|
|
Държавата
трябва да обяви детето за най-ценното съкровище на народа.
Адолф
Хитлер
Докато
хората вярват, че държавата работи за благото на децата, те с
радост ще приемат всяко отнемане на свободата.
Рави
Даниел Лапин
Ако искате
да идентифицирате завършения тоталитарист, има един непогрешим
начин: речникът му е изпълнен с думата „национален.” Национална
стратегия, национален план, национално богатство, национална
икономика, национален капитал, национален бизнес, национална
памет, национално достойнство, национална здравна каса, национален
осигурителен институт... Национал-социалистическа партия... Може и
същата дума в нейния славянски вариант – „народен”, макар че тази
версия се изтърка: народна армия, народен юмрук, народна милиция,
народно стопанство, народно образование, народно здраве, народна
република, народна демокрация...
Разбира се,
всички тези заклинания на тоталитариста нямат нищо общо с нацията
(народа). Тоталитаристът не е загрижен за нацията (народа), а за
държавата. „Национален” означава просто „държавен, налаган
с насилие и принуда от държавата.” Но ако го каже с истинските
думи, тоталитаристът ще изгуби пропагандния ефект. Мнозинството от
хората обичат усещането да се отъждествяват с голямата маса.
Думата „национален” им дава това усещане. Тоталитаристът знае това
и не се колебае да им го даде. Срещу заплащане. Заплащането е
отнемането на индивидуалната свобода. Именно това е целта на
тоталитариста.
Милен Велчев
не се скъпи да използва думата „национален.” Тя е навсякъде в
речника му. Почти не остана нещо, което той да не обявява за
„национално”. Разбира се, тази любов към „националните” обобщения
не е само Велчева. Тя е също Шулева, Василева, Абрашева, Лучанова;
разбира се, тя е също Кобурготска. Но Велчевата любов към
„националното” е много важна: Тя държи механизмите на принуда,
които да наложат „националното” над нацията. Независимо дали
нацията иска „националното” или не.
Велчевата
„национална” стратегия за образованието е поредният пристъп на
„национална” пропаганда, предназначен да убеди хората в България
да се откажат от стремежа си към индивидуална свобода, по-ниски
данъци, по-малка държавна намеса и принуда, по-малко власт в
ръцете на чиновниците. От три години насам Велчев увеличава
държавния бюджет с по един милиард лева на година – един милиард
повече отнети насила от данъкоплатците. Но вече на хората започва
да им става ясно, че няма причини за увеличаването на държавните
разходи. Велчев трябва да намери нов пропаганден начин да убеди
хората да се откажат от парите си и от индивидуалната си свобода.
Новият начин е намерен: Национална надпартийна стратегия за
образованието.
Милен Велчев
е научил теоретичния урок на рави Даниел Лапин от мотото към тази
публикация. А от Адолф Хитлер е научил и практическия.
Поразително
е, че толкова много интелектуалци в България, включително и тези,
които иначе са противници на държавната намеса и тоталитарния
контрол, се подведоха по тази пропаганда на Велчев. Той даже се
превърна в национален герой. Какви чудеса върши думичката
„национален”!
Сега ще се
опитам да върна обратно към земния прагматичен реализъм тези
интелектуалци, та дано си отворят очите за истинската същност на
наци-пропагандата на финансовия министър.
Първо,
Велчев се опитва да продължи дълбокото политизиране на
образованието в България. Той не иска да го освободи от
политическо (бюджетно) финансиране, политически (чиновнически)
контрол и политически (законодателни) стратегии. Той не иска да
остави финансирането, контрола и стратегиите в ръцете на
родителите, които са истинските потребители на образованието. Иска
да продължава да натрапва държавата и чиновниците върху родителите
чрез държавна (политическа) принуда, без да им дава свобода и
възможност сами да решават за себе си каква индивидуална
стратегия искат за своите деца, според индивидуалните качества и
желания на родителите и децата. В така наречения си „доклад”
Велчев е написал:
„Възниква
въпросът има ли задължение държавата да осигури равни
образователни възможност в задължителния етап от образованието?”
