10-05-2004

10 май 2004 11:15

Министерството на образованието трябва да се закрие

Държавните училища подготвят единствено държавни чиновници

Българските вестници излъгаха преди две години, че Буш е похвалил държавната ни просветна система

Божидар Маринов в "Още инфо">>

Митът за “великото българско образование” се разпада. Много други митове от епохата на зрелия социализъм бяха пометени от лавината на посткомунистическото отрезвяване – колко предприемчиви и трудолюбиви са българите, колко са умни, колко са солидарни, какви родолюбци били и не знам какво си още. Митът за качеството на образованието издържа доста дълго. Но и той започва да се предава пред настъпващия реализъм. Преди около месец социологически агенции и преса започнаха да разкриват истинското лице на българското образование. Работодателите не се интересуват от дипломите, а от морала и трудолюбието на своите служители. Не желаят да си сътрудничат с образователните институции в България. Специалистите, които си намират, обикновено са постигнали своето ниво чрез самообучение, и много рядко от нещо научено в училището. Самите работодатели са в мнозинството си хора със средно образование или без образование; почти няма висшисти, които да са способни да започнат и да развият някакъв бизнес. Големите мултинационални компании, които преди време правеха кампании сред студентите за “Възможности за кариера,” сега не искат и да чуят за университетите в България. И естествено, младите хора от заможни семейства, които могат да си позволят алтернативи, отиват да учат някъде по света, най-вече в Америка.
	We don't need no education We don't need no thought control No dark sarcasm in the classroom Teachers leave the kids alone Hey teacher leave us kids alone All in all it was just another brick in the wall All in all you're just another brick in the wall Pink Floyd, The Wall

Митът за “великото българско образование” получи внезапна подкрепа в началото на 2001 от едно неправилно цитиране в българските медии на реплика на тогава встъпващия в длъжност президент Буш: “Образованието в България е на по-високо ниво от американското.” Аз тогава бях в Съединените Щати и чух цялото изявление на президента Буш: “Американското обществено (тоест държавно) образование е на по-ниско ниво дори от българското образование.” Тоест, Джордж Буш използва българското образование като критерий за ниско качество, а не като пример за подражание. Освен това той го сравни с държавното образование, а не с частното образование в САЩ. И накрая, целта на президента Буш беше да защити своята програма за ваучерно финансиране на образованието, която е предназначена да бъде преходна стъпка от данъчно финансиране и държавен контрол върху образованието към родителски контрол и частно образование в училищата, които досега са били държавни. Накратко, българските медии тогава изиграха една балканска пропагандна игра. Но дори това не помага. Митът умира.

През това време бюджетът за този мит нараства, щатът от учители нараства, щатът от образователни чиновници нараства още повече. Българското образование е като стар племенен тотем във века на разума: всеки знае, че боговете са мъртви, че не говорят, че никой няма практическа полза от тях, че тотемът е обикновено парче дърво, че жреците са стари побъркани властолюбци, но самите жреци продължават да настояват хората да си принасят жертвоприношенията, просто така, “заради традицията.” Разликата е, че докато в племето хората имат избор дали да принасят или не, в България учителско-чиновническата клика в образованието настоява да продължава да живее на гърба на данъкоплатците, без да дава им дава право на какъвто и да било избор.

Българското образование на всички нива – средно и висше – уверено се движи към състояние, в което ще бъде полезно единствено на тази чиновническо-учителска клика. Учениците отдавна не виждат смисъл от него и присъствуват в часовете само по задължение. Родителите също не виждат смисъл, след като са готови да плащат за допълнителни курсове на своите деца, че дано научат нещо смислено. Стана въпрос какво пък мислят по въпроса работодателите. Дипломите вече имат смисъл само за онези, които са решили да станат държавни чиновници. А държавният чиновник, както вече сме показвали много пъти, не изгражда цивилизация, нито произвежда национален продукт; той е консуматор и само изразходва ресурси на обществото. Ето какъв е нетният резултат от българското образование – вреда за обществото.

Държавното мислене срещу реалния свят

Защо се получава така? Защо едно нещо като образованието, което би трябвало да подготвя децата, бъдещето на нацията, за живот на производителност, предприемчивост и служение на себе си и на другите, се проваля в задачата си?

Отговорът е очевиден: Образованието в България е държавен монопол. То е финансирано от държавата, управлявано от държавата, контролирано от държавата и насилствено налагано от държавата. От самото начало до самия край в образователната система виждаме само държавни чиновници, хора, които са прекарали целия си живот на сигурната държавна заплата, които не е трябвало да воюват за своето развитие, които са нямали никакви стимули (негативни или позитивни) да се реализират, не е трябвало да рискуват, да служат, да осъзнават нуждите на потребителите и да задоволяват тези нужди. Нещата от реалния свят са непознати на образователните чиновници и на учителите. Затова те не могат да подготвят никого за реалния свят.

