|
Миналата седмица неколцина
съмишленици решихме да възстановим сдружението "Приятели на
САЩ" в някакъв вид, съобразен с актуалното действащо
законодателство. Сега няма да съберем 31 000 члена за 4-5
месеца, това е ясно, но дали пък и в днешните условия това
вече е толкова необходимо?
Събрахме се в началото на
септември - кой на курорт, кой на турне. И преценихме, че
по-подходящо време за фактическото учредяване на новата
структура ще е в края на месеца. Дотогава ще информираме
всички,, които се включиха в рестарта на идеята 15 години
след първия старт.
Хаирлия да е!
 |
 |
|
|
 |
|
Васил Левски |
Джордж
Вашингтон |
|
22 април и 20 юли. Тези две дати маркират най-шумните прояви
на сдружението “Приятели на САЩ в България” през далечната
1990, които го утвърдиха по онова време като най-популярната
в страната организация за приятелство с друг народ. Само
няколко месеца след учредяването му – през май-юни – в него
членуваха над 31 000 българи с платен членски внос от цялата
страна.
Всичко започна, когато журналистката Мария Баева ми
подхвърли: “Стига сме другарували с кого ли не, крайно
време е да направим едно дружество за българо-американско
приятелство”. Пак тя предложи и неговото име – Приятели
на САЩ. Беше средата на януари 1990. Сега Баева издава
авторитетен женски вестник – „Ние, жените”, с почти
15-годишна биография. Умее да създава разни неща.
По-нататък през зимата на 1990 събитията продължиха в
панелната кухня на физика Хрисимир Нейков, където се роди
учредителното обръщение. Придружени от колегата си Димитър
Сотиров, с Баева отидохме в кафенето на писателите с листа в
ръка.
Тук ни чакаше поетът Борис Христов, който тутакси почерпи с
каквото трябва, като не пропусна кока-колата. Той с
готовност подкрепи начинанието с ценни идеи. Към вече
споменатите се присъединиха още Алфред Криспин – журналист,
Борис Спиридонов – журналист, Валентина Иванова – инженерка,
Васил Славов – преподавател, Донка Матева – коректорка,
Елена Нейкова – геоложка, Иван Донов – фотограф, Илиана
Илиева – физичка, Йълдъз Ибрахимова – музикантка, Маргарита
Грозева – физичка, Младен Киселов – режисьор, Нели
Константинова – преводачка, Офелия Рачева – тонрежисьорка,
Рада Петкова – фоторепортерка, Рени Нешкова – журналистка,
Светослав Пеев – актьор, Сергей Савченко – физик, и Христо
Г. Христов, също физик.
На 29 януари учредителното обръщение беше внесено в
американското посолство, адресирано до тогавашния посланик
на САЩ у нас г-н Сол Полански.
После се заредиха сбирки в репетиционната зала на Сатиричния
театър. Насядали по маси, направо на пода и чат-пат на
столове, приятелите на САЩ си задаваха въпроси, прочетени по
кориците на авторитетни томове, които доскоро даваха лесни и
прости отговори на всички въпроси. Но евристичната схема,
предлагана от бившите авторитети, не вършеше работа. Много
от тези въпроси и досега не са получили смислен отговор. А и
нужен ли е той? Възможен ли е? Ето още един въпрос, над
който си струва да се помисли…
На сбирките в Сатиричния театър идваха все повече и повече
хора. В сдружението се включиха музикантите Людмил Георгиев
и Александър Александров, художниците Николай Пекарев,
Стефан Десподов, Елена Панайотова, Атанас Андасаров и Илия
Петков, писателите Георги Данаилов, Боян Биолчев, Димитър
Коруджиев, Владимир Зарев, Любен Петков и Михаил Неделчев,
преводачите Христина Кочемидова, Кръстан Дянков, Тодор
Вълчев и Рада Шарланджиева, журналистите Петко Бочаров и
Славимир Генчев, икономистът Людмил Глушков, юристът Пламен
Пенчев и други. С голямо прискърбие следва да съобщим, че
някои измежду споменатите вече не са между нас. Те ни
очакват в онзи, по-добрия свят.
А междувременно седмици след учредяването на сдружението
неотразимата Валентина Иванова създаде в Кърджали първото му
извънстолично дружество.
