|
|
Какво ще стане, ако някой реши че е
„необходимо и демократично” с пари на данъкоплатците – български и
европейски – да започне програми за „интегриране” на арменското и
еврейското малцинства в България? Като общности евреите и
арменците доста се отличават от средния член на българското
мнозинство: те са образовани, цивилизовани, предприемчиви, имат
добро присъствие в икономическия, културния и обществения живот в
България, сплотени са, запазили са голяма част от своя език и
обичаи, имат свои църкви и синагоги... Абе въобще, не са като
нас, средностатистическите българи. Можем ли да кажем, че
понеже не са като нас, трябва да харчим данъчни пари в
програми за „интегрирането” на арменците и евреите?
И какво биха казали самите евреи и
арменци за това?
 |
 |
|
Кой умник взе налудното решение
тя да бъде "интегрирана", а той - не? |
Този очевиден въпрос
„интеграторите” на ромското малцинство не си задават. Защото ще
трябва да му отговорят. И когато му отговорят, ще лъсне цялото
безсмислие и липса на реализъм в държавните програми за „ромска
интеграция.”
Налага се да се изнесат няколко
урока по реализъм на „интеграторите”, та дано успеят да си зададат
горния въпрос и даже да му отговорят.
1. Ромите не са амеби
Ромите са като всички нас,
останалите хора. Те не реагират сляпо на дразнения, а правят
съзнателен избор относно своя живот – социален, икономически,
образователен. Макар че миналото на човека – и особено неговото
семейство – определено има значение за него, бичността не е сляпо
обусловена от минало или средата. Тези марксистки детерминистични
теории за „Битието определя съзнанието” би трябвало отдавна да са
изхвърлени от основните постулати в българската политическа и
социална философия. Да твърдим, че една цяла етническа група е
„жертва на обстоятелствата и на средата” е нелепо; по същия начин
бихме могли да твърдим, че просперитетът на евреите и арменците не
се дължи на тяхното трудолюбие, предприемчивост и ориентация към
бъдещето, а на някакъв „етнически късмет.”
Тъй като ромите не са амеби и не
реагират сляпо на дразнения или стимули, не е възможно да бъдат
манипулирани чрез някаква държавна програма и така да бъдат
„интегрирани” – т.е. да възприемат определен начин на живот и
мислене, който изглежда приемлив на бюрократите, играещи си с
парите на данъкоплатците. Ромите не са животни за дресировка, те
са свободни хора със свое собствено мислене, свой собствен избор и
свой собствен поглед към настоящето и бъдещето. Опитите на
„интеграторите” да наложат своите възгледи върху тях чрез държавни
програми винаги ще търпят провал.
2. Ромите са рационални като всички
други хора
Тъй като са човешки същества –
рационални, свободни и мислещи – ромите вземат рационални решения
за своя живот на основата на своите лични цели и възгледи.
Изкуствените външни стимули на „интеграторите” не могат да
подобрят тези лични цели и възгледи, но те могат да изкривят
начина на възприемане на света от страна на ромите или на
която и да е друга група хора. Всеки човек е така устроен, че
предпочита да получава нещата на по-ниска цена – в труд, време и
капитал. Ако в ромската общност се изливат „евтини” пари за
„интегриране,” тогава за нея винаги ще е изгодно да остане
„неинтегрирана,” за да продължи да получава тези пари. В това си
има рационална логика: Колкото по-„интегрирани” стават ромите,
толкова по-малка е вероятността да получават „лесните пари.”
Тогава защо да се интегрират? Така държавните програми за
интеграция не само не постигнат заявените си цели, но и още повече
задълбочават тази културна и социална разлика, която се опитват да
заличат.
Тук също е важен фактът, че
отделните хора в ромската общност не получават нищо от тези „лесни
пари.” Тези пари се усвояват от „водачите”, от елита. Ясно е, че
при такива условия те едва ли ще имат някакъв стимул да подпомагат
своите сънародници да се „интегрират.” Точно обратното, за тях
общността всъщност е „дойна крава” дотогава, докато остава
„неинтегрирана.”
3. Скритият расизъм на
„интеграцията”
Определянето на един човек
като „заслужаващ помощи” или „нуждаещ се от интегриране” или
включването му в каквато и да било друга държавна програма
единствено на основата на неговата етническа или генетична
принадлежност е расизъм
par excellence.