Тази основна истина за манталитета на хората на държавна издръжка е превъзходно описана от британския политик и писател Обирон Хърбърт:

Това са два различни, напълно противоположни свята – светът на чиновническото мислене срещу реалния свят.

Реалният свят е светът на строгите причинно-следствени връзки. Всяко действие има последствия. Човек понася разходите на всеки свой ресурс, но също жъне ползите от него. Това е светът на свободния пазар, без държавна издръжка, подкрепа или облагодетелствуване. В този реален свят всеки човек има право на плодовете от своя труд и не е задължен да плаща загубите от действията на другите хора. Независимо дали е наемен работник, предприемач, работодател, на свободна практика или дори просяк, всеки от хората в реалния свят се учи да живее като отговорен, зрял, мъдър човек в свят на причинно-следствени връзки, учи се да преценява внимателно всяко последствие от всяко свое действие, да планира за бъдещето, да разпределя ресурси, да служи на хората, за да му служат и те. Личната борба в реалния свят, била тя за оцеляване, за забогатяване или просто за престиж, учи хората на умения, които ги правят зрели и производителни членове на обществото. Опасността от провал ги прави мъдри и предвидливи. Всеки от хората в реалния свят има ясен критерий за следствията от своята работа – добрият предприемач печели клиенти, лошият ги губи; добрия работник печели повишение и възможности за работа, лошият остава безработен; добрият мениджър намалява разходите и печели по-добри работници, лошият увеличава разходите и губи добрите си работници.

Обратно на това, чиновническото мислене е незрялост, липса на дългосрочно виждане, липса на желание за развитие. За чиновника няма пряка причинно-следствена закономерност в неговите действия.

Ако бездействува, получава заплата.

Ако действува погрешно, пак получава заплата.

Ако действува правилно, отново получава същата заплата.

Дори да е гениален, да е положил всички възможни усилия и е свършил превъзходна работа, получава пак същата заплата. Но лошото тук е, че няма начин да разберем каква работа е свършил един чиновник. Как ще разберем дали е бил мързелив или е бил превъзходен чиновник? Как да разберем дали се развива и усъвършенствува, или си остава на същото ниво? Как да въведем в държавното учреждение онзи великолепен фактор на свободния пазар, който произвежда зрялост, мъдрост и предвидливост – опасността от провал? Няма как. И затова държавният чиновник винаги остава с инфантилен манталитет; той просто няма стимул да стане възрастен човек със зрял ум.

Българската образователна система е съставена именно от такива чиновници с инфантилен и незрял ум. И това я обрича на провал. Тя не може да подготвя децата за реалния свят, защото тя самата няма връзка с реалния свят. Думите на Христос от Библията са, че “слепец слепеца ако води, и двамата ще паднат в ямата” (Матей 15:14). Слепите, лишени от реалистичен поглед водачи на образователната система не могат да направят друго, освен да поведат децата в ямата на незрялостта и обществената пасивност. Само малко деца успяват да се измъкнат и да се развият, да станат зрели и предприемчиви, да преуспеят в живота. Въпреки българската образователна система, а не благодарение на нея.

Затова и единственият потребител на българско образование в момента е българската държава. Дипломата може да ти послужи да станеш митничар или чиновник в социални грижи. За истинско работно място във фирма ти трябва много повече.

Решението на проблема трябва да е очевидно

Всяка “образователна реформа,” която не взема предвид това основно противоречие между чиновническия манталитет и реалния свят, ще бъде просто продължаване на настоящата агония на образователната система в България. За да стане адекватно на реалния свят, образованието трябва да стане част от реалния свят. То трябва да бъде бизнес на свободния пазар. Държавата трябва да върне на родителите данъците, които събира за образование, и да ги остави те сами да решат къде ще ги дадат теми пари. Предприемачи, учители и университетски преподаватели трябва да се научат да служат на нуждите на потребителите – родители и ученици – вместо да хленчат регулярно за заплати пред министерството на образованието. Самото министерство трябва да се закрие и да се даде свобода на родителите сами да определят на какво искат да бъдат учени техните деца. Никой чиновник не може да е по-умен и по-заинтересован от родителите, когато става въпрос за техните деца. (Но всеки чиновник е много по-корумпиран от кой да е родител.)

Когато учители, училищни директори и образователни експерти най-после започнат да работят в реалния свят, когато трябва да оценяват всяко свое действие и последствията от него, когато трябва да се справят с конкуренция и реални предизвикателства, те ще бъдат истински подготвени да водят децата от незрялост към зрялост, от инфантилност към отговорно поведение, от невежество към смислен живот и поведение. Едва тогава образованието ще може най-после да изпълни своята роля за подготвяне на бъдещето на България.

Дотогава родителите, които са загрижени за бъдещето на децата си, ще трябва да търсят начини да заобикалят порочния държавен монопол.

Божидар Маринов в "Още инфо">>