която ограничава държавата до нейното правилно място - да защитава живота, свободата и собствеността на отделните хора. Която не прави отделния човек нещо като придатък, инструмент на държавата, за да бъде използван, манипулиран и насочван от политици и чиновници. Такава философия, която определя държавата като следствие от обществените взаимоотношения, а не като тяхна причина или източник. Която определя морала на индивидуалната отговорност и индивидуалните права като превъзхождащ правото на силата и принудителния колективизъм, залегнали в основата на съвременната политическа и правна уредба в България.

Ямболските занаятчии съвсем правилно разбират, че високите данъци не идват от само себе си – зад тях има цяла политическа и морална философия. Философията на правото на силния. Философията на върховенството на политическия елит над неполитическите „маси.” Данъците са държавно робство, наложено със закон; форма на ангария за феодала, „право” на вожда да взема най-доброто от произведенията и собствеността на хората. Те не са просто „държавно преразпределение на благосъстояние”, те са отнемане на самия труд на хората; данъците са контрол върху личните предпочитания и решения на хората какво да купуват, какво да произвеждат и как да подреждат бъдещето, своето и на своите семейства. И накрая, тъй като данъците удрят по икономически успешните, по хората, които поради своя характер и умения са по-добри от другите на пазара, данъците са контрол върху самите личности, наказание за тяхното превъзходство и способности.

Този поглед към политическите взаимоотношения, към взаимоотношенията между човека и държавата е характерен за онази част от политическия спектър, която политолозите обикновено наричат „дясна.” Метафоричното разделение ляво-дясно идва от времето на Френската революция, когато след падането на абсолютната монархия в новообразуваното национално събрание се обособяват две политически активни фракции. В дясната страна на събранието са седели защитниците на индивидуалните права, собствеността, традиционните ценности на семейството, християнството, личната отговорност, доброволните обществени взаимоотношения, политическата децентрализация. От лявата страна са били радикалните комунисти – защитници на силната държава, централната власт, държавното преразпределение на благосъстоянието, икономическото изравняване, държавните монополи и радикалното подчиняване на всички институции, включително подчинение на църквата и семейството на директивите на държавната власт. От този исторически прецедент имаме метафоричното разделение между „ляво” и „дясно” в политическия спектър.

През годините тези понятия са били прилагани погрешно, и продължават да се прилагат погрешно, особено по отношение на това какво е „дясно.” Политическите идеологии и практики на Хитлер и Мусолини са определяни като „десни,” макар че в тях няма нищо дясно - всичко си е съвсем ляво. Режимът на Франко в Испания е определян като „десен,” макар че до 1975 Испания не се различава много по политическо и икономическо устройство от кой да е съветски сателит в Източна Европа. За „десни” биват смятани и традиционните християндемократически партии в съвременна Европа, макар че дори при много внимателен прочит на техните политически програми много трудно може да се забележи нещо, което да е различно от левите идеологии.

Петицията на ямболските занаятчии за пореден път извади наяве смущаващия факт, че същата грешка се допуска и в България. Духът на тази петиция е автентично десен – в защита на индивидуалните права, на традиционните ценности на личната отговорност, трудолюбието и защитата на частната собственост, против посегателствата на Голямата Държава върху свободата и собствеността на хората. Според официалните програми на партиите в българския парламент повече от две трети от депутатите са с „десни” възгледи. Човек би си помислил, че един преобладаващо десен парламент би обърнал поне малко внимание на една толкова дясна петиция.

Но вече повече от две седмици парламентът не обръща внимание на петицията. Официално - като институция, Народното събрание мълчи. Официално - като отделни „десни” партии, НДСВ, СДС и ДСБ също мълчат. Неофициално, повече от 150 депутати с „десни” възгледи, според техните твърдения, мълчат. Петицията е попаднала в черна дупка, както се вижда.

За сметка на това дебатите по бюджета вече вървят. Бюджет, който е толкова левичарски, че няма накъде повече. И дебатите в парламента (между „десните” политици) са дебати не в защита на десните ценности – свободата на индивида, защита на собствеността – а за това как държавата да преразпределя парите, ограбени от хората.