Но това е основната презумпция на „интеграторите”: Че поради своя
етнически произход ромите нямат способността сами, чрез своите
собствени усилия, да подобрят своето икономическо и социално
положение, и следователно се нуждаят от патерналистичната грижа на
държавата. Някакси излиза, че самият генотип на ромите е по-нисш и
малоценен и ако искаме да ги изравним с останалите, трябват да
положим специални грижи. Този унизителен расизъм не се признава от
„интеграторите,” но той е действащата предпоставка на всички
закони и държавни програми за „интегриране.” Вместо да „интегрира”
ромите в обществото, той по-скоро създава и усилва в тях чувството
за генетична и етническа малоценност, и ги превръща във вечно
незрели деца, които имат нужда от подаянията от „големия брат.”
Същата презумпция, само че с
обратен знак, имаше Адолф Хитлер. Той смяташе, че някои етнически
групи са генетично неразположени към цивилизованост и труд и
следователно се нуждаят от „грижите” на държавата. Да не
забравяме, че официално концентрационните лагери бяха
„превъзпитателни центрове”, чийто девиз беше „Трудът те прави
свободен” (Arbeit
Macht Frei).
От морална гледна точка няма разлика между нацисткото и
съвременното „интегриране” – и двете са основани на расистки
презумпции.
4. Равни възможности, неравни
резултати
Целта на „интеграторите” е да дадат
„равни възможности” на ромите. Но те преценяват тези „равни
възможности” по резултатите, които те произвеждат. Този подход
може да работи в животновъдството – „толкова храна с такива смески
и добавки ще произведе такова нарастване на теглото или такова
увеличение на млякото” – но е абсурдно да очакваме същото да важи
при човешки същества, които имат свои лични възгледи, очаквания,
стремежи, амбиции, желания и т.н. Равните възможности не могат да
бъдат преценявани по резултатите, тъй като хората са различни и
уникални, резултатите ще бъдат различни при всеки отделен човек.
Тези различия не са генетични, а са наистина индивидуални. При
равни възможности вътре в българското мнозинство едни хора са
амбициозни и предприемчиви и се издигат, други са пасивни и лениви
и остават на ниско ниво. Това означава ли, че трябва да даваме
държавни пари за „интегрирането” на непреуспелите българи?
Ако говорим за наистина „неравни
възможности” и „неравен старт”, арменското малцинство в България
наистина може да ни даде добър пример. След голямата имиграция към
България през 1910-16 арменците са сред най-бедните прослойки: без
земя, без собственост, не ползват официалния език в България,
нямат опит при тази конкретна уредба на обществения живот и т.н.
Тридесет години по-късно те вече са на върха на българското
общество, със значително участие в икономическия и политическия
живот на България. „Интеграторите” би трябвало добре да се
замислят защо тези „неравни възможности” довеждат до такива
неочаквани резултати.
Също би трябвало да обърнат
внимание на развитието на турското малцинство. Според статистиката
за нивото на грамотност на мъжете от различни обществени групи у
нас през 1905, средното ниво на грамотност сред православните
българи е 46.5%, сред евреите 67.9%, а сред мюсюлманите само 5.8%.
Сто години по-късно грамотността на мюсюлманската общност в
България е почти равна с тази на останалите групи. Вярно е, през
годините на социализма бяха хвърлени много държавни пари за
подобряване на грамотността сред мюсюлманското малцинство, но
същото беше направено и за ромската общност. Днес резултатите на
мюсюлмани и роми очевидно са различни. Защо равните възможности
водят до неравни резултати?
5. Истинският враг на ромите е
самата държава
Намесата и регулациите на държавата
в икономическия и обществения живот в много случаи са напълно
вредни за ромите. Например, законите за минималната заплата и за
осигурителните данъци изключва от трудовия пазар голяма част тях.
Личният избор на повечето роми е да се насочат към по-ниско
квалифицирани дейности, за които се плащат по-малко пари. Много
роми, особено в селата, са готови да работят каква да е работа на
заплата 100-120 лв. Има и работодатели, които са готови да ги
наемат на тази заплата, защото тя съответствува на тяхната
производителност в условията на българската икономика. Но законът
за минималната заплата, заедно с осигурителната тежест, повишава
цената на ромския неквалифициран работник над неговата
икономическа полза за работодателя, и естествено работодателят
отказва да го наеме. Така когато работодателят и работникът имат
обща основа за споразумение, намесата на държавата унищожава тази
обща основа и голяма част от ромите не могат да започнат никаква
постоянна работа. Това затвърждава техният краткосрочен възглед, а
също и тяхната зависимост от държавата на „социалните помощи.”
