Има една съществена прилика, една съществена и една несъществена отлика между българското Възраждане и общоевропейския Ренесанс. Съществената прилика е, че в западната половина от континента възраждат античната традиция и култура - тези на Елада и Рим. В България също възраждаме антична традиция и култура. Съществената отлика е, че в България се възражда онова, от което Паисий Хилендарски ни е призовал да не се срамуваме – собственото ни минало. Несъществената разлика е в датировката – Ренесансът започва и завършва няколко века по-рано.

В по-нови времена учените установиха, че родната ни история има далеч по-дълбоки корени, отколкото предполагаха техните колеги допреди няколко десетилетия. Българите се заселват в Европа през Античността – ІІ век след Христа. Призна го даже президентът и историкът Георги Първанов! Нашите предци пристигат от Централна Азия със своя самобитна цивилизация и държавна уредба, която запазват и поддържат в продължение на дълги векове.

Няма никакво съмнение, че българската цивилизация е част от европейската. Още преди Аспарух да дойде на Балканите с придворните си, по нашите земи има регистрирани образци от българската архитектурно-строителна традиция, която вече е с петвековна история на този континент. Стилистиката на каменния градеж в първата тукашна българска столица Плиска и нейното градоустройство могат да бъдат проследени в антични и средновековни български градища из Южна Русия, Украйна, Бесарабия и в някогашна Волжска България – днешен Татарстан. Най-старите археологически паметници от този вид датират от времето на Ирник – втората половина на ІІ век след Христа, когато на този континент има само една друга държава със собствена историческа приемственост – Римската империя.

И затова твърденията на историците отпреди половин век, че сме наследници на номадско племе, днес звучат доста неубедително. Няма номадско племе, което 10-15 години след пребазирането на владетелския двор е способно да му изгради столица по своя собствена архитектурно-строителна и градоустройствена традиция. Няма номадско племе, което би могло да демонстрира образци на тази традиция даже в отдалечени от столицата места, които населява – каквито са били спрямо метрополията Болград (северозападно от Кавказ) Балканите преди идването на Аспарух тук.

В този смисъл българското Възраждане е по-автентично от сходните процеси на запад, които са започнали 4-6 века по-рано. Холандците и португалците например нямат собствена антична цивилизационна традиция, която да възраждат. В тези и в други европейски страни просто обръщат изумени погледи назад към историята на Елада и Рим, за да потърсят там образци за уреждане на новите обществени отношения, проблеми и противоречия, които възникват след Великите географски открития и последвалата Индустриална революция.

С Възраждането си България възстановява паметта за своите собствени антични и средновековни корени. Изучили се из европейските университети българи идват и разпространяват в родината си поразителни новини с хилядогодишна давност. С детинска почуда нашите сънародници научават, че тази част от Европа не е само „земята на Левски, Стамболов, Каравелов, Ботев и Раковски”, но и на Тервел, Симеон Велики, Климент Охридски, Иван Асен ІІ, патриарх Ефтимий... И че е такава в продължение на векове.

Светите братя Кирил и Методий бяха обявени от покойния папа Йоан Павел Втори за покровители на Европа. Формалната причина бе, че те някога са занесли мощите на първия понтифик в Рим. Истинската, че са превели на български Божието слово, което благодарение на това достигна до обширни области на този континент, населявани преди това от варварски племена.

Още в онези далечни времена българите изпълняват мисията да приобщават към европейската култура и ценности други народи. Един от светлите периоди в развитието на тази традиция е и Възраждането, когато нашите прадеди се завръщат достойно в цивилизационната общност на Стария континент след неколковековно отсъствие.

Това става възможно не без помощ отвън. През ХVІІІ и ХІХ век по вътрешноикономически и външнополитически причини Османската империя драматично се реформира. След наполеоновите войни процесът се ускорява като резултат от решенията на Виенския конгрес от 1815, когато се създава праобразът на Европейския съюз – т.нар. Европейски концерт. Легитимните независими държави на континента (социалистическата историография, системно самоунизявайки се, упорито ги титулува за "велики сили") решават да уреждат противоречията помежду си с мирни средства, защото току що са понесли гигантските материални загуби от най-голямата дотогава континентална баталия. А това е икономически неизгодно... Е, не удържат дълго на това свое обещание, но все пак...

Големите конфликтни точки чак до Първата световна война в Европа са само две. И това ознаменува несъмнен дипломатически успех за авторите на документа от Виена’1815. Има и още няколко, но те са най-вече в посока национално-обединителни конструкции (обединението на Германия или Италия, създаването на Белгия и др., които не произвеждат военни опасности с общоконтинентална значимост).

Едната голяма конфликтна точка е в провинциите Елзас и Лотарингия, които са спорна територия между Германия и Франция. Това произвежда Френско-пруската война и се рециклира в последвали общоевропейски конфликти.

Другата са Балканите. В началото на османските реформи тукашните земи са изцяло под владичеството на Цариград. Точно този град обаче искат да владеят – заедно с контрола върху Босфора и Дарданелите – петербургските царе. Това произвежда серия от войни, поредната от които – само 13 години след Виенския конгрес – протича през 1828, когато Дибич Забалкански почти достига заветния град и на връщане отвлича многохилядна маса българско население, което е преселено насилствено в Бесарабия и в Поволжието. Целта е била обезлюдяване на направлението Тулча-Одрин, по което при следваща война руснаците са се надявали да постигнат целите си.

Втората последвала война в региона обаче е фундаментална. Тя противопоставя цивилизационни ценности. Има или няма население по трасето, което да осигурява продоволствие за едната или другата войска - това вече е без особено значение, то е в дълбоко забравеното минало.