Човек би си
помислил, че това е искрен въпрос. И че Велчев ще се опита да
намери отговор – „да” или „не.” Но докладът на Велчев не отговаря
на въпроса. Той само продължава – „Ако да, тогава...” Възможността
„Ако не...” е пропусната. Защо? Защото Велчев не допуска
възможността образованието да бъде освободено от държавен контрол.
Като завършен тоталитарист, Велчев иска власт над чуждите деца.
Той не иска да разреши на хората да мислят и да действуват
свободно.
Второ,
Велчев иска да премахне всякакви механизми на обществен контрол
върху образованието. Както всяко социалистическо общество,
българското е силно политизирано; всички въпроси се решават на
ниво законодателство. Българската държава не допуска да има
независими недържавни институции; всяка недържавна институция
трябва да бъде регистрирана, прошнурована, прономерована и
зачислена на служба при държавата. Няма начин независими граждани
и организации да се съпротивяват на решенията на бюрокрацията,
освен чрез избори, на които гласуването показва общо одобрение
или неодобрение за определена обща политика. Ако хората не
харесват политиката – включително образователната – на сегашното
правителствено-парламентарно мнозинство, единственият начин да
постигнат промяна в политиката е да чакат следващите избори. Това
поне на теория е „демократичният” начин на контрол върху властта.
Но Велчев
иска да премахне и този контрол от своята стратегия за
образованието. Той въвежда думичката „надпартийна,” за да покаже,
че не би искал „националната стратегия,” която измисли и наложи
със закон сега, да бъде променяна в бъдещето. Законът, който той
очаква да наложи политически, няма да може да бъде променян
политически, защото ще бъде „надпартиен,” и следователно никоя
партия не би трябвало да може да го променя. Какво ще стане, ако
се окаже, че Велчевата стратегия не работи, и след пет години
гласоподавателите вече не я искат? Ако Велчев успее в своите
стремежи, те няма да имат възможност да я променят, дори ако тя се
окаже абсолютен провал. Сегашното правителство ще я наложи на
всички нас сега и в бъдещето, и обществото сега и в бъдещето няма
да има никакъв демократичен механизъм за нейната промяна, защото
единственият инструмент на политизираната демокрация –
политическите партии – ще е безсилен.
Ще си
позволя да напомня, че на 23 март 1933 чрез „надпартийно
споразумение” между Националсоциалистическата, Националната и
Центристката партии, както и няколко по-малки партии и политически
групи, Адолф Хитлер получи пълни диктаторски права и приема
титлата „фюрер.” Три месеца по-късно всички други партии освен
национал-социалистите бяха забранени. Да му мислят онези български
партии, които подкрепят „надпартийната” стратегия на Наци-Велчев.
Трето,
няма начин да се създаде истинска „национална” стратегия за
каквото и да било, включително и за образованието. За да е
наистина „национална,” стратегията трябва да получи съгласието на
цялата нация, 100%. Ако има дори един несъгласен с тази стратегия,
тя не може да бъде наречена „национална”: това би означавало да
изключим несъгласния от нацията. А ако има 40%,те просто са извън
нацията. В това очевидно Велчев следва един друг титан на
колективната мисъл, Мао Цзе-Дун. Председателят Мао, когато говори
за „народа,” прави следното уточнение: „Ние трябва първо да сме
наясно кого имаме предвид под
‘народа.’”
И след това дава отговор на този важен въпрос:
„Класите,
обществените слоеве и обществените групи, които одобряват,
подпомагат и работят за каузата на социалистическото строителство,
всички те влизат в категорията народ, докато обществените сили и
групи, които се противопоставят на социалистическата революция и
са враждебни на социалистическото строителство, всички те са
врагове на народа.”
Ясно и
просто. Нация са само онези класи, обществени слоеве и социални
групи, които одобряват, подпомагат и работят за националните
стратегии на Велчев и Националното движение.
Другите, които не ги одобряваме, не сме нация. Очевидно Велчев е
възприел тази лесна и запомняща се формулировка за „нация,” след
като е толкова уверен в употребата на думата „национален.”