Друг дискриминационен закон е
пенсионното осигуряване. Макар да няма официална статистика за
това, не е тайна, че продължителността на живота сред ромите е
далеч по-ниска от тази сред другите групи. Това може да се дължи
на избрания от тях начин на живот, на някакви генетични
особености, може да се дължи на много други неща, за които нямаме
достатъчно познание. Но каквато и да е причината, статистическата
вероятност един ром да достигне пенсионна възраст е по-ниска от
тази на другите групи. Въпреки това, дори когато си намери работа,
ромът трябва да плаща също толкова пенсионни осигуровки за своето
„пенсиониране”, колкото и един българин на същата заплата. Но
статистически ромът получава много по-малко пенсионни пари от
същия този българин. Ако нямаше задължително държавно пенсионно
осигуряване, ромът щеше да има възможност сам да реши за себе си
дали иска да спестява или иска да изразходва тези пари в
настоящето за храна на своите деца, за обучение или за някакви
други дейности, които ще му помогнат в бъдещето. Насилственото
държавно изравняване му пречи да направи това, и всъщност отнема
пари от работещите роми за пенсии на други групи от населението;
„изравняването” всъщност е чиста дискриминация.
Тези и други примери показват, че
„интеграторите” са на погрешен път. Ако наистина са загрижени за
ромското малцинство, те трябва да настояват за оттегляне на
държавата от обществения и социалния живот – конкретно според
горните примери, от трудовите отношения и пенсионното осигуряване,
например.
6. Силата на нацията е в различията
и уникалността, а не в униформеността и уравниловката
Хората са различни и имат различни
очаквания и амбиции за своя живот. Те също имат различни
наклонности и умения. Някои хора преценяват, че имат достатъчно
интелектуални способности и достатъчно икономически стимули и
причини, за да инвестират няколко години от младостта си в
получаване на диплома за висше образование. Други (напр. Бил
Гейтс), решават, че дори най-престижната диплома не е от значение
и се впускат на трудовия пазар или в бизнеса от ранна възраст. За
трети разликите са културни. Менонитските общности в САЩ са
избрали да живеят по начина, по който са живеели техните
предшественици преди два века – без електричество, машини и други
нови технологии, с домашно тъкани и ушити дрехи. Холандците и
евреите по целия свят, дори когато са баснословно богати,
предпочитат да си купуват автомобили втора употреба. Други пък –
особено на Балканския полуостров – си купуват чисто нов мерцедес
веднага когато спечелят достатъчно пари за него, дори ако нямат
пари за ядене за следващия ден. Някои индиански племена в САЩ от
малки развиват перфектно чувство за равновесие, което ги прави
идеални за строителни работници по небостъргачите. Хората са
различни, правят различен индивидуален и културен избор, имат
различни виждания и очаквания за бъдещето. Именно в това се състои
силата на една нация – в различията, а не в униформеността.
Това, което също трябва да знаем,
е, че индивидуалният и културният избор на хората има
последствия в тяхното икономическо и социално положение.
Човекът, който има много пари, но избере да си купува стар и евтин
автомобил, ще има повече пари за инвестиции или за завещаване на
децата си. Другият, който реши да си купи мерцедес сега, без да
мисли за бъдещето, няма да остави наследство на децата си, нито ще
има пари за инвестиции. На нас може да не ни харесват
индивидуалните решения на някои от тези хора, но това не ни дава
право да искаме всеки един от тях да се съобразява с нашите
виждания, нито ни дава право да ги „интегрираме” според нашите
представи. Изборът, който правят ромите за себе си, води до
социалните и икономически последствия, които ромите жънат, но това
не ни дава право да ги „интегрираме” да изоставят предпочитания от
тях начин на живот. Някои отделни роми може би ще предпочетат
дългосрочното мислене, производителността и спестяването, и ще
станат проспериращи. Други биха искали да си останат на своето
културно ниво, дори ако това означава по-нисък жизнен стандарт. Те
не са длъжни да се съобразяват с желанията на „интеграторите,”
нито пък данъкоплатците са длъжни да плащат за
колониално-цивилизаторския нагон на „интеграторите.” Програмите за
„интегриране” и уравниловка са всъщност програми за културна
асимилация, за постигане на униформеност, за мозъчно клониране
на една цяла група от населението на България. Хората са различни,
ще си останат различни, и никакви държавни програми няма да могат
да ги манипулират да се съобразяват с идеалите на държавните
„интегратори.”
И така, да зададем отново въпроса:
Какво би станало, ако някой реши, че трябва са държавни пари и
държавни програми да „интегрира” еврейското и арменското
малцинства в България, да ги направи да се слеят и заприличат
напълно на мнозинството от етнически българи?
Какво биха казали самите евреи и
арменци за това? |