Сблъскват се две епохи. Руската империя по стара феодална традиция иска да владее Проливите (Босфора и Дарданелите), Англия, Франция и Сардинското царство искат свободно търговско корабоплаване през Проливите. Индустриалната революция е в ход и в напредналите държави се налага убеждението, че завладяването на чужди територии с военна сила е губещ бизнес. Че свободната размяна на продуктите, които са произвели с труда си свободните хора, е по-голяма далавера от това да се колят и трепят.

Тази фундаментална разлика между Запада и Изтока довежда до избухването на Кримската война, която Русия загуби.

Европа решава да сложи бариера против растящата руска агресия в Източното Средиземноморие, където предстоеше да се пренесе най-големият морски търговски трафик след изграждането на Суецкия канал. За да няма формални или други основания да продължи в имперското си упорство да "завладява", Петербург трябваше да бъде лишен от главните си козове – че е покровител на „славяните и християните” в Османската империя.

И Европейският концерт притисна Турция да им даде права, за да няма срещу какво да протестират. Усвояването и прилагането на тези права в Османската империя – това е другото име на българското Възраждане. То бе овенчано с решенията на Цариградската конференция от декември 1876-януари 1877, когато всички легитимни независими европейски държави чрез своите посланици единодушно решиха да бъдат създадени две български автономни области с центрове София и Търново, които обхващат цялата етническа територия на българите – така, както те се бяха самоопределили при всенародното допитване „Екзархия или Гръцка патриаршия” в предишните няколко години. Степента на автономност на тези области впрочем е била по-висока от тази, която впоследствие има измислената Източна Румелия, например.

Тази независима бъдеща България не се случи заради последвалата Руско-турска война. И в Цариград – не в Сан Стефано на 3 март 1877! – беше апогеят на националното Възраждане, върхът на усилията за национално обединение, които за пръв и последен път в по-новата ни история получиха безпроблемно подкрепата на всички европейски страни.

Единствено заради тази - позорно обявена за "освободителна" - война България в момента не е в етническите си граници. Баталията бе съчинена и реализирана от Петербург. Там даже не признаваха съществуването на българската нация - те раздухвалаха легендата за "славяните", за "славянските племена" на Балканите и всички останали измишльотини, на които се смеят археолозите, които досега не са попадали на материални паметници, документиращи самобитно славянско присъствие някъде по света допреди десетина века.

За Русия България не беше нищо друго, освен бариера по пътя към завладяването на Проливите. И те я прегазиха със същата имперска мотивация, с която рециклираха агресията си през септември 1944.

През април 1876 Царят Освободител (?) обяви войната. Още два месеца бяха нужни, за да може войската на ген. Драгомиров да форсира Дунав и да превземе българския град Тулча. След като разпали войната и я спечели със 180-хилядна руска армия, но пък с цената на десетки хиляди български жертви, в Сан Стефано Русия подари на Сърбия Моравско с Ниш и Пирот, на Румъния – Северна Добруджа с Тулча и Кюстенджа... До този момент никой на Стария континент не е оспорвал българския характер на населението в тези територии.

А на Берлинския конгрес година по-късно не наказваха България – там санкционираха новата губерния на Петербург, в която руската армия трябваше да се разпорежда безпардонно и безсрочно според договореното в Сан Стефано. И да заплашва с поредната агресия Цариград, Проливите и - кой знае? - след това вероятно Суец...

Поривът към Възраждане на България бе попарен, но не и унищожен. Хиляди са имената на онези, които не забравиха какво възраждахме през последните два-три века и защо ни бе нужно непременно да го възродим. Мнозина от тях вече не са между нас. Част от тях – в резултат на насилствена смърт. Но заветът им е на път да бъде изпълнен.

Европейското възраждане на България приключи формално на 11 май 2005 с ратификацията от Народното събрание на договора за присъединяване към Европейския съюз. Истински ще приключи тогава, когато новите ни партньори научат истината за това коя е, каква е, от кога съществува и какво представлява новата за тях страна-членка.

Защото от гледна точка на нас, потомците на Ирник, на 11 май 2005 беше ратифициран договорът за присъединяването на страните от Европейския съюз към България и Римската империя. От една друга гледна точка изпълняваме заръката на дядовците си да осъществим студентските им мечтания от времето, когато са били по световните университети. От гледна точка на културулогията, Възраждането приключва истински тогава, когато се реинтегрираме към самовъзпроизвеждащата се европейска Античност, в чието съзидание и въпроизвеждане са съучаствали нашите предци.

И се опитвахме да съучастваме самите ние или родителите ни, преди да дойдат ония със сопите, за да ни пречат да го вършим и да ни забранят да мислим по въпроса какво въобще се случва у нас.

Те (ония) нямаха гледна точка (и я нямат). Те първо бият и грабят, чак после гледат и оценяват какво са видели (ако въобще могат да оценяват какво са видели всъщност).

Да-а.

Не искам на притеснявам роднините...

Краят на българското Възраждане започна. Успоредно с това се регенерира коминтерновската инвазия в Европа с подставени лица от Изток (България, Румъния, etc). Паралелно тече не знам си кой пленум на не знам си кое ЦеКа на каквото и да било Пе, където се решава нещо също толкова "фундаментално", колкото на Априлския пленум през 1956 или на Десетоноемврийския през 1989: как от Кремъл нещо да ни... Кво точно - не е ясно, но на тези места измислят разни работи, които са достатъчно зловещи за Европа и света.

За радост на подпийналите русоляви тъстове с пагони, пласирали удачно щерките по топлите страни - в хараша страна балгария, примерно.

И ние какво, сънародници, смъкваме гащите и - хоп-подскок на първомайски празник по повод току що отминалата 19-та годовшчина от турнето на чернобилския облак из Родината?