Четвърто,
дори сега в момента да има 100% национално съгласие по
националната стратегия на Велчев, това не означава, че ще има
същото съгласие след една година. Нека да приемем, че сега
Велчев успее да убеди доброволно цялата нация в своите идеи; може
би дори ще успее да убеди и мен (!). Но допустимо ли той да я
наложи принудително със закон на избирателите, които ще се появят
след десет години? Какво става, ако те вече не я искат тази
„национална стратегия”? Ако се е оказала пълен провал? Ще я
променят ли? Ако тя ще подлежи на постоянна промяна, защо ни е
стратегия? Ето, оказа се, че образователните стратегии отпреди
двадесет години вече са остарели и са за изхвърляне, както самият
доклад на Велчев признава. Да не би Велчев да си мисли, че той
може да измисли нещо по-добро? Да не би да смята, че само защото е
попаднал в министерски стол, вече познава съвършено бъдещето и
може да измисли стратегия за него, която да е валидна за цяла
нация?
Велчев се
опитва да създаде статично общество, в което няма никаква промяна
с течение на времето, и това е наложено със закон. Нещо като
хилядолетния райх на Хитлер. Историческата динамика на мисленето
на хората, на тяхната нагласа, на обществото, технологиите и
предизвикателствата свързани с тях – това е чужда област за юпито.
Удобният свят е непроменящият се свят. Дайте да го направим
непроменящ се чрез закон!
Пето,
всяка национална стратегия за образованието е обречена да
произвежда клонинги. Хората са различни. Родителите са
различни, децата са различни. Различни по своите възможности,
способности, цели за бъдещето, очаквания. Това многообразие на
хората не може да бъде обобщено в никоя „национална” стратегия. Тя
неизбежно ще бъде като „прокрустово ложе” – ще реже краката на
по-дългите и ще се опитва да разтяга по-късите. Парите на хората
ще отиват не за това, което те наистина искат и което виждат като
по-добро, а за вижданията и целите на групичка бюрократи, които
чрез държавна принуда налагат своите си виждания върху останалите.
Нещо повече,
някои хора може би не искат образование. Защо трябва да бъдат
вземани пари от тях за „национална” стратегия? Други хора биха
предпочели да обучават децата си у дома, защото могат и искат да
направят по-добра семейна образователна стратегия от
„националната” на Велчев? Защо да бъдат вземани пари от тях? Трети
просто нямат деца или дори не могат да имат, и следователно не се
интересуват от бъдещето на образованието. Четвърти пък ще изпратят
децата си в чужбина, защото намират чуждите стратегии за по-добри.
Защо Велчев държи да принуждава и тях да плащат?
Заключение
Ако
българските интелектуалци бяха това, за което се пишат – будната
съвест на българския народ – те нямаше да постъпят толкова глупаво
веднага да възвеличат Велчев за неговата поредна нацистка
пропагандна акция. Те щяха критично и академично да отправят
следното предизвикателство към него:
Г-н
Велчев, преди да се опитвате да налагате вашата си стратегия върху
българския народ, бъдете така добър първо да имате деца и да ги
обучите и възпитате по нея. Нека след 20 години, като видим, че
вашата тя функционира успешно във вашето собствено семейство,
българите биха могли да я възприемем надпартийно и с консенсус,
без да се налага вашата принуда чрез данъци за образование.
Дотогава оставете парите в ръцете на българските родители и нека
те сами да решават каква образователна стратегия искат за своите
си собствени деца. Ако искат вашата стратегия, добре, нека си
платят доброволно за нея. Ако искат някаква друга стратегия нека
си платят доброволно за другата стратегия. Но най-важното, махнете
от техния гръб всички „национални” образователни стратези, и
престанете да отнемате насила парите на хората за вашите
вдъхновения.
Но
българските интелектуалци не казаха това. Будната им съвест беше
бързо приспана с една единствена думичка – „национален.”
Кога ли ще
имаме истинска будна съвест в България |