За да се върши работа, трябваше все пак да се изградят и
някакви структури. Беше избран координационен съвет с
председател Кръстан Дянков и секретар Любомир Данчев. На
една от сбирките някой пусна лист с подписка за
възстановяване на американския колеж в Симеоново. Друг
припомни, че американски училища е имало не само там. А къде
още е имало? Защо са закрити?
Американски просветители и мисионери развиват активна
дейност на Балканите от средата на ХІХ век, когато САЩ не са
имали никакви политически или икономически интереси в тази
част на света. България им дължи американските училища,
които се разкриват още по това време. Мнозина сред
“отците-основатели” на Нова България в търновското Велико
народно събрание са техни възпитаници.
Потомците им в сградата на парламента сега трябваше да
разгледат и петицията, внесена от сдружението “Приятели на
САЩ в България” навръх 24 май 1990 година. С нея се
настояваше за възстановяване на американските училища в
страната. А какво именно следва да се възстанови, ни
припомни в брой 1 на списание „Приятели на САЩ” професор
Сирил Блек през 1991. Тогава той преподаваше европейска
история в Принстънския университет и беше директор на
университетския Център за международни изследвания. Неговият
баща, Флойд Х. Блек, е ръководил американския колеж в
Симеоново допреди войната. Днес випуските на реновирания
след тази гражданска ация колеж са вече повече от десет.
Тогава събрахме над 25 000 подписа под петицията. Около
година, след като я внесохме в Народното събрание, проблемът
беше решен на законодателно равнище.
Приятелите на САЩ ставаха все повече и повече. На 31 март
1990 се събраха на своя пролетен празник, за да установят,
че в София са неколкостотин. За тях пяха и свириха “Динамит
брас бенд”, Людмил Георгиев, Йълдъз Ибрахимова, Георги
Денков и др.
Последва първото в България честване на Деня на Земята –
22 април. В столицата няколко хиляди приятели на САЩ
погребаха символично катастрофирал ЗАЗ в акомпанимент на
“Подуене блуз бенд”, “Медикус”, Георги Минчев и др. Във
Варна се проведе карнавално шествие. Край Кърджали
приятелите на САЩ засадиха дръвчета. Големият екологичен
празник беше обявен от телевизията за събитие № 1 на
априлската неделя.
Още при създаването си сдружението си постави за цел да
представя истината за САЩ, американците и американската
демокрация, крита или изопачавана от комунистическата
пропаганда в продължение на десетилетия. Но преди това
трябваше донякъде да се изясни каква е представата на
българите за тази страна, за живота в нея, за принципите,
които мотивират поведението на нейните жители. За целта беше
възложено национално социологическо изследване, проведено от
Института по социология при БАН. То беше финансирано от
частната българска компания “Алпинколор”. Сега имаме
намерението да го повторим със същите въпроси, за да видим
дали и какво се е променило в съзнанието на сънародниците ни
за 15 години.
Почти всичко, свързано със сдружението “Приятели на САЩ в
България”, ставаше тогава за първи път от много години у
нас. То беше първата организация за приятелство с друг
народ, създадена извън контрола на властите. Първо пое
инициативата за възстановяване на чуждите училища в
България. Организира за първи път честване на 4 юли – Ден на
независимостта на САЩ. И пак за първи път отбеляза
годишнината от кацането на Армстронг и Олдрин на Луната.
Може да се каже, че благодарение на сдружението юли 1990
стана американски месец за българската столица. Той започна
с голям концерт в зала 1 на НДК по случай националния
празник на САЩ. В него участваха най-добрите български
изпълнители на американска музика – джаз, кънтри, блуз,
диксиленд, спиричуел. Най-голямата столична зала едва побра
приятелите на САЩ – между редовете имаше седящи и
правостоящи, въпреки конкуренцията на полуфинал от
световното първенство по футбол, излъчван в същото време по
телевизията.
“Американският месец” продължи със седмицата на Луната в
Столичната библиотека – изложба на фантастична живопис,
фотоматериали и българска космическа техника, видеопрожекции
на американски филми и документални кадри от кацането на
Луната, публични лекции на видни български астрономи и
физици – една малко позната в България смесица от култура и
наука, която привлече вниманието на софийската общественост
със своята необичайност.
Отмина и Денят на Луната. Впрочем той стана цяла седмица…
Какво се случи после?
От България си замина г-н Сол Полански, най-популярният
дипломат в тази страна по онова време за десетилетия отпреди
това. На аерогарата го изпратиха само г-н Кръстан Дянков и
съпругата му.
Пристигна нов посланик – г-н Хю Кенет Хил. Първата
поздравителна телеграма, която получи след акредитирането
си, беше от Валентина Иванова, председател на дружеството
“Приятели на САЩ” в Кърджали.
Верни на привързаността си към идеите на либерализма и
правото на личен избор, приятели на САЩ се нароиха. Някои от
тях се обособиха в клубове по професионални или други
интереси – физици, химици, геолози, музиканти, художници… На
самотните приятели… На любителите на мистиката… И всякакви
други.
Пионерите на частната инициатива, изпитващи приятелски
чувства към САЩ, си направиха бизнес клуб. След успешното си
колективно участие в есенния пловдивски панаир през 1990, те
се опитаха да акумулират средства, нужни за насърчаване на
българо-американския хуманитарен обмен, за финансиране на
проекти, свързани с усвояване на американския опит в
бизнеса, мениджмънта, технологиите, науката, културата,
образованието, социалното дело. Помъчиха се да оцелеят в
условията на стопанска разруха и сами да се справят с
проблемите си, като не забравят за идеята, която ги е
обединила.
Последва Беровото безвремие.
Повечето приятели на САЩ разбира се не успяха – нито в
личен, нито в бизнес план. Моделът тук беше програмиран
иначе. Някои просто оцеляха. Генът им бе инатчийски. Никой
не преуспя. Мнозина отидоха да дирят щастието в страната, за
чиито приятели се обявиха преди 15 години. Или в някоя друга
като нея.
Останахме едно мизерно малцинство, което преглъща обидата от
избора на неграмотниците веднъж на 1-2-3 години – когато те
си харесват по някого за президент, парламентарно мнозинство
или кмет.
И винаги си спомняме как все пак погребахме онзи запорожец –
горкият беше зле конструиран, изключително некачествено
сглобен, беше лежал под струите на дъждовете и под преспите
сняг поне една петилетка… Бе създал толкова тегоби на
собственика си, че онзи го беше захвърлил накрай
Студентското градче само няколко години, след като бе го
закупил с може би петнадесетгодишната си вноска в ДСК, с
връзки в общинския на партията или градския на профсъюзите,
всичко това – вероятно увенчано с едно чеверме в подходящо
красиво българско природно кътче.
Но този злощастен запорожец, мечтан и изстрадат от някакъв
още по-злощастен социалистически труженик, имаше едно твърде
ценно качество: някой вече му беше отмъкнал двигателя по
стар соцобичай, което го правеше лесно преносим символ на
тъпотата и безвремието, в които живеехме вече пето
десетилетие. На нас ни трябваше именно такова нагледно
пособие.
Мислехме си – не!, въобразявахме си, че тъпотата и
безвремието си отиват. Васко Кръпката го изпя. Ние
изсънувахме илюзията с отворени очи. След като младостта ни
премина в лъжа, животът ни продължи в напразни надежди - за
известно време, от 1990 насам (няма и четвърт човешки
живот…)
Но вече знаем. Сигурни сме. Ще дойде пак 22 април и цикълът
ще се затвори. Ще бъде пак Ден на Земята. И после – пак Ден
на Луната. И така – дотогава, докато си направим Америката у
нас, тук, на многострадалното наше Балканско кръстовище. Ние
или нашите деца.
И от онзи, по-добрия свят, ние ще следим внимателно дали
историческите процеси се развиват правилно. Да му мислят
другите – които не вярват в съществуването на такъв свят, на
справедливостта, на възмездието. Тях ги чакат на едно
съвършено различно и – казват – доста горещо място.
Непоносимо горещо за неверниците.
1990-1991,
2005
- - - - - -
*
Източник:
Списание “Приятели на САЩ”, брой първи, 1991
Тази
публикация е подготвена със съдействието на Ирина
Тронкова
